Зоран Мише, „Като на игра“, галерия Ко-оп, 30 ноември – 19 декември 2021 г., куратор Христо Калоянов
Този декември столичната галерия Ко-оп ни приканва да оставим настрана текущите задължения и да се впуснем в игри с добре познатите от детството блокчета конструктор тип Лего. До 19 декември там ни очаква Зоран Мише с нова самостоятелна изложба – „Като на игра“, куратор е Христо Калоянов. В нея са представени 15 графики с изображения на разпръснати блокчета конструктор, които очакват посетителя в галерията да си поиграе с тях и да ги подреди.
Изложбата на Зоран Мише е обърнала поглед към детството – един свободен и изпълнен с въображение етап от човешкия живот. Това е времето на безгрижните игри и на смелите мечти, но и времето, през което се изграждат най-ранните идеи и разбирания за света. Връщането назад към спомена за наивната детска игра е и опит за реконструиране на първоначалните нагласи и за откриване на първоизточника на една универсална и устойчива на промените в живота истина. Впрочем завръщането към детството и изследването на личния спомен, както и на паметта като цяло, е доста характерна за художника тема – през лятото на 2020 г. отново в Ко-оп беше представена друга самостоятелна негова изложба – Lost, в чиято основа пък беше споменът за първата семейна кола, която са притежавали родителите му.
Представените на сегашната изложба графики са на пръв поглед доста мрачни. В своята плътност черното създава усещане по-скоро за нещо тягостно и меланхолично, отколкото за веселието, с което се свързва играта по принцип. Успоредно с това обаче изобразените от художника блокчета са всъщност любими детски играчки и може да се каже, че те са събирателен образ, символизиращ спомена за детството и безкрайните часове, прекарани в игри. Така по лек и весел начин художникът поставя на дневен ред сериозна и сложна тема, а именно тази за истината. Подобно на дете, което разхвърля играчките си с цел да ги подреди по замислен от него начин, Зоран Мише оставя свободни и неподредени своите блокчета конструктор с идеята някой друг да ги подреди и да открие ключа към дълго търсената истина.
Загърбването на модерността и рационалното мислене и черпенето на истини и смисъл от ирационалното, наивното, налудничавото и детското е характерно за съвременното изкуство и може да се каже, че този жест на художника е част от един глобален обрат в изкуството. Преди време в друг мой текст писах за Арт Таро картите на Мич Брезунек, който по подобен начин търси отговорите на сериозни въпроси (в случая този за бъдещето на изкуството), уповавайки се на средновековни окултни методи за предсказване на бъдещето. Обръщането към миналото (детството при Мише и Средновековието при Брезунек) и търсенето на истината с помощта на нерационални методи (детската игра при първия и картите Таро при втория) предполагат малко или много случаен резултат – нещо, недопустимо и немислимо за рационализма и точните науки. И именно в този случаен резултат се крият всички отговори, търсени и от Зоран Мише, и от Мич Брезунек.
Играта и възможността тя да стигне до вечно търсената истина е водещата тема в изложбата в галерия Ко-оп. За да се стигне до тази истина обаче, е необходимо да се играе по определени правила, a кураторът Христо Калоянов се е погрижил това да се случи като на игра. В първата зала на изложбеното пространство са подредени малки по размер графики, изобразяващи отделни блокчета конструктор и носещи заглавието „Истината – фрагменти“. Това са елементите, чието групиране в следващия етап на играта би могло да доведе до откриването на търсената от художника истина. Подредените едно след друго блокчета постепенно въвличат зрителя в играта и нейните правила и го подготвят за следващия етап. По-сериозното въвличане в играта, предложена от куратора, се случва във втората зала, където ни очакват значително по-големи по размер графики, изобразяващи множество разпръснати блокчета конструктор, едно като че ли предварително планирано безредие, което очаква някой да се ангажира с неговата подредба. Тази серия носи името „Истината – хайде да играем“ и по един чаровно разхвърлян и лековат начин приканва зрителя да подреди истината.
Всъщност коя истина се търси, така и не става ясно. Нещо повече – тя може да се появи по време на играта, но това може и да не се случи. Като че ли обаче тази потенциална нейна недостижимост не е важна толкова, колкото самата необходимост да се играе. Именно следването на правилата и полагането на усилие е сърцевината, където проблясва смисълът. А конструкторът, тази любима детска игра, дава пълна свобода на строящия да прави каквито пожелае експерименти и да прояви своето въображение.
