Какво са сто години за поезията? Нищо, разбира се. Време, което няма значение, защото добрата поезия, за разлика от хората, не е подвластна на времето, което изтича. На 16 декември 2016 г. се навършиха сто години от рождението на поета Иван Пейчев (1916-1976). А годишнините са повод не само да си припомним, но и да не забравяме.
Още повече, че стиховете на Иван Пейчев не потъват. През годините се появяват нови сборници с избрана лирика, а на всички кръгли годишнини на поета задължително излизат нови издания със спомени, драматургия, писма и избрана поезия – „Лирика“ през 1976 г. под редакцията на Славчо Чернишев, „Далечно плаване. Лирика. Драми. Спомени за поета“ под редакцията на Божидар Кунчев през 1986 г., „Далечна близост. Поезия. Писма. Спомени“ под редакцията на Марияна Фъркова през 1996 г., „Стихове“, съставител и редактор Стефан Цанев през 1996 г., „Лирика. Драми“ в два тома под съставителството и редакцията на Божидар Кунчев през 2006 г.
Така и стогодишният юбилей е почетен. В края на 2016 г. се появиха двата тома: „Иван Пейчев. Сто години от рождението на поета. Лирика“ и „Иван Пейчев. Сто години от рождението на поета. Психография и критика“ на издателство „Фабер“, изследването на Пламен Шуликов „Иван Пейчев. Стилистика на веридикцията“, както и тази книга с избрани стихотворения – „Върнете ми родината!“, съставена от Марияна Фъркова.
Между другото – обяснение за този непреставащ интерес към поезията на Пейчев може да бъде силата на тези стихове, но и фактът, че поетът има не само почитатели, но и приятели. Преди години Христо Фотев отговоря на въпроса: „Кой е бил най-хубавият момент в живота ви“ с думите: „Срещата ми с Иван Пейчев“.
Марияна Фъркова пък посочва, че в Шумен поетът е имал, а има и досега много почитатели, които под една или друга форма непрекъснато ни напомнят за него.
Бунтар, бохема, песимист по природа, фантазьор, луда глава, за него литературният критик Здравко Петров пише, че „има повече мечти, отколкото мебели вкъщи“.
„Неслучайно някои го наричат „легендарна личност“, наред с това, че минава за последния голям и истински бохем, когото дори и социализмът не е могъл да превъзпита в дух на покорство, на работа в строителството на новия свят, на трезвеност и писане на стихове в духа на т.нар. „социалистически реализъм“, пише Фъркова. Тя припомня, че по спомени на негови съвременници още след деветосептемврийския преврат Пейчев залепил на едно от дръвчетата пред сградата на парламента собственоръчно написана бележка: „ПРОДАВА СЕ НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ… Иван Пейчев. Механа „София“.
Заявявал още, че ако не бил поет, щял да стане разбойник. Не търпял компромиси, размахвал юмруци или правел неприлични жестове на партийни заседания, наричал „първите поети“ некадърници, кариеристи и мижитурки, обграждал се с млади хора, за които агентите на Държавна сигурност се опасявали, че бързо ще попадат под негово лошо влияние. Веднъж вместо да подаде ръка за поздрав на партиен функционер, събул обувката си и я подал с оправданието, че не иска да си цапа ръцете.
„Неговата неформална власт е истински кошмар за официалните властници в литературата, за соцреалистите – живи класици“, ще напише по-късно Михаил Неделчев за поета. „Не са ме обвинявали само в ексхибиционизъм“, ще каже за себе си Иван Пейчев.
Онова, което обаче никой не може да отрече с лека ръка, е поезията му.
„Не обичам всичко, което е бездарно, банално, смукано от пръсти. А най-много не обичам съчинителството в поезията. За мен, всичко, което се пише, трябва да бъде преживяно. Напоследък се пишат много глупави стихотворения. Поезията не търпи глупост“, казва поетът в разговор с литературния критик и историк Михаил Неделчев.
Колкото до това как поезията се променя през времето – най-ранното стихотворение, включено в този сборник е „Страх“.
Из „Стихотворения“ (1948)
Страх
Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите –
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва – ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.
По думите на Марияна Фъркова Иван Пейчев притежава не просто „сила на духа и издръжливост, но има и дълбоката вътрешна убеденост, че не той върви срещу течението, а само то е тръгнало и дълбае в погрешна посока“.
В преговора на книгата е включен и разказ за образа на поета чрез неговото досие. Пейчев е следен с години – първоначално откритата разработка е под псевдоним Поет, а по-късно под кодовото име Побъркан. Един от агентите го определя като „антикомунист, пияница, изпуснат човек“, друг го обвинява, че се движи с вражески елементи и с „най-пропадналите пияници“, трети старателно описва дори вицовете, които Иван Пейчев разказва пред приятелите си.
Но дори агентите не могат да отрекат очевидното – „Има ум и талант“.
