0
1902

Игралните ни филми – символен капитал на България?

Преди много години бившият председател на Европейската комисия Жозе Мануел Дурао Барозу каза нещо с изключително  значение за всички: „Изкуствата са символният капитал на всяка нация“. Естествено сред тях е и филмовото изкуство. И така какъв бе нашият капитал през 2020 година? Той се видя на 39-ия фестивал на българския игрален „Златна роза“ проведен от 23 до 29 септември във Варна. Отпразнувана бе и 30-годишнината от създаването на Националния филмов център. Помня радостта и вълненията тогава – през 1991 г.

Голямата награда „Златна роза“ за късометражен игрален филм бе присъдена на новелата „Магаре“ – режисьор и съсценарист Мартин Негрев. Филмът с минималистични изразни средства, но с великолепната игра на Красимир Доков разказва за възрастен, самотен човек и единствения му безсловесен приятел – едно магаре на име Марта. Това магаре е всичко за него, в лошо време дори живее с него вътре в къщата. Бедно, изоставено село с няколко старци, един от тях се оказва коварен доносник… Играта на Красимир Доков ми напомня  Спенсър Трейси във филма „Старецът и морето“ – така хваща за гърлото. Няма нито един излишен кадър във филма, а великолепните портрети на оператора Ребека Найденова впечатляват със своята изразност. Тези портрети улавят всяка промяна в състоянието на Красимир Доков, който мълчаливо носи кръста си… Оттук нататък нещата стават трагически. Заради незначително закононарушение (отсякъл е без разрешение изсъхнало дърво в двора си, за да се стоплят) старият Стамат е глобен с 500 лева. Естествено той няма толкова пари и е принуден да продаде приятеля си – старото магаре Марта. Финалът е блестящ – незнайно как магарето се прибира в къщата на Стамат. Но портата е затворена, а на нея стои неговият некролог… Старецът не е преживял загубата на своя приятел. „Магаре“ е филм за самотата, липсата на съвест у някои хора и почти всички институции, за страшната драма да продадеш приятеля си и да преживяваш тази раздяла сам – самин… (В същото време горите край Малко Търново се изсичат с невиждан замах под чадъра на един бивш полковник от Гранични войски, но него законът не го хваща за разлика от старият Стамат). В моите очи (а и на журито) това е един от най-хубавите филми на фестивала, създаден по истински случай, впечатляващ със своята човечност и разбираем за различните култури, които бяха представени в журито – актрисата Ирмена Чичикова; Пламена Димитрова-Рачева – изкуствовед и художник; прекрасният, точен и много аналитичен Андрий Калпакчи от Украйна; Диомидес Никита от Кипър – режисьор и продуцент от Кипър и не само оттам, самият аз и Елица Петрова, която бе секретар на журито, преводач, организатор – човек-оркестър. Разговорите с тях, споровете и анализите бяха увлекателни и разкриха интересни гледни точки и интерпретации, особено на колегите от чужбина… Погледът отстрани винаги е много ценен.

„Магаре“, реж. Мартин Негрев

„В сърцето на машината“ взе награда за сценарий в лицето на сценариста Борислав Захариев и голямата награда „Златна роза“. Режисьорът Мартин Макариев е постигнал много с чудесния си актьорски състав и снимачен екип (особено с избора и играта на македонският актьор Игор Ангелов). Разбира се драматургията е от огромно значение за това постижение. Годината на действие е 1971. Група затворници, които работят в Кремиковци, внезапно попадат в сложна ситуация. Гълъбче е влетяло някак си в някаква машина и не може да излети обратно. Затворниците отказват изпълнят нареждането да пуснат машината и по този начин да убият гълъбчето. Всъщност се борят за освобождаването на пернатото затворниче, в което виждат сродна душа. Но те се борят и за остатъците от личното си достойнство. За милиционерите-надзиратели това е неподчинение и бунт. И то е така. Филмът е разказ за тежестта на избора и огромната цена, която се плаща за него особено, когато нямаш право на нищо поради това, че си в затвора. Режисьорът деликатно заявява, че на този свят дори животът на едно гълъбче е ценен и си заслужава борбата за неговото спасяване…  Посланието на режисьора, че всяко създание има право на живот под слънцето, в моите очи е изключително важно. Доброто е да спасиш и дариш живот, злото е да го отнемеш. Нещо, което българите забравяме или не знаем… Имам много примери в тази посока. Останалите актьори също са на изключително ниво, затворени в един цех, карайки се помежду си. Те са галерия от архетипове, всеки от които носи свои характерни черти и особености.

