Селски фрагменти ХІІІ
Питър Брьогел Стария има една картина, създадена през 1560 г., наречена е „Детски игри“ (Kinderspelen). Платното изобразява повече от 200 деца (или детски фигури, които белгийският изследовател на Брьогел Жан-Пиер Ванден Брандем преброява на 168 момчета и 78 момичета), занимаващи се с приблизително към 230 всякакви игри. Игрите експертите групират в шест множества: имитационни, силови (двигателни), ситуационни, с издаващи звук предмети, скатологически, индивидуални (творчески). Няма да обяснявам кое множество какво значи, ще кажа само, че ако се вгледаме внимателно, ще забележим, че тия деца хич не са деца: с вид на възрастни, със сериозни лица, съсредоточени – те сякаш не играят, а извършват някакви ритуали. Има изкуствоведи, според които тая картина съвсем не е за игрите, а за всуето и празнотата на човешкия живот (създадена е само година след две други прочути платна с подобен характер – „Нидерландски пословици“ и „Битката между Маслото и Поста“), а високата перспектива пък позволява на други да твърдят, че този толкова стар и толкова мъдър Питър Брьогел ни показва гледната точка на Бога, наблюдаващ суетните и жалки щъкания на човешкия род. Наивните дечковци на греховната планета. Прочее, всички нарисувани игри ги е имало тогава, някои дори се играят и днес из Ниските земи…
Играят се и по българските – прескочи кобила, дама, челик… Играл съм ги и аз като дете: дамата я обичах много, в челика не бях твърде добър, а на прескочи кобила ни караха да се кикерчим даскалите по физическо – за да придобием с помощта на тази своеобразна гимнастика телесна култура. От всички игри, нарисувани от Брьогел, най си падах по стъклените топчета (биличките) и войната с фунийки (ама нея я няма изобразена). Няма и други игри, които аз сам си измислях: като дете не че бях саможив, но нямах нищо против да си играя сам и сам да си изобретявам забавления – много ме биваше. С часове съм се отплесвал, майка ми едва ме докарваше на масата…
Първата игра, която си спретнах и изцяло ѝ се отдадох, беше с капачки от бира и безалкохолно. Някъде към 6-7-годишен, тъкмо се бях научил да държа молива (химически, да се знае). Къщата ни е точно до хлебарницата и до реката имаше нещо като сметище, където хвърляха хартиените чували, с/в които доставяха брашното; та имаше там и бая железни капачки. Баща ми вече ме беше светнал за чиновете в армията и се бях силно впечатлил от редниците, ефрейторите, старшините, полковниците и генералисимусите. Какво да се прави, през социализма милитаризмът (въпреки непрекъснатата и упорита борба за мир по цялото българско ширине, дължине и градине) си беше водеща идеология, а Народната армия – пръв защитник на социалистическата родина. Играта беше такава: изписвах върху бялото на капачката войнския чин – излизаха 14 бройки, ако не се лъжа, съобразно чина всяка капачка си имаше тежест (генералисимусите бяха най-тежките), строявах се двете армии една срещу друга и започваха да се стрелят. Всяка имаше право на 10 изстрела и след това се броеше коя какво е уцелила. Ударилата повече висши чинове обявявах за победител. И после пак и пак, и пак, и пак, и пак… Примижаваш, свиваш показалеца, застопоряваш го на палеца и бум! – изстрел. Голяма канонада! Понякога брат ми, по-малък с три години, се включваше, но дали защото беше още дребосък и не му се получаваха стрелбите, дали защото не го вдъхновяваше този мой луденсов милитаризъм, не успя да се запали. Е, постепенно и аз изстинах, макар че си създавах цели истории как редникът сега ще свети маслото на маршала, а старшината ще се промъкне след особено сполучлива маневра и ще просне на земята генерал-майора. В това беше очарованието на играта, в историите, но и в друго още: във възможността този, който минава за слаб, за най-слабия, да повали някой силен, най-силния. Тогава от моя страна валяха възклицания и похвали: аз своите войници си ги обгрижвах и окуражавах, а ако бяха извършили геройство (да хванат „език“ например) – направо ги превъзнасях. Да, заслужаваха си комплиментите, честно си ги изработваха в боя…
А как изстинах? Ето така: не си спомням кой точно от борбените антифашистки сериали вървеше по онова време – дали „С пагоните на дявола“ (български), или „Залог, по-голям от живота“ (полски), но ми хрумна, че двете армии биха могли да се разграничат още по-радикално на наша, комунистическа, и вражеска, хитлеристка. За целта се захванах да се пробвам да рисувам петолъчка – пречупеният кръст ми се удаде без ядове. Петолъчката обаче се опъваше, затова отидох с тетрадката с рисуваческите ми опити при баща ми – да ме научи. Той обаче като ги видя тия изографисани пречупени кръстове и сбръчканите петолъчки до тях, дръпна ми тетрадката от ръцете (голям формат) и ме заудря с нея по главата (или по-добре да кажа тиквата?!): „Ти в затвора ли искаш да ме вкараш, бе?“. Умря с идеята ми за радикализация, умря и художническата ми кариера – тая петолъчка ги изяде двете наведнъж. Както, прочее, е изяла на толкова много хора 2–3 поколения преди нас животеца – алчна, тъпа и безпощадна…
Горе-долу на тия години за топлото време си бях измислил друга игра, с железни обръчи (колелета). С капачките през зимата горе на втория етаж, с колелата през лятото на двора. Дворът – неравен, с камъни, между които трябваше да провирам обръчите. Беше модерна някога такава забава: направиш си карачка от желязо с дълга права дръжка и завита на буквата П в долния край, хващаш някакво желязно колело, за предпочитане не твърде голямо и не твърде тежко, и го буташ ли, буташ в захлас. Само че за мен – общо взето, скучна работа; трябваше да има съспенс, трябваше да има напрежение, трябваше да има съревнование. И го открих: събрах някъде около десетина такива железни обръчи (от реката, там ги изхвърляха – на село екологическите стандарти никога не са били от кой знае какво високо качество), всеки имаше име – Моторетката, Трактора, Булдозера, ЗИЛ-а (на камионите ЗИЛ – един братовчед караше такъв и често ме возеше), Самосвала, Москвича, Запорожеца (беше ми любим, защото имахме ЗАЗ-ка, от костенурките)… Кажи-речи целият автопарк на социализма. Всички колелета трябваше да минават по един определен маршрут – сложен и препълнен с препятствия (камъни, ровини, издатини); кое докъдето стигне. Най-леките и най-тежките се справяха най-добре: първите, защото почти прелетяваха над препятствията, вторите – защото ги преодоляваха с тежест и маса. А това ме дразнеше, защото любимото ми колело все на опашката оставаше. И вