Изложбата „Иван Пенков – хора и портрети“ с куратор проф. Милена Георгиева е подредена в галерия „Васка Емануилова“ до края на август 2017 г.
„Да рисуваш – ще рече да виждаш с четката си.“
Иван Пенков
Във време на къса историческа памет и в общество, склонно деструктивно да зачерква, вместо да съхранява, изложбата, посветена на 120-ата годишнина от рождението на художника Иван Пенков, е знаменателно събитие. Тя не е просто знак за памет, а поредното доказателство, че когато изследователи, институции и наследници работят ръка за ръка, образът на един позабравен, но изключително значим художник заема достойното си място.
Иван Пенков не от онези имена, които са широко популяризирани и често включвани в художествено обръщение. По едни или други причини, този многолик и интересен като артистична еволюция художник винаги е бил някак на втори план. Дали защото все е подреждан до Иван Милев и Дечко Узунов, или защото е сложно противоречив, с богато, многослойно и разнородно творческо присъствие. Последната голяма ретроспективна изложба, посветена на Иван Пенков, е през 2004 г. в СГХГ. Този факт говори сам за себе си.
За художника и неговото време
Присъствието на Иван Пенков на художествената сцена през първата половина на ХХ е значимо. Той работи в областта на живописта, графиката, мебелния дизайн, създава предмети от ковано желязо, кукли, плакати, стъклописи, стенописи, мозайки. Всичко, което създава, е пропито от принципите за интерпретиране на родното през европейското, на декоративното през истински експресивното, на монументалното през конструктивното и на шаржово-игровото през осмислено изисканото.
20-те години на ХХ век са период, в който българският художествен живот е особено динамичен. Има много дружества и редица изложби. Променя се социалният статус на художника. Нещо повече, личността на твореца през 20-те години е свързана с паралелна изява в различни сфери на изкуството. Родното и чуждото се преплитат и изграждат европейска по пластически възгледи и българска по съдържание образна концепция.
През 30-те години се издига в култ забавлението. Организират се карнавали, балове, празненства. Особено важно е нарасналото самочувствие на българина, в това число и на художника. Наблюдава се синхронизиране на художествените процеси с тези в Европа. Главният проблем, които интересува художниците през 30-те години, е пластическият език. Наблюдава се увлечение по пространствено-предметния свят.
От средата на 40-те години на ХХ век напълно закономерно интересът към портрета става подвластен на авторитарния режим в България. Затова рисунката остава единственият непокварено възможен личностен диалог/монолог. През 50-те години властват принципите на социалистическия реализъм. Определените от властта норми водят до пределно идеологизиране на художествената продукция. Българските художници са в изолация от общите европейски и световни процеси. Под повърхността, замира многообразието от почерци.
За изложбата
Милена Георгиева, куратор на настоящата изложба в галерия „Васка Емануилова“, е дългогодишен изследовател на живота и творчеството на Иван Пенков. Тя избира интересна гледна точка за тази юбилейна експозиция. Насочва се към непоказвани рисунки от художника, чрез които овеществява малко позната част от неговата личност.
В традициите на българското изобразително изкуство портретът е изначално свързан с фигурацията, с визуалната конкретика, и се отличава с относително устойчиви композиционни схеми и формални постановки.
Портретът, пречупен през призмата на рисунката, при Иван Пенков поставя въпроси за обективното и субективното, за личното и общественото, за персонални терзания и глобални истини. С интимна непосредственост, с жива, улавяща мигновено състояние документалност, рисунките му носят елементи от спецификата на портрета. В изложбата могат да бъдат обобщени следните типове рисунки:
– портрети, документиращи лични отношения – рисунки, изобразяващи съпругата на художника Мери;
– портрети, фиксиращи взаимоотношенията родител – дете: многобройни рисунки, представящи синовете на художника Боян и Георги (Джони);
– портрети, маркиращи неформални артистични кръгове и приятелски общности: рисунки на цяла плеяда художници и интелектуалци: Пенчо Георгиев, Светослав Минков, Чавдар Мутафов, Николай Лилиев, Илия Бешков, проф. Тодор Боров, Кирил Цонев, Иван Фунев, Дечко Узунов, Владимир Димитров-Майстора, Андрей Николов, Венко Колев, Асен Василиев и други;
– портрети, документиращи реално събитие от художествения живот – шарж на критика Чавдар Мутафов.
