В рамките на международната кураторска резиденция КЛИК, фондация „Изкуство – дела и документи“ и Гьоте-институт България организираха в края на лятото уъркшоп за арт критици. Наред с българските специалисти Вера Млечевска и Весела Ножарова, като лектор се включи и Астрид Маниа от Германия, дългогодишна авторка в издания като Artforum Internation и Süddeutsche Zeitung, както и ръководителка на катедрата по Арт критика и история на модерността в Hochschule für bildende Künste (Академията за изкуства) в Хамбург. За участие в уъркшопа кандидатстваха над 30 автори – както изкуствоведи, така и критици от други области като театър, пърформанс, кино. Двудневният уъркшоп включваше лекции, дискусии, съвместно посещение на изложби, както и практическа част с писане и обсъждане. Като медиен партньор на проекта, Портал Култура публикува текста на Екатерина Леондиева, посветен на изложбата „Подривна игра“ в галерия „Структура“ в София (до 13 октомври 2018 г.).
Всички текстове на участниците ще бъдат публикувани и на сайта на Гьоте-институт България.
Играта като проблем или решение
Темата за властовите отношения е често разгърната там, където изкуството и политиката се срещат. Тя вече е залегнала в кураторската практика, а идеите на Мишел Фуко за „технологиите на властта“ се използват като теоретична и изследователска рамка. До момента този подход е успял да постави много на брой проблеми, но рядко да произведе диалог отвъд ограниченията на теорията.
В основата на изложбата „Подривна игра“ в галерия „Структура“ е също темата за властта, но през призмата на играта. В част от изложените произведения е залегнала идеята за невидимите социални системи на контрол, осъществявани чрез играта. Други по-скоро изследват креативния и градивен потенциал на играта, без задължително да я противопоставят на утвърдените механизми за контрол. В „Подривна игра“ играта е ту проблем сама по себе си, ту потенциално решение.
Изабел Галиера, която е куратор на проекта, има зад гърба си редица интересни изложби, както и академична кариера. Авторка е на не малко публикации, сред които и книгата Socially Engaged Art after Socialism: Art and Civil Society in Post–Communist Europe (Социално ангажирани изкуства след социализма: Изкуство и гражданско общество в посткомунистическа Европа), в която разглежда примери от Унгария, Румъния и България. Източноевропейският и в частност българският контекст не са нови за нея, въпреки че тя не се ангажира с тях в изложбата.
Представен по време на откриването, пърформансът на Дейвид Пейдж намесва публиката в изследването на структурите на властта. Тя е поставена в ситуация, в която трябва да изпомпва въздух към затворените за външната среда костюми на двама обездвижени доброволци. В този „Мисловен експеримент“ посетителят може да изследва своите реакции в позиция на власт, но и чувството за отговорност на тълпата, която трябва да поддържа „играта“ (и съответно хората в костюмите) живи. Авторът Дейвид Пейдж представя също и серия „разочароващи играчки“, вдъхновени от самоделни такива, които южноафрикански деца от селски райони изработват от рециклирани и намерени материали. Играчките на Пейдж са разочароващи заради ограничения си потенциал за игра и с това са коментар към стандартизираните подходи в комерсиалните детски паркове.
Най-интересни в изложбата са творбите на Рейчъл Пейчи и Пол Мосиг, които представят фотографии, видеоинсталация и инсталация на дървена люлка, поставена върху натрупани парчета бетон. Визуалните артисти Пейчи и Мосиг често работят заедно с двете си деца и изследват креативния потенциал на риска в играта. Също техен проект е и инсталацията „Попита ли първо?“ – колекция от дисциплиниращи и ограничаващи фрази и забрани, често изричани от родители. Като изключим нея, те работят повече с концепциите за свобода, въображение и спонтанност, отколкото за власт и контрол. В част от видеоинсталацията, назована „Изкуството да убиваш богове“, водещ мотив е изграждането на връзка и взаимоотношение между човека и средата чрез игра, откривателство, любопитство. В „Това/Онова“ се наблюдава игрива интерпретация на очакваните отношения на власт между родител и дете. Фотографията изобразява по-скоро балансиращ механизъм на взаимна зависимост, отколкото такъв на контрол, а видеоинсталацията „Правилата на играта“ също играе с идеята и очакването за баланс, което диктува движенията на автора. В това работата на Пейчи и Мосиг по-скоро изследва алтернативни модели на власт и контрол, отколкото се противопоставя на тях като цяло.
Серията фотографии на Сонгюл Бойраз не се вписват с лекота сред останалите творби, изследващи разбирания за безопасност и риск в западен контекст. Подривна или градивна е играта на сирийските деца-бежанци, заснети от авторката? Или следва посетителят да приеме, че заиграването с темата за бежанската криза е по някакъв начин подривно само по себе си?
Контрастът се засилва от техния прочит като представящи подривна стратегия за трансформиране на околната среда чрез игра. Докато Даниела Костова целенасочено конструира и представя „опасна детска площадка” за своето дете, децата-бежанци съществуват в опасна среда, в която се стремят да открият нормалност. В отсъствието на дисциплиниращ механизъм, децата сами създават и се стремят към определени норми, с други думи доброволно стават подвластни. Това се откроява и в Pizza Party Twister на Хлои Ирла – научаваме от кураторското есе, че при игра с инсталацията и в отсъствието на инструкции участниците от публиката са предлагали и следвали собствени правила и ограничения.
Така играта се откроява като динамична форма на интерпретиране, създаване и комуникиране на системи на контрол. Като индивиди ние често се самоопределяме и комуникираме чрез избор кои правила да следваме и кои да нарушаваме. Също и в играта комуникацията се осъществява около това какви правила създаваме, утвърждаваме или избягваме.
Силата на тази изложба е в потенциала да разкрие идеи отвъд механизмите на власт като перманентно и еднопосочно налагани отгоре. Ако излезем извън парадигмата на Фуко и си позволим да разгледаме властта под различни ъгли – като форма на комуникация, дори – игра, вероятно ще открием начини да задълбочим и обогатим тази дискусия.
Екатерина Леондиева е завършила история и история на изкуството в Университета в Глазгоу. В момента работи в сферата на културните политики и културния мениджмънт. Интересува се силно от социално ангажирани теми и практики в изкуството, съвременния танц и визуалните изкуства.
