Митингът-концерт от миналата събота беше заключителният акорд на тази отдавна замислена и многостранно разработена атака срещу значимостта на изборите за нов български президент, която се поднася на публиката щедро и нравоучително сега. В последната си статия от миналата седмица вече написах, че целта е проста и ясна – да бъдат потопени и по възможност удавени президентските избори в шума на националния референдум, като се създаде усещането, че той е далеч по-важен и решаващ за бъдещето на нацията от „смешните” боричкания вътре в политическата класа, намиращи израз в надпреварата за поста държавен глава. Освен чрез организирането на референдум, който да дублира изборите за президент, омаловажаването на този вот и на президентската институция трябваше да стане и с помощта на други, допълнителни мерки. Насочени към окарикатуряването на президентските избори и на кампанията за тях. За целта механичните палячовци, които винаги вършат работа в такива случаи, бяха извадени от скриновете и включени в мрежата, в захранването. Както се знае, тяхната commedia dell’arte не струва чак толкова много пари, че да не може да си я позволи човек.
А митингът-концерт трябваше да бъде венецът, разбира се, епическият контрапункт на цялата тази „бутафория” наоколо, с която ни залъгват. Той трябваше да озвучи истинския глас – този на суверена. Идеята беше митингът-концерт да се извиси както над „равното” и „безизразно” есенно поле на кандидат-президентските дебати между сериозните кандидати, така и над съпровождащите ги крясъци на клоуните. Добре замислено. Референдумът като автентичната, жива и достолепна демокрация на фона на синтетиката и ерзаците, с които ни тъпче „статуквото”. За постигането на максимално зрелищен ефект беше особено важно нещата да се движат по паралелни писти. За да бъде направен паралелът. Затова референдумът трябваше да е синхронизиран с президентските избори.
Ето защо е хубаво да си припомним, че по време на вземането в Народното събрание на решението за референдума се гласуваха и поправките в Изборния кодекс.Тогава беше направен опит да бъде променено правилото в кодекса, съгласно което, ако в година, в която са назначени за провеждане избори, се появи инициатива за референдум, изборите и референдумът се провеждат задължително в един и същи ден. Данаил Кирилов от ГЕРБ внесе предложение това изискване да не важи в случаите, в които инициативата е на граждански комитет, а не на президента, но в крайна сметка беше прието с голямо мнозинство предложението на БСП каквито и да било избори и референдуми да не могат да се провеждат едновременно.
След бурно обществено недоволство депутатите много бързо се отказаха от това свое гласуване и тоест от намерението си да попречат със законови средства на преследваната от инициаторите на референдума цел: залепване върху президентския вот на националния референдум. Колко точно бурно беше въпросното обществено недоволство прочее, та да се стигне до бърз отказ от поправка на тази част от Изборния кодекс? Много бурно ли беше?
Както и да е, но съвпадението е факт и желаещите да развалят за пореден път нормалните демократични навици на обществото чрез отклоняване на вниманието от фигурата на президента и президентската институция, са доволни сигурно.
Ако се откъснем за малко от българската действителност и се огледаме наоколо, ще видим, че жанрът на закачливото заиграване с референдуми съвсем не се радва на популярност само у нас. Третият ден на ноември представи на вниманието ни един добър британски пример за пиеса с участието на deus ex machina. Защото парламентът на Великобритания се оказа много подобен на невидимата ръка от трагедиите, която внезапно и ненадейно се намесва в хода на събитията и ги обръща. Ненадейно, тъй като нима е възможно някой във Великобритания да си помисли поне за миг, че по конституция парламентът на Обединеното кралство трябва да даде одобрението си за започването на процедурата по напускане на Европейския съюз? Кому би минало въобще през ума, че основният закон на Великобритания предвижда такава санкция от страна на парламента? Никому. А най-малко на министър-председателя на тази страна, както се разбра. Мисълта за такава възможност явно съвсем доскоро не бе прекосила дори за малко съзнанието на настоящия премиер на Великобритания. Откъде можеше да знае госпожа Мей за съществуването на нещо такова? Така беше до момента, в който група депутати се сетиха за конституцията и потърсиха намесата на Върховния съд.
И сега Тереза Мей е озадачена и огорчена от решението на тази толкова висока съдебна инстанция. Защото съдиите прецениха, че конституцията е на страната на обърналите се към тях депутати, които съответно са в правото си да настояват на това, че не може да се мине без съгласието на парламента. Междувременно се разбра, че госпожа Мей възнамерява да обжалва решението на съда пред най-висшата и последна инстанция – Върховния съд на Обединеното кралство. С което всичко ще се изтегли още по-нататък във времето.
Протаканата раздяла на британците с Европейския съюз вече става шлагерна. За разлика от хита и независимо от семантичните сходства между понятията, шлагерът е нещо, което не минава и заминава, а остава актуално, ударно дълго време. От самото начало стана пределно ясно, че управляващите във Великобритания ще се опитват да спечелят колкото се може повече време, преди да предприемат реалните стъпки в посока напускане на ЕС. И ходът на Тереза Мей с пропускането „по невнимание” на парламента, или пък със сложността на конституционната материя, изискваща тълкуване на най-високо ниво, е повече от прозрачен . Заиграването с конституцията и включването на най-висшите съдилища в нейното интерпретиране ще удължи процеса и ще доведе до там, че започването на процедурата по излизане от Европейския съюз може и да се отложи чак за края на следващата година.
В резултат на това, че, както личи по всичко, и Върховният съд на Обединеното кралство ще бъде вкаран в играта с цел и той да бъде употребен като допълнителна спирачка по пътя към осъществяването на Брекзита, вече се заговори за теоретичната възможност Великобритания да се откаже в крайна сметка от това да излезе от Съюза.
Британският пример показва, подобно на българския, че играта на референдуми в наши дни може да се окаже занимателна и твърде удобна тогава, когато някой много силно иска да размъти водата и да се възползва от мътилката. Сегашният период на квантово поведение от страна на Великобритания, в който тя се държи и като частица, и като вълна едновременно, предоставя твърде сгодни възможности за реализирането на огромни печалби. Разбира се, става дума за облагодетелстването на една ограничена група от големи играчи, които по никакъв начин не биха пропуснали тази възможност. В същото време е вярно може би и това, че Тереза Мей и нейните съратници искат да дадат на сънародниците си урок. Нещо като назидателна акция, за да разберат британците какво са направили, в какъв филм са се вкарали. Малко нравоучение и доза лекция на тема, колко е важно да си информиран добре предварително, преди да се изкажеш.
Във всеки случай се вижда, че и във Великобритания референдумът за нещо епохално, каквото е оставането в Европейския съюз, може да бъде и беше използван за целите на шоупрограмата. Но шоу не заради самото него, не заради шоуто, а заради мъглата, която произвеждат пиротехническите средства. Мъглата, в която необичащите да стоят на светло се чувстват най-добре и най-защитени.
Остават два дни до изборите за президент на републиката ни. Нека не се оставяме ноемврийската мъгла да ни погълне. Да им развалим малко шоуто, въпреки пиротехническите ефекти и пушека.