Той винаги е бил липсващият. Бил е липсата.
Сега, когато си е отишъл от света, това вече е липса на липсата, липса на втора степен. Усилено усещане за отсъствието, което е трябвало да присъства, но сме се приспивали с илюзии, че всичко си е на мястото.

Липсата на какво, ще попита някой? Иван Станев беше липсващият стил. Липсващият бунт, по-силен и дълбок от тревогите ни и дискомфортите, които се намамваме да наречем революции. Липсващият провокатор, ужасяващият образ в изкуството – който плаши, грози, громи – всичко това да, но никога не ни „прозява“.

Вестта за смъртта му дойде преди половин час и още не мога да си подредя мислите.

Затова отварям файла, който по странно (не)съвпадение отлежава от месеци в моята папка с текстове за „нов прочит“. Това е стенограма на нашия разговор с Иван Станев, воден през далечната 2005-а (или началото на 2006-а) година, основа за публикация в списание „Алтера“.

ИВАН СТАНЕВ:
„Терминът антропологична катастрофа не е мой, Бродски го въвежда за Съветския съюз. В масовото общество на днешния посткомунизъм, на неолиберализма, тази антропологична катастрофа достига с обратен знак същия ужасяващ вид: съществуват човешки същества, които функционират в параметрите на цивилизацията, но вътрешно настъпват масови срутвания и антропологически регрес. Високо тегло, ниски чела, прагматизъм на поведението, вяра в телевизията, масови движения от типа „каквото каже лидерът в момента е вярно“, „каквото каже телевизията е вярно“, тоест силна безкритичност, която води до това, че самият индивид започва да се скапва вътрешно и вече не е това духовно същество, за което бихме искали да се борим като продукт на тази цивилизация – тоест, има регрес.“

Десетина години по-късно аз си позволих да поставя името на Иван, заедно с това на Кирил Мерджански, в следните редове. Знам, че няма да се разгневи – нито тогава, когато говорех за него като за насъщно отсъствие, нито сега, когато вече изглежда, че билетът наистина е еднопосочен.

Българският поет Иван Станев напуска
с еднопосочен билет;
българският поет
Кирил Мерджански
емигрира;
българският проект се разкултивира,
девалвира на родна почва
от корен
ходещ трифид
прекрачва
отхрачва от трахеята на езика
полипи
словесна храчка.

Футболните запалянковци в тази
държава
псуват в рими,
стадионите можеха да положат
основа на ново изкуство,
но нивото на футбола не си заслужава
такава висша изява.