„Като хвърлям сега поглед назад към годините, виждам, че съм имала златен шанс – още от самото начало и по-нататък – да работя това, което обичам.“ Разговор на Алберт Бенбасат с Бисерка Рачева
Бисерка Рачева – известен литературовед, критик, есеист и преводач, навършва „златна възраст“. Тя е родена на днешния ден през 1954 г., от дълги години живее в Германия, първата ѝ книга „Литературен избор и художествено усвояване“ излиза през 1992 г.; през същата година печели наградата на Съюза на преводачите в България за превода си от немски език на съчинения на Р. М. Рилке върху изкуството, публикувани под заглавие „Мелодията на нещата“.
Бисерка Рачева завършва немска филология в Софийския университет, работи в Института за литература към БАН и издателство „Народна култура“. През 1991 г. спечелва стипендия на фондация „Александър фон Хумболт“ и заминава за Германия. По-късно работи като редактор в радио „Дойче Веле“ и води рубриките „Литературни пространства“, „Литературно-музикален салон“ и „Призма“. Публикува свои статии и студии от 1979 г., като интересите ѝ основно са в сферата на литературната рецепция, историята на превода, историята и критиката на немската и западноевропейските литератури. Превежда от немски език произведения на Райнер Мария Рилке, Георг Бюхнер, Валтер Бенямин, Бела Балаш, Дьорд Лукач, Иван Гол и др. Автор е на книгите: „Литературен избор и художествено усвояване“ (1992), „Литературни пространства“ (2003; 2007), „Отпечатъци. Есета, отзиви, критични бележки“ (2010), „Залязващи сфери“ (1915).
Спомняш ли си откога не сме се виждали? Според мен от началото на 90-те години, но може и да се лъжа. Тогава в Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ издадохме в „Библиотека „Дебюти“ първата ти книга „Литературен избор и художествено усвояване“. Ти работеше в Института за литература, аз в издателството, което тогава беше в своя разцвет, а „Библиотека „Дебюти“ даде път на редица способни млади литературоведи, сред които беше и ти. Донесе ръкописа на книгата, тя излезе през 1992 г., когато бях вече напуснал издателството. Това не ми попречи да се зарадвам. Сега, ако ми позволиш, ще изразя възхищението си, че и тогава, и днес Бисерка Рачева си е все същата прелестна млада дама, някак си не се променяш външно, за разлика от мен. Но в сферите, в които работиш (превод, литературни изследвания, критика, есеистика, публицистика), си толкова зряла, че ми идва да стана и да ти се поклоня. Но да оставим засега възрастовата тема. Какво важно би споделила за своя прощъпулник в литературата? Какво например те накара да избереш немската литература и кога започна да пишеш за нея?
Някъде през 1991 г. ще да е било, мисля, но макар и да не се виждахме с теб, аз не престанах да следя публикациите ти и до днес. Скоро след като внесох в Университетско издателство ръкописа на „Литературен избор и художествено усвояване“, заминах за Кьолн със стипендия на фондация „Александър фон Хумболт“ и така физическите ми контакти с колеги и приятели замряха за доста време. А за „прощъпулника“ – какво да кажа – и той, и аз като новак на литературното поле получихме щедър аванс. Огромна радост изпитах, че издателството одобри ръкописа. Освен че беше важно за мен поощрение, издаването на своя книга ми помогна да спечеля престижната Хумболтова стипендия – в условията за кандидатите фигурираше и такова изискване. А немската литература не съм я избирала – тя ме избра. Много са причините и зависимостите. Една от най-важните е, че български писатели като Пенчо Славейков и Гео Милев търсят чрез нея успоредяването на българската литературата с модерните тежнения на Западна Европа. Това „европеизиране“ е ключово по тяхно време, а може би – в друго отношение и днес.
Преди да се захвана с темата за преводната литература от немски език в България между двете световни войни, публикувах статии за немски автори, между тях Георг Бюхнер, Херман Хесе, Р. М.Рилке.
Като хвърлям сега поглед назад към годините, виждам, че съм имала златен шанс – още от самото начало и по-нататък – да работя това, което обичам.
Какво те отведе в Германия, по-точно какво те накара да останеш там толкова много години, вероятно завинаги? И в крайна сметка – какво е Германия за теб, има ли нещо общо с „Германия, мръсна приказка“ на Виктор Пасков? По-скоро не, нали?! Може би е по-близка до Хайневата „Германия, зимна приказка“?
Питаш ме защо съм се запиляла тъй дълго в Германия. Какъв беше поводът да отида там, вече споменах, а защо останах – нямах такова намерение отначало, но после някак така се получи. Верига от случайности и обвързаности. Живеех с мисълта, че е за година-две-три, само временно. Пък то другояче стана. Мога да ти кажа обаче кога разбрах, че ще е вероятно завинаги. Книгите ми бяха в България, докато те бяха там, и аз вярвах, че ще се върна. Когато прибрах част от тях при себе си, в германската си библиотека, ми стана ясно, че връщане няма. Германия за мен не е приказка, нито „мръсна“, нито „зимна“. Просто – поне досега – една нормална страна, която ме прие радушно, към която се чувствам приобщена, с чийто език и култура съм кажи речи още от детството си дълбоко свързана.
Защо ми се струва, че не обичаш да говориш за себе си публично. Разкажи, моля те, за работата си в „Дойче Веле“. Започваш през 1994 г., „хванала си“ един изключително интересен период – т.нар. преход към демокрация в бившия соцлагер. Какво се случваше вътре в радиото по това време, как радиото реагираше на събитията у нас, какви бяха реакциите на слушателите? Ти как се чувстваше? Ще напишеш ли спомени за работата си в „Дойче Веле“? Или вече ги пишеш? А може би си ги написала?
Вярно си забелязал, не обичам да се себеразказвам на всеослушание. Има неща, които държа да си останат само мои и за мене. Работата ми в „Дойче Веле“ не е от тях, затова ще кажа, че за човек, идващ от университетската сфера, беше сериозна промяна и предизвикателство. Сигурно ще те разочаровам, но твърде малко мога да кажа за онова, което се случваше в „Дойче Веле“ в онзи преходен период. Тогава аз още не бях щатен сътрудник в Българската редакция, сътрудничех единствено като автор и водещ на предаването „Литературни пространства“. Следях, разбира се, събитията, но нищо по-конкретно не мога да разкажа за реакциите на слушателите, тъй като нямах непосредствен достъп до вътрешна информация.
Пишеш, че дължиш много на колегите си от „Дойче Веле“, особено на Румяна Таслакова – главен редактор на българската програма. Какво ти даде Румяна Таслакова?
Даде ми шанса да сменя посоката, да приема ново предизвикателство, каквото е работата в друга професионална сфера, и то същевременно върху материята, която ми е най-близка – литературата. С Румяна работихме много продуктивно през годините, мисля. Сега следя отдалеч нейните „Литературни салони“ и ми е драго.
Несправедливо ще е обаче да не спомена и още един човек, с когото работих „задочно“ горе-долу по същото време, комуто дължа много – включително радостта да се уча от един изключителен литератор и истински радетел на книжовността, а и да видя публикувани в неговия сайт редица мои литературни писания. Говоря за Гео – Георги Чобанов, създателя на LiterNet, с когото работих между 2006 г. и до смъртта му през 2021 г. В LiterNet излезе второто издание на „Литературни пространства“, както и есеистичният сборник „Отпечатъци“.
Превеждаш отдавна от немски на български език. Получила си и подобаващо признание – награда за най-добър превод през 1992 г. на Съюза на преводачите в България за книгата „Мелодията на нещата“ от Райнер Мария Рилке. Правила ли си преводи от български на немски език? Ако не, защо? Питам, понеже немският при теб е равностоен на българския, поне така мисля?
Никога не съм се опитвала да правя художествени преводи от български на немски език. Според мен не е достатъчно немският ти да е равностоен на българския. За превода от родния език на чуждия се изискват по-специални дарби и умения, изключително тънък усет. В българския аз лично се чувствам много по-сигурна, по-близък ми е, по-добре мога да напипам нюансите, повече ме увлича играта със словото.
Преводът изобщо е и трудна, и трудоемка, и тънка работа. Прочетох неотдавна „Времеубежище“ (Time shelter) в английския превод на Анджела Родел. Удивително постижение. Хем е Георги Господинов, хем не съвсем. Английският сякаш „диша“ и „вчувства“ българската (но и не само българска) битийност и абсурдност.
Би ли се доизказала?
Преводът постига плътно покритие с оригинала, оставяйки усещане за нещо едновременно познато и непознато. При прочита на английски аз лично забелязах моменти, които ми бяха убягнали при прочита на български.
В „Дойче Веле“ си водила рубриката „Литературни пространства“, в която се представят немскоезични писатели от ХХ в. Една част от тях си събрала в книга под същото заглавие, която има две издания. Чудесна книга, бих казал – трудно определима жанрово, според мен малки „Бисерчета“ (!), в които има и разказване, и поезия, и критическа интерпретация. Но ти изтъкваш, че радиотекстът, стъкмен за слушане, е доста различен от печатния текст. Абсолютно приемам, затова питам – как тези радиотекстове се преобразиха в текстове за четене? Какво извади, какво добави, какво редактира? И още – краткият жанр често подвежда, мнозина се залъгват, че се прави лесно. Но не мислиш ли, че един примерно разказ от три страници създава много повече трудности на автора от три страници в роман от триста страници?
