„Ентъртейнмънт“ от Иван Вирипаев, сценична версия и постановка Иван Добчев, сценография Иван Добчев и Елена Иванова, костюми Сузи Радичкова, в ролите Маринела Ангелова, Костадинка Аратлъкова, Ивайло Драгиев, Христо Ботев Станчев, театър „Възраждане“, премиера на 21 и 22 април 2023 г.
След няколкогодишно оттегляне в „Сфумато“ и НАТФИЗ Иван Добчев отново стъпва на „външна“ сцена, този път – сцената на театър „Възраждане“. Прави го с „Ентъртейнмънт“ на Иван Вирипаев.
Вирипаев няма нужда от подробно представяне. Един от десетте най-играни драматурзи в днешния свят, той е обилно поставян и у нас. Роден в Иркутск, прочул се със спектаклите си в Сибир и Москва, той живее от 2014 г. в Полша, а през май 2022 г. се отказа от руския си паспорт и се легитимира като „полски режисьор от руски произход“. В Русия постановките по негови пиеси са снети от сцена, а книгите му са спрени от продажба.
„Ентъртейнмънт“, с жанрово самоопределение „комедия“, е 24-тата от неговите досега 26 пиеси. Премиерно е поставена от самия Вирипаев през април 2020 г. в Русия. Там, както и в малко по-късната полска постановка, на сцената е самият той заедно с актрисата Каролина Грушка, от 2007 г. негова трета съпруга. Вирипаев описва пиесата така: „Две лица, мъж и новата му приятелка, идват в театъра, за да гледат представление, което ги засяга много по-дълбоко, отколкото могат да си представят. Двамата се превръщат във фигури, които в хода на действието стъпват на сцената, а после пак се превръщат в зрители, обсъждащи чувствата на актьорите и правилата за ангажимент с представяния ентъртейнмънт. На края събитията на сцената и в залата постепенно се смесват и двамата ни герои сами трябва да откриват какво е реално в света на безкрайното забавление“.
Думата „entertainment“ означава „организирано със специализирана компетентност събитие, целящо забавляване или удоволствие“. Бих акцентирал думата „организирано“, защото една от най-често повтаряните фрази е „всичко е възможно“, която намира място и в подзаглавието при Добчев: „Комедия за любов, в която всичко е възможно“. Следва да се признае, че тази комедия не е особено смешна, но пък наистина става дума за любов.
Обсъжда се ситуация, в която съблазнителна дама (по едно време ще бъде наречена Марго) предлага любовта си, пък било и само за една нощ, на мъж (наречен в хода на действието Стивън). Той, упорито заявявайки своята любов към жена си Ребека, все пак се поддава на изкушението, след което следва дълго, непреставащо сбогуване с Марго.
Жан-Пол Сартр твърди: „Достоевски е писал, че „ако няма Бог, всичко е позволено – това е изходната точка на екзистенциализма“. Тази фраза е обаче само приписвана на Фьодор Достоевски, при него тя не се среща в този вид. Затова пък в „Братя Кармазови“ може да се прочете следното: „Унищожете в човечеството вярата в неговото безсмъртие и в него тутакси ще пресъхне не само любовта, но и всяка жива сила за продължаване на живота в света. Нещо повече: тогава вече нищо няма да е безнравствено, всичко ще е позволено“. Вирипаев тръгва по-скоро от тук. Добчев също.
Трябва да се прочете пиесата, за да се види какъв огромен труд е резюмиран чрез баналното „сценична версия“ в програмата на представлението. Първото, което се вижда, е че двете („Тя“ и „Той“) действащи лица в оригинала при Добчев са четири. Спектакълът е решен в „Пиранделовски“ ключ, който ангажира публиката по-мощно, отколкото е заложено в текста, и отваря по-рязко „вратата към емпатията“ – към влизането в процеса, разгръщан в залата и на сцената.
Докато Грушка и Вирипаев са „на подиум“, откъдето внушават текста и действието, Костадинка Аратлъкова и Христо Ботев Станчев ще са двама зрители в салона, които още в началото на представлението подхващат дълъг разговор за носителите на любовта в него. Търпеливо ще се разяснява разликата между представяната любов и състоянията на представящите я актьори. Възможността те да изпитват или не чувства един към друг. Степента действителност на любовта към несъществуващо (поне на сцената) лице. Вероятността за съвпадане на актьорски представяното с преживяваното и така нататък, до постигането на пълно раздвоение. Увереността, изразявана с думите „истина“ и „реалност“, е драстично релативирана. Обсъжданото действие ще се представя от Маринела Ангелова и Ивайло Драгиев, докато в един момент на сцената окончателно ще се окажат и четиримата едновременно Тя/Марго и Той/Стивън – единни в своята сдвоеност.
С този ход Добчев несъмнено надгражда динамика, давайки вид, че опростява задачата пред зрители и актьори, докато всъщност многократно я усложнява. Усложнява и своята. Наложило му се е пълно преосмисляне на структурата и дръзко прекомпозиране на текста, довело до отпадане на едни и допълнително акцентиране на други моменти.
В хоризонта на „в любовта всичко е възможно“ ще се разиграе взаимодействието между светлини и сенки в твърде незабавна форма: светлината отстранява, но и подчертава сенките; тя озарява мрака, но не го премахва. Тя просветлява абсурдния ни живот, в който няма смисъл, тъкмо защото той не е само светлина – ние сме живи, защото светлината сияе и само докато тя свети. В режима на „всичко е възможно“ обаче отпадат екзистенциалните координати, заличават се разликите между рая и ада. Адът се оказва същото като рая. В ада е по-зле отколкото в рая, но иначе всичко друго в единия и другия е идентично – абсолютно едно и също. В последна сметка ще се окаже, че в режима на всепозволеност стремежът за натрупване на смисъл чрез любовта е също безсмислен: „Следователно и в живота няма смисъл, щом животът е любов“.
И по автор пиесата завършва с дълга „мантра“ на сбогуването-оставане. Възловата фраза е многократно повтаряната реплика на Стивън: „Всичко е възможно и затова трябва да си ходя, Марго, трябва да се завърна в предишния си живот при моята Ребека“. Въпреки често произнасяното и от двамата „сбогом“ на фона на безкрайните взаимни благодарности за прекрасната нощ, неуморно ще се въртят уверенията, че „светлината ще сияе и в мрака“, „обичам те, защото без мен и теб те няма“ и „никой не може да се върне от любовта“, но пак „няма смисъл“, и – разбира се – „всичко е възможно“ – до невъзможност за покой, определеност и самоопределяне.
С „Ентъртейнмънт“ Иван Добчев предлага формален театър във високия смисъл на понятието. Той извежда чистото действие, акта, освободен от шумовете на баналното, тривиалното, постигнал същинския си тон. На това отгоре той се дистанцира стилово от досегашните си постижения в тази сфера (даже в един момент си позволява тънка самоирония). И с този си жест не облекчава зрителя, без това несвикнал достатъчно с такъв тип театър – отказва му опората в разпознаваема знакова система.
Възприемането е обаче подпомагано от други елементи: сценографията и костюмите. Елена Иванова и Иван Добчев се „изхитряват“ да изградят в миниатюрния обем на залата три несъизмерими взаимно пространства, всяко със своя ценностен център, добре дефинираните преходи между които са решаващи за сценичните ходове и тяхното тълкуване. За несривното осъществяване на тези преходи първостепенна роля играят костюмите на Сузи Радичкова. Прецизно разчела сложната партитура, тя намира както точното „петно“ с внимателно подбрани „нюанси“, така и ясно говорещия детайл, заявяващ с категоричност действието.
По този начин построеният спектакъл е безспорно изпитание за актьорите. Може да се каже, че на премиерното представяне при всеки от тях се забелязаха едни или други дефицити, наистина, в неравна степен: най-малко при Ивайло Драгиев, най-много при Маринела Ангелова. В това измерение на спектакъла му предстои надграждане, потенциалът за който е видим с просто око. Каквито и да са възможните бележки, същественото е, че актьорите успешно извеждат сложната линия на постановката и основните ѝ внушения.
„Ентъртейнмънт“ на Иван Добчев и неговия екип е категорично нетривиален, умен и силен театър, който не пести сложността нито на сценичната, нито на екзистенциалната ситуация, в която въвежда. Театър, който не полага усилия да утешава или разтушава, а, напротив, генерира неувереност и тревога, без да дава окончателно решение. Може само да се съжалява, че – поради непосредствено предшестващото я твърде конкретно локализиране на действието – е отпаднала репликата: „Театърът е ординерен постмодерен ад“.
На главната страница: Ивайло Драгиев в „Ентъртейнмънт““, фотография Георги Златарев