Правени с молив, въглен или креда, рисунките на Иван Пенков, от една страна, носят истинска чистота, ярка непосредственост, а от друга, отмерват безкомпромисно високия професионализъм на своя създател.
Проф. Милена Георгиева гради дълбок и многопланов образ на Иван Пенков. В изложбата се открояват няколко линии: Иван Пенков – бохем, артист и мислител, който пречупва през свободен жанр като рисунката лична равносметка, размисли за своето обкръжение, рефлексии от своето време.
Образите, които населяват рисунките му, са взети от неформалното и нережисирано обкръжение на художника. Те ни приканват да се „запознаем“ с Иван Пенков – такъв, какъвто друга изложба няма да ни го покаже. Категории като време, място, действие са напълно без значение в рисунките му. Там действат други сили, способни да открояват мимолетни състояния, значими мигове, да овеществят незабравими приятелства, разговори, равносметки…
Особено интересни са рисунките, в които Иван Пенков с открита шеговитост рисува своите съмишленици. Портретите на художниците са своеобразен „огледален“ образ, поле, в което се срещат автор и модел. В портретните рисунки, в които изобразява свои колеги и приятели, Пенков проявява интерес към вътрешните преживявания на изобразеното лице, както и афинитет към изчистената линия, контраста, пределно ясната колоритна стойност.
Изобразяването на творци от различни поколения е своеобразен документ за професионален респект, за личностно уплътнен във времето артистичен диалог, за непринудена приятелска среща или просто за колегиален жест при липса на модел.
Портретуването е начин да се осмисли един диалог. Това е вид общуване, взаимодействие. Повторяемостта във времето и интересът към определени лица свидетелстват за значимостта на тези фигури в живота на Иван Пенков. Събирането, осмислянето и експонирането на подобен род връзки показват разнообразни интерпретации и включват в публично обръщение неизвестни до момента произведения.
Художникът се вглежда непрестанно и в себе си. В последната година от живота си Иван Пенков рисува 60 автопортрета с туш и молив. Самонаблюдава се. С ирония и с гротеска безпощадно маркира равносметката. Вглъбен, със свъсени вежди, или гротескно деформиран, ликът на художника издава неговата житейска философия – вяра в силата на изкуството, в постоянното търсене на тънката граница между живота и изкуството, между бохемския възглед и стереотипната стабилност.
Рисунката като вид изкуство носи интимност и непосредственост. Тя е мерило за майсторство, което освен опиянение от виртуозно овладяната форма носи и неподправения, понякога горчив до болка вкус на живота. Иван Пенков държи изключително много на рисунката. Тя е основа за всичко, а ключова за него в едно произведение е мярката: „Когато усетиш, че си нарисувал нещо, което не можеш да повториш, не бъди алчен да го направиш още по-хубаво. Трябва да знаеш кога да спреш“, споделя художникът в дневника си. Рисунките му са късчета „излята“ душа, които предлагат „прочит“ на десетилетията през спомени, срещи, диалози.
Иван Пенков е художник, който постига синтез. Без да го търси. При това на много нива – между монументално и кавалетно; между цвят и линия; между бяло и черно. Той не се уморява да експериментира. Нито пък да се „сражава“ със себе си. Затова е толкова жив и днес.
Иван Пенков е роден през 1897 г. в Казанлък. През 1917 г. прави първата си самостоятелна изложба в Бургас. От 1919 до 1922 г. учи в Художествено-индустриалното училище в София. През 1922 г. организира изложба в София съвместно с Дечко Узунов и със събраните средства заминава да учи в Художествената академия в Мюнхен. В периода 1922-1923 г. учи там, при проф. Маерсхофер и проф. Хенгелер. В 1926 г. става член на дружество „Родно изкуство“, а през 1927 г. е съосновател на Галерията на шестте в София. През 1929 г. прави стенописите в сградата на Търговската камара в Бургас. През 1930-1932 г. – стъклописите в ректората на Софийския университет, които са изпълнени в Германия. През 1936 г. оформя българския щанд на международния панаир в Бреслау (Вроцлав), а през 1937 г. – българския павилион на световното изложение в Париж. От 1939 г. е преподавател по декоративно изкуство в Художествената академия. Създава ателието по сценография. В периода 1939-1941 г. изпълнява поредица от важни монументални реализации: стъклописите в Министерството на правосъдието, БНБ, Съдебната палата в София и в Русе, мозайката „Темида“ в Съдебната палата в София, стъклописи за българското посолство в Белград. Умира през 1957 г. в София.