Когато започнах да водя „Литературни пространства“, си давах сметка, че радиотекстът, стъкмен за слушане, трябва да бъде не само информативен, а и увлекателен, развличащ. Защото иначе кой ще ти слуша за някакви си там немскоезични писатели и техните произведения? Пишейки текстовете, предназначени за слушане, аз трябваше да променя стила си – трябваше т.е. да започна да разказвам интригуващо и забавно, за да мога – уж мимоходом – да поднасям „сериозната“ литературна информация. В някакъв по-късен момент Георги Каприев похвали в „Култура“ рубриката и подхвърли идеята текстовете да се спретнат в книга.
Той ти написа и предговор.
Да, Георги Каприев написа своите „Попътни думи“, които дават чудесен ориентир в спецификата на книгата. Важен беше, разбира се, подборът – кои текстове да включа в книгата и кои не. След това наред беше „шлайфането“, сиреч дребни добавки и редакции. Опитвах се обаче не да оглаждам текстовете, а да запазя – доколкото е възможно – „цвета“ на разговорното слово. Това преображение искаше доста работа – включително защото отделните есета са кратки, само от по две-три странички. Да се вкара в подобен обем базова информация за обговаряния автор, най-важните му произведения и акцентите, специфични за неговото писане, е дяволски трудно начинание. Да, краткият жанр не се прави никак лесно. Но кому казвам това? – на майстора на краткия жанр, чиито „Изгубени вещи“ и „Когато големите станат малки“ с удоволствие чета и препрочитам.
Да поговорим още за литература, за четене. Казваш на едно място: „Заниманията с литература определяха, определят и днес моя свят и мен – като автор, изследовател, преводач, журналист, но и преди всичко като безкрайно любопитен читател“. Какво означава според теб „безкрайно любопитен читател“? „Читателохолик“ ли? Значи ли това, че четеш и книги, които са глупави, графомански, незаслужаващи внимание. Въобще как подбираш четивата си? Всичко ли изчиташ докрай?
Е, не съм читателохолик, нито пък проявявам интерес към всевъзможни книги, особено пък когато те са глупави или графомански. Любопитството ми към книгите не означава всеядност, то е по-скоро здравословно и съответства на умерено любопитната ми природа. Понякога може и да оставя настрана някоя книга, след като съм започнала да я чета, но върна ли се все пак към нея, я изчитам докрай. В подбора на четивото ми помага онова, което чета за него в информационни издания.
Случва се да четеш по няколко книги наведнъж, така ли? Как би го обяснила?
Не само се случва, а ми е и нещо като навик. Може би от нетърпение бързам да отворя следващата книга, преди да съм прочела докрай предишната. Доста често това води до неочаквани мисли, паралели и открития. Или поне така ми се струва.
Кое те кара да пишеш за един или друг автор? Налагали ли са ти някога дадено име или книга? Въобще какво мислиш за „поръчковото писане“?
Никога не съм писала „по поръчка“. Обикновено решавам да пиша за автори, които са ми харесали. Трудно ми е да си представя, че мога да напиша нещо наистина добро, ако някой ми налага даден автор или книга.
Познава ли се един „поръчков текст“ според теб? Имам предвид тренираното око.
Може да бъде разпознат като поръчков, но може и да не бъде. Зависи дали и доколко авторът се е „вживял“ не в поръчката, а в произведението, което рецензира.
Както знаеш, сега българската литература преживява небивал „бум“ – в добрия и не толкова добрия смисъл, защото количеството не означава винаги качество. Следиш ли съвременната ни литература, за кои автори си писала или би искала да напишеш?
Следя съвременната българска литература и я чета с интерес, но не съм писала за български автори и предпочитам да продължа да пиша за онова, което най-добре познавам.
Кой (кои) от съвременните ни автори ти е направил/и най-силно впечатление? Препоръчвала ли си за превод на немски език български автор?
Особено силно впечатление ми направиха романите на Милен Русков „Възвишение“ и „Чамкория“; той е изключително своеобразен автор. Жалко, че напоследък остава някак в сянка. Има и ред други, които чета и следя с растящ интерес: Георги Господинов, Теодора Димова, Захари Карабашлиев… списъкът е дълъг.
Казваш, че Милен Русков е „своеобразен автор“, може би имаш предвид не само сюжетите, но и неговия език и стил. Има ли шанс такъв своеобразен писател да бъде преведен, да речем, на немски език? Как мислиш, би ли имал успех той на Запад?
Да, не само и не най-вече сюжетите, а главно езикът и стилът. Трудно ми е да си представя обаче, че това негово своеобразие може да намери тъй изкусен преводач, че да поправи път на успеха му извън България. Но това са само предположения. Може и да се намери един ден преводачът, който да ги опровергае. Например на немски език, кой знае?
В една твоя рецензия върху литературоведско изследване на немскоезичните преводи на български автори прочетох, че не приемаш Илия Троянов за български писател. Да, той пише на немски език, но има произведения с български сюжети и нашенска проблематика, а и произходът му е български. Как ще се аргументираш? От друга страна, нобелистът Елиас Канети, роден в Русчук, някои приемат за български автор и се гордеят, че имаме нобелист. Аз обаче се колебая. Ти какво мислиш по въпроса?
Труден въпрос, вероятно няма еднозначен отговор. Има обаче един аргумент, който не може да се пренебрегне: и в двата случая става дума за писатели, чиито произведения са всъщност преведени, а не създадени на български език. При Канети дори прочутото му съчинение с „българска връзка“ – „Спасеният език“, не е написано на български.
Но в някои литературни енциклопедии (с изключение на нашите) определят Канети като български писател. С други думи, хората уважават българския му еврейски произход.
Има и немалко авторитетни литературни енциклопедии, в които пише, че Елиас Канети е немскоезичен писател, роден в българския крайдунавски град Русчук.
Имаш едно силно есе („Цветовете на здрача“) за старостта и/във литературата, в което проникваш дълбоко в психологията на човека, достигнал „златна“ възраст, разглеждаш го както в контекста на художественото слово, опирайки се на творби от известни и не толкова известни писатели, така и в социологически, че даже в медиен и бизнес план. Тук, в своеобразния увод, четем и твои размишления за старостта, които никак не са весели. Личният мотив ли те стимулира да напишеш този текст? Или любопитството на литературния изследовател/читател? Какво би добавила по въпроса – извън споменатата публикация?
Само да вметна: Де да беше „златна“ старческата възраст, в най-добрия случай е само „сребърна“ и не твърде уютна за пребиваване. А сега на въпроса ти. Личният мотив и любопитството на литератора/читателя се преплитат. „Цветовете на здрача“ трябваше да стане по замисъл обширна студия върху „старостта и остаряването в литературата“. Болест ми попречи и от това, което бяха планирала, осъществих впоследствие само малка част. От някакъв момент нататък писането на текста се превърна за мен в нещо като литературно опознаване на старостта като още неизпитан лично, но неминуемо настъпващ за всеки човек период от живота му, в който той постепенно отпада и залязва. Е, познанието няма как да отмени, но вероятно може донякъде все пак да смекчи старостта, която ни плаши.
Иронията и самоиронията могат ли да бъдат панацея?
Ще ти отговоря малко заобиколно. Баща ми беше лекар по професия и от него съм научила една фраза от лекарския жаргон: „Дайте му на болния да яде каквото си иска“. Та иронията и самоиронията, стига човек да ги владее добре, са яденето, което „болният“ при нужда може сам да си предпише или да поиска.
И накрая, подминавайки „коронния въпрос“ над какво работиш в момента, бих искал да изтъкна, че твоите публикации се отличават с една брилянтност на изказа, изглеждаща спонтанна, но според мен дълбоко премислена и дълго обработвана. Затова ще те питам – какво е според теб словото, литературното слово? Девалвирало ли е то в днешната ера на виртуалността и копи-пейста? Старомодно ли е днес да пишеш бавно и отговорно – пред читателя и пред себе си? Какво би казала на онова мнозинство от хора, смятащи се за автори/писатели/поети, за които на едно място съм написал, че „първо публикуват, после пишат“?
Навремето учителката ми по литература беше написала под мое съчинение следното „ревю“ (както е станало модно да се казва): „На такова хубаво съчинение не подхожда този ужасен външен вид“. И вярно, грозен си беше – писала, драскала, задрасквала, ужас! Но урокът го научих за цял живот: за да е хубаво словото, всичко трябва да му е наред – от точката и запетайката до безукорната, премислена подредба на думите и изяществото на фразата. В писането от всичко най-трудно, но и най-сладко е редактирането на собствения текст. Да се отнасяш отговорно към написаното слово – че как другояче бива, ако наистина уважаваш и себе си, и онези, за които пишеш! Тревожи ме девалвирането на словото и книжовността във времето на интернет, Уикипедия и копи-пейста. За тази своя тревога писах преди години в книгата си „Залязващи сфери“, която излезе в електронно (!) издание. И мисля, че там съм казала всичко, което съм имала и могла да кажа по темата. Онези, които – както вярно казваш, първо публикуват, после пишат – не могат да бъдат посъветвани, те ще продължат да дават своя „принос“ в печалния упадък на словото.
Честит юбилей!