Тази награда бе гласувана единодушно от всички членове на журито. И всички се обединихме около  хуманистичния патос на филма, който е по истински случай…

(Започвам с тези две награди, защото един от големите български филмови сценографи в миналото Борис Нешев и неговата компания от актьори от Варненския театър ми разказаха, че следят този фестивал от десетилетия и за пръв път са съгласни с наградите на журито… Това за мен е голям комплимент, защото е направен от хора от кухнята на киното, когато то бе индустрия в действителност, а не на хартия.)

Специалната награда на журито бе присъдена на филма „Януари“ – дебют на Андрей Паунов в игралното кино. Затворени пространства, в които само една стая е оживена, мистичен радичковски страх от неизвестната природа, ужас от зли сили, които витаят около нас, (а може би в нас), двама отнесени персонажа представени от Самуел Финци и Йосиф Сърчаджиев. Единият чупи орехи със сложна машина, другият решава кръстословици. Спряло време. Далеко от града,  един по един характерни персонажи изчезват в тази  толкова ми/с/тична Броселиандова гора, която обгражда сградата. Дори единственият странен представител на православието – поп (нарочно използвам това определение), изигран великолепно от Леонид Йовчев, не е в състояние да извади героите на Самуел Финци и Йосиф Сърчаджиев от техния първичен ужас, от ступора, в който изпадат заради своите езически страхове и поверия и сам изчезва в гората. Този филм предизвика дълъг дебат в журито, но накрая получи тази важна награда.

Наградата на град Варна отиде при Виктор Божинов за филма „Голата истина за група Жигули“. Филмът е много интелигентно и талантливо направен като едновременно са представени няколко линии. Основната е, че през тоталитаризма тези групи бяха глътка свеж въздух, а концертите им, пазени от милиционери, бяха малко бягство от сивата действителност. Без да бъдат революционери, те се бореха за правото на развлечение, на свобода на изразяване, на свободно творчество. (Бил съм редактор на пълнометражния документален филм „Щурците“ на режисьора Панчо Цанков от 1988 г. и зная добре какво беше тогава). Втората линия бе как тези момчета и момичета на музикалните форми на протест се саморазтурват може би от липсата на диктат, от нашествието на чалгата и от прекаленото си его, от желанието на фронтмена им да доминира на всяка цена и т. н. Това води до резигнация на всеки един от тях. Формален повод ги събира след много години и въпреки старите несъгласия, горчилки и обиди те отново се реализират в музиката си – и в старата и в новата… Камерата, монтажът и музиката са на забележително ниво. Журито много хареса филма, особено Пламена Рачева от Варна, и така той получи тази трета по значение награда.

Наградата за режисура отиде заслужено при Павел Веснаков за филма „Уроци по немски“. Той е за асоциалното поведение на главния герой, който е готов да влезе в конфликт с всеки за всичко. Актьорът  Юлиан Вергов (награда за мъжка роля) пресъздава драмата на избухлив неудачник, с вид на бабаит, който смята, че му се полага много повече от това, което има. На 50 години той не осъзнава, че характерът е съдба  и търси по-добър живот като планира да емигрира в Германия. Няма волята и силите да приеме това рисково предизвикателство, а не схваща, че характерът ще му пречи и там. Мощното присъствие на Юлиан Вергов, великолепната камера на Орлин Руевски, динамичният монтаж, режисурата на филма на Павел Веснаков впечатляват, прекрасните поддържащи роли на Меглена Караламбова и Васил Банов имат огромно въздействие. Журито го дискутира и за по-голяма награда, но за мен наградата за режисура е от особено значение.

Наградата за операторско майсторство бе присъдена на Ненад Бороевич за филма „Рибена кост“ на Драгомир Шолев. Историята е важна. Три млади момичета от един къмпинг намират убит делфин. Те са потресени, веднага търсят помощ и настояват за следствие на това престъпление. Кадърът на Бороевич с делфинското око е шоково впечатляващ. И в къмпинга след оплакване от концесионера започват да идват най-различни безсмислени и бездействащи чиновници, които нищо не установяват. Актьорите пресъздават безлични, без мнение и ценностна система хрантутници, които нищо не вършат. Сбирщина от „доблестни“ служители, напълно безполезна, но на заплата. Всъщност нечии протежета. Нямат капацитет за каквото и да е,  а ако решат да направят нещо – става още по-неясно и неразбираемо. Не могат да установят очевидното убийство на такова симпатично млекопитаещо, защото са безсърдечни и безчувствени към всичко освен към себе си. Търтеи… На практика те убиват делфина отново с формалното си отношение към неговата смърт. Режисьорът сатирично представя цялата несъстоятелност на българските институции, но според мен самият делфин би трябвало да присъства повече като знак и на същество, признато от някои нации (Индия например) за мислещо създание, равностойно на човека.

Наградата за дебют бе присъдена на Александър Косев за филма „Петя на моята Петя“. Филмът е за битката за справедливост на едно младо момиче с бездуховни училищни власти и това е всеобщо явление. Препратката към трагичната съдба на поетесата Петя Дубарова и използването на нейни стихове прави проблема подчертано дълбок. Вярвам, че филмът ще помогне на други млади хора във възрастта, когато институциите се опитват да ги напъхат в тежка за приемане матрица на мислене и поведение. Директор на гимназия с манталитета на милиционерски надзирател (акт. Юлиан Вергов) повежда война с Петя (актр. Александра Костова) – болезнено чувствителна ученичка и това е пресъздадено като издевателство – все едно се опитва да чупи крилата на птица, за да я вкара в някаква желязна кутия – тази на безропотното послушание и подчинение. За този филм актрисата Александра Костова получи награда за женска роля – за „чудесно представяне на млад човек, борещ се с конформизма, авторитаризма и несправедливостта“. За същия филм актрисата Албена Павлова получи грамота за много силно присъствие, представящо учител със съвест и достойнство – пълен антипод на директора, който се крие зад формалния си авторитет и останалите учители, които меко казано се страхуват от него.

Грамота получи филмът „Жените също плачат“ за екипното представяне на актьорския колектив. Актрисите Мария Бакалова, Весела Казакова, Биляна Казакова, Катя Казакова, Сиана Георгиева и други представят сложните отношения и трудният живот на жените в един свят на груби, недодялани мъже, за които физическото надмощие и насилие доминира и е начин на семеен живот и изобщо на съществуване.

Грамоти за късометражни филми получиха прекрасните филмови новели „Мона Лиза“ – сценарист и режисьор Веселка Кунчева за добра находка с минималистични  средства, представяща от сатирична гледна точка отношенията между мъжа и жената.

Втора грамота бе за филма „Хлад“ на сценаристката и режисьорка Девина Василева „за модерно съвременно виждане, което ползва похвати от различни медии“.

И тази година Ивайло Пенчев, с много голяма преднина пред останалите филми, получи наградата на публиката с филма „Чичо Коледа“. Наградата е особено  значима в моите очи. Трябва да се проумее, че  хората обичат приказки, комедии, мелодрами, криминални филми – според социологически проучвания. Ще напомня, че всеки бизнес се нуждае от три неща: празна пазарна ниша, нисък стартов капитал и много добър мениджмънт. За всички колеги искам да подчертая, че изборът на жанр е пазарната ниша на филмопроизводството. Ивайло Пенчев намира тази ниша. Публиката оценява филмите му и ще се радва на приказката, която този филм разказва и тя ще бъде чудесен подарък за коледните празници. За мен филмите на Ивайло Пенчев връщат националната публика в киносалоните и това също е задължение на нашето кино.

Държа да отбележа усилията на г-н Камен Балкански и неговия екип от Националния филмов център за отличната организация на този много значим и важен фестивал. Огорчи ме единствено отсъствието на част от наградените творци. Може би, в техните очи, тези награди не си струват усилието да дойдат във Варна, да попаднат в светлините на прожекторите, вниманието и аплодисментите на публиката и да съпреживеят нашата обща радост от показаните филми и отличията… Дали е така в Европа? Жалко, но все пак някой трябва да каже и това… Както и да е – на 29-и септември вечерта светлините на рампата угаснаха, зрителите изгледаха и аплодираха двата филма наградени със „Златна роза“, киносалонът се опразни, а по-късно и чашите с вино останаха празни. Прекрасното ни море и Варна се изгубиха в далечината, но остана поредния  спомен от интересни филми и оживени дискусии… Според мен добър символен капитал бяха тези филми.

Иво Драганов е професор по кинознание, киноизкуство и телевизия в НБУ. Автор е на над 500 статии, посветени на киното и телевизията, и на две монографии – „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“ и „Четвъртата възможност – университетска телевизия“. Автор на множество сценарии за документални филми и телевизионни предавания. Бил е програмен директор на Канал 1 на БНТ (1993–1995), член и секретар на Националния съвет за радио и телевизия (1998–2001), изпълнителен директор на Телевизия „Европа“ (2002), главен мениджър на телевизия ББТ (2008–2009), носител на годишната награда на Българската филмова академия за филмова критика (2011).