Писателски неволи, сглобяване на литературни пъзели, неосъществени копнежи и дори убийство от любов – темите не са нещо ново и кой знае колко интригуващи, но затова пък сборникът с разкази на Пламен Антон „Граници на забавяне” е още едно доказателство, че стилът е всичко.
В тази книга са събрани шест истории за писането, които въпреки хлъзгавите основи, успяват да удържат читателското внимание до последно. Най-вече защото предлагат нещо, което не може да се подмине с лека ръка – разпознаваем стил и едновременно с това усещането, че си равноправен участник в една добра литературна игра. В която има не само ерудиция, ирония, но и истинско удоволствие от „упражненията по стил”.
Впрочем, не само този, но и почти всички останали разкази в ръкописа, включително и написаните, са на ръба на плагиата и това не е девиация, а тяхна най-дълбока същност. Те се забавляват тъкмо с това, да тръгват по чужди следи, да ги следват известно време и после в един момент незабележимо да кривнат в някаква различна посока, даже в две или три посоки едновременно. („Писмо до редактора”)
Сборникът с разкази „Граници на забавяне” обаче може да се чете и като роман. Свързващите звена между тези шест истории са не само процесите на писане и измисляне на свят, но и образът на писателя – веднъж той е литературен персонаж, който чака вдъхновението и гледа с недоверие старата пишеща машина – г-н ремингтън, след това е литературен историк, който се движи с мукавен куфар, в който се е побрало всичко, останало след смъртта на неговия колега – второразредния писател, а в същото време е и аз-повествовател, който иронично наблюдава всичко наоколо и дава хапливи оценки.
„Героят” ли казах; исках да кажа „авторът”… Но да продължа, ако позволите. („Пигмалион”)
За да не стават грешки – героите на тези разкази не са само писатели, литературни историци, които живеят с очакване един ден на напишат големия роман, но се появяват фотограф и художник. При всички случаи обаче става въпрос за персонажи, които умеят добре да наблюдават света, внимават за детайлите, забелязват нюансите, отбелязват кога са се сменили поривите на вятъра и как са се променили израженията върху лицата на останалите героите. Държат всичко да е „на фокус.
Следващите няколко дни, които прекарах наполовина с далекоглед в ръка до прозореца, наполовина съсредоточен над пишещата машина, все повече засилваха безпокойствата ми. (Из „Нещо странно познато”)
Това е книга, в която детайлите са по-важни от случката. Книга, в която стилът е по-важен от фабулата. Затова противно на очакванията „Граници на забавяне” не е книга, предназначена единствено за писатели, които ще намерят някаква тръпка в това да се питат кое е по-важно – писането или животът. В случая: Творбата – също както и животът, – какво е тя? Някакво място, където трябва да стигнеш, или пътят? („Пигмалион”)
Тук литературата е само изходна точка. Игра с литературата, както казва сам Пламен Антов. И може би затова този сборник има нужда не от писатели, а от внимателни читатели – които не само да не се изгубят в литературните лабиринти, но да изпитат наслада от играта и дори да оценят иронията.
