Гледна точка

Игра

3531
Ото Дикс, „Осакатени от войната“, 1920 г.

Професорът беше възложил на студентите си да направят среща с ветеран от войната. Интересуваха го дълбоки неща – мостовете между поколенията, паметта за травмата. Със задачата се захванаха две момчета от групата. Скоро те съобщиха на останалите, че са намерили такъв човек. Нещо повече, направо се реши да го поканят на новогодишната сбирка.

И ето, денят настъпи. Групата се събра в предвидливо опразнения от родителите дом на един от колегите. Наредиха масата, седнаха, започнаха първите наздравици. А после дадоха думата на ветерана.

– Войната беше свършила. Онази война, кръвожадната, в която загинаха толкова хора. Времето беше тежко. Имаше купони, нямаше продукти. Но ние бяхме млади и искахме да празнуваме – започна да разказва високият жилав мъж с ниско остригана, по военному, коса, който седеше начело на масата. Очите му бяха особени, хем празни, хем остри. Всички се заслушаха с интерес, защото освен че беше най-възрастен, май умееше да разказва. Едно от студентчетата бутна с лакът съседа си, сина на отсъстващите домакини, един такъв с кръгли очилца и плешив на темето, което не му пречеше да събере останалата си отзад на главата косица в тънка опашка, и го попита на колко години е човекът, който говореше. На осемдесет и пет, тихо му отвърна онзи. Изобщо не можеха да му се дадат. Това отключи още повече любопитството и на питащия, и на тия наоколо, които бяха чули отговора. 

– Бяхме млади и искахме да празнуваме. А какъв по-хубав повод от Новата година, първата мирна Нова година. Бяхме открили един безстопанствен замък с разрушена кула, но останалите помещения бяха запазени. Събрахме се голяма компания, всеки донесе, каквото можа. Имаше един факир в оцеляването и пробивността, той и войната май така изкара, в тихите здрачни меандри на снабдяването, на склададжийството. Но като артелчик, не може да му се отрече, беше безценен. И пуйка успя да намери, и свински бут, и бъчвичка с вино. Всички се събрахме в кухнята, започнахме да готвим или да помагаме на тези, които можеха да готвят. Ястията станаха, насядахме около голямата маса, вдигнахме наздравици. Хвана ни бързо, ние бяхме измъчени от войната младежи, които сега искаха да наваксат всичко наведнъж. Танцувахме, пяхме. Посрещнахме Новата година. Прегръщахме се, целувахме се, крещяхме. И тогава дойде моето време. Най-сетне извадих огромния брезентов сак, който бях довлякъл с триста зора, без да ме види никой. Извадих едно лъкче и една стреличка и накратко обясних за какво става дума. За игра. Стрелите нямаха остриета на върха си, а нещо като вакуум, който се залепваше в тялото на преследвания и при това положение той отпадаше от играта. Почти всички решиха да играят, раздадох лъковете и по пет стрели и плъзнахме из тъмните коридори и зали на замъка.

Накратко. Накрая останах единствен без стрела, залепнала в тялото. Всички ме питаха как така съм оцелял единствено аз. Тогава, на онази компания, нищо не казах. Защото войната току-що ни беше напуснала, всичко беше още много прясно, раните бяха отворени. Но сега на вас ще кажа. През войната аз бях снайперист. Целият ми колан беше нашарен с чертички, отгоре и отдолу, там, върху колана си водех сметката. Искате ли да го видите?

Възрастният мъж стана пъргаво, явно краката му бяха още силни, извади колана от гайките на панталона и го опъна с две ръце пред студентите. Добре личаха зъбчетата по горния и долния ръб. Едно от момичетата издаде неопределен звук, бутна стола си назад, наведе се и повърна. После изтича навън, като бършеше устата си. Още едно момиче стана и напусна. После две момчета. После и другите, всичките.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора