Има колеги, които от време на време публикуват твърдения, несъвместими с действително научния етос. Международната академична общност реагира на такива „акции“ с презрение и ги удостоява с мълчание… Модел, който заслужава да бъде следван.
Наградата „Букър“, която в английския превод на Анджела Родел получи „Времеубежище“ на Георги Господинов, отприщи до нетърпимост заразата, покрила с метастазите си българската култура и българското общество. Десетки и десетки читави и мислещи, талантливи и творящи българи поздравиха преводачката и автора, споделиха радостта. За всекиго от тях е очевидно, че високото признание за Господинов е голямо негово постижение. Но от полза не само за него.
Родените в нашето отечество творци, дори с десетилетия да не са стъпвали в него, неизменно биват разпознавани като българи или поне като „от български произход“. Позитивното говорене за България в сферата на високата световна култура неизбежно влияе благотворно върху възприемането и на техния труд, фоново усилва вниманието и върху него. В същото време Георги Господинов бива авторитетно съветван да набира сили, че да „издържи тези неприятни български неща“. Кои точно?
Още непрозвучала докрай новината, от социални медии и жълти сайтове изтече концентрат от завист и злоба, продукт на пет-шест интелектуално претенциозни, но културно ялови същества. Изказваните „аргументи“ са маломерни дори за собствените им умове. Самият роман и евентуалните му недостатъци не се коментират. Умеещите да изкажат адекватна критика имаха достатъчно време да го сторят.
Сега, разбира се, също не е късно, но при условие че се прави от позицията на специализирана компетентност. Тя доказва себе си чрез студии и монографии, изпитва се в прецизно структуриран процес, траещ години. Четенето на изследвания, както впрочем и на романи е продължителна и нелека работа. Проумяването им предполага умствени способности, по-високи от средните, а създаването им изисква и талант. Името на бездарния не може да намери място в пространствата на културата по този път. Но може по един друг, и то само по него: необоснованото, но пък гръмко оплюване. И за това му трябват помощници. Такива не закъсняха да дадат подкрепата си.
Почти успоредно с разплискването на споменатия концентрат зазвучаха и негови отхвърляния. Те бяха така масивни, че заглушиха самата новина, превърнаха я в повод за този дебат. Което именно се търсеше в задачата, решавана от интелектуалните баберки. Четящите и именно затова „умни и красиви“ (Георги Господинов), в стремежа си да бъдат още по-красиви, се оказаха по-малко умни.
Трикът е добре обработен в академичната практика. Има колеги, назобани с информация, но с неспособност да бъдат иновативни, които от време на време публикуват твърдения, несъвместими с действително научния етос. Целта е ясна: генериране на изискваните от формализираните научни критерии рецензии и цитирания, независимо че са негативни. Международната академична общност реагира на такива „акции“ с презрение и ги удостоява с мълчание, освен в случаите, в които се долавя много сериозна заплаха за собствено научните изследвания. Модел, който заслужава да бъде следван. Кресльовците трябва да бъдат подминавани със здравословно пренебрежително мълчание – в името на българската култура.
Въпросът за селектирането им е сериозен. В България през последните около 80 години рушенето на същинските авторитети, включително в културата, е политическо действие, прокарвано с удивителен консенсус. Защо в тълкуването на литературата Михаил Неделчев, Миглена Николчина, Александър Кьосев и съизмеримите с тях трябва да са по-меродавни от сульо пулев? Не, няма защо, гласи политическият отговор. Прокарването на тази разлика е обаче жизнено важна.
Всеки, който има в мисленето си избистрени критерии за висока култура, следва да игнорира с мълчание сульо-пулевците до моментите, когато става нужна съдебна процедура, която е обаче съвсем друг жанр. Той следва да изготви свой отворен списък на некомпетентни бездария, с които не бива да се влиза в дебат. Единственият ефект от схватката с недостойния е виртуалното му включване в реда на достойните, което е недостойно. Този акт обаче необходимо трябва да върви редом с друг един жест.
Жизнено важно за културата, включително за българската, е навременното публично почитане на високите постижения. В режима на традиционно некрофилска култура, каквато е нашата, в която премълчаването на делото на живия съвременник е обичайна практика, това е упражнение, трудно даже за мнозина от умните и разбиращите. Но овладяването му е необходимо. Защото животът е кратък, а дълга е главната улица…
Доц. дсн Антоанета Дончева преподава в Пловдивския университет. Водила е курсове в СУ „Св. Климент Охридски” и Нов български университет. Била е Erasmus-лектор в Кьолнския университет. Специализирала е в Италия. Основните ѝ изследователски интереси са в сферата на семиотиката и философията на изкуствата. Автор е на монографиите „Маската – свобода и затвор. Проблемът за идентичността в творчеството на Луиджи Пирандело” (2007), „Азът и Другият в западноевропейската култура на ХХ в.” (2014), „Самюъл Бекет: сияйното отсъствие” (2022). Член е на Семиотичното общество на Америка (Semiotic Society of America) и на Югоизточноевропейския център за семиотични изследвания.
