Начало Книги Играещата книга
Книги

Играещата книга

Иван Станков
14.11.2016
1518

emil1

Читателите, които следят пътя на Емил Андреев от първите му сборници с разкази, си спомнят как в тези книги част от персонажите се събираха в общи времена, места и събития и как жанровите рамки им бяха тесни. Сборниците му с разкази сънуваха, че са романи. В „Стъклената река“, „Проклятието на жабата“ и „Лудият Лука“ писателят и романът се срещнаха щастливо. Но „Нашата книга“ оставя впечатление, че е най-романовата книга на Емил Андреев.

Тук писателят разказва най-бързо, с най-голяма вътрешна динамика и с най-голяма икономия на езикови средства. В най-висока степен отговаря на претенциите на жанра да бъдат разказвани обществени времена, да има остра колизия, нарастващо напрежение, отчетливи характери и потвърден в събитията психологически обем.

Макар да е многопрофилна, книгата клони към любовния роман. Пресичат се и се развиват няколко любовни линии: от топлата любовна интрига между писателя Александър Краев и преуспялата бивша негова съученичка Лора Дикова, до гротескните любови на Стоян Русински, писател и той.

В общия вкус на книгата се усещат ясно подправките и на кримито, и на трилъра. Перипетиите на основните персонажи се наблюдават и озвучават от една симпатична група от чичовци-интелектуалци, които наподобяват античен хор в структурата на романа. Те участват в сцени, прекъсващи и коментиращи сюжетните линии, като осигуряват на основните персонажи контекстуална положеност в реална социална, историческа и политическа действителност. Чичовските сцени участват активно в оразмеряването на романовия ритъм. Винаги са представени на едно и също място (в кръчмата „Чiчовцi“) и веселяшки наподобяват Вазовите герои.

Написана с органично явен в езика хумор, „Нашата книга“ развива действието си в нашите дни на див капитализъм, тероризъм, ислямизъм и потоци от бежанци и мигранти. Всичко това е предроманова даденост, която се обсъжда от героите, но не се активира цялостно. Сюжетът набъбва около една частна проява на добре познатата ни мутромафия, облечена формално в политическа власт.

В условията на улична и социално-политическа несправедливост, израства старата човешка мечта за благородния разбойник, но в съвременен вариант – тайна организация, която да раздава възмездие сред по-личните представители на световното зло.

Покрай взривяването офиса на любимата му, писателят Александър Краев се оказва въвлечен реално в нещо подобно. Причина за това са неговите телекинетични възможности, които се вижда принуден да използва при убийството на един мръсник, министър на вътрешните работи, косвено пресякъл пътя на любимата му Лора.

Около идеята за тайната организация се плете социално-историческият образ на времето. В романа наистина се оглежда цялата мизерна днешна действителност с по-меките и по-твърдите форми на насилие, включително облеченото във власт насилие. Анализирани са безмилостно съвременниците ни в жалките мащаби на индивидуалното живеене и колективното подчинение. Книгата наистина оре и сее социални, културни и исторически територии, но не ги жъне. Явно това остава извън целта й.

За претенциозния читател сподобяването на главния персонаж с телекинетични способности би прозвучало несериозно. Точно в този пункт обаче „Нашата книга“ се събира с всички предишни романи на Емил Андреев. Трансцендентните проблясъци, малките романови „чудеса“ задължително разяждат подкорно непоклатимите устои на реалността. Но – както и в другите книги – без да стават предмет на изображението, без да се превръщат в самоцелен разказ.

И тук „чудото“ остава в периферията на сюжетните кръгове, но с една много важна функция – като трансцендентна експлозия на желанието тази непоносима действителност да бъде осветена с надежда и с някаква увереност, че злото все пак е победимо.

Скромните употреби на свръхвъзможното са привлечени, за да подчертаят безсилието срещу терора на живата реалност. Александър Краев, притежателят на телекинетични способности, не е магьосник и чудодеец от някакво фентъзи. Той е окаяник като нас, с доведена до краен предел готовност на каквато и да е сделка, само да бъде спрян триумфът на злото.

„Нашата книга“ е лека за четене. На много места – направо весела. С бързи диалози и остроумни ремарки и коментари. Признавам, че не съм привърженик на остроумието в литературата, но много от световните книги дължат славата си именно на остроумието и тук на мен то ми е симпатично.

„Нашата книга“ е много играещ текст. Ако трябва да се доближа до езика й, често опиращ до иронията и гротеската, ще отбележа сериозно, че романът излиза в края на 2016, но е написан през 2030 г. Негова авторка е Люба Стояна, осемнадесетгодишна българо-ирландка. Тя навярно е разполагала с ценен ръкопис на дядо си, български писател от началото на двайсет и първия век, преработила го е в преизказно наклонение, за да го „присвои“, но понеже името й прави книгата непродаваема, е влязла в открито съавторство с Емил Андреев.

Последният сериозно е поработил върху варианта на Люба Стояна, защото в този вид книгата в много свои черти прилича на предишните му романи. Много вероятно е младата авторка да е предоставила на известния романист сбита чернова на книгата – герои, събития, обща постановка на характерите – с уговорката той да ги разшири и дообогати, но при твърдото условие, че ще води разказа от нейно име. За познавачите, които се съмняват, че имат работа с мистификация, това е замитане с лисича опашка на връзката с оригинала, а за другите – достоен жест на известния писател към неизвестната си съавторка, като е оставил гласът й да се чува през цялото време.

Чел съм някои книги, в които ръкописите са истински герои, и в тях се разказва за писането и завършването на ръкописа. За разлика от тях,  „Нашата книга“ е роман, разказващ как една книга не може да бъде започната, а самият разказ е в ново за българската литература глаголно време  – минало в бъдещето. Ненаписването има за причина високата скорост, с която се развиват криминално-любовните перипетии на нейния автор (Александър Краев) и на поръчителката на книгата (Лора Дикова).

Романът играе и на нумерология. Действието трае дванайсет дни, започва на 12.12.2012 г. в 12 ч., когато се очаква краят на времената и на света. В тази посока задължително трябва да се отбележи прецизната изчисленост на „Нашата книга“.

Романът внимателно е разпределен в 6 части, всяка със своя относителна завършеност и вътрешно композиционно нарастване. С изчислено място и време на прекъсването. С равномерното и балансирано преплитане на сюжетните линии. На фона на метастазиращото неглижиране на композицията в съвременната ни проза, „Нашата книга“ просто звъни.

Като познавам възгледите на Емил Андреев за съвременната „визуализация на четенето“, както и професионалната му работа в различни сценарни екипи, смея да кажа, че романът е изграден върху поетиката на сериала. Финалът на повествованието също създава основателни очаквания, че „Нашата книга“ по всяка вероятност ще има втори сезон.

Иван Станков
14.11.2016

Свързани статии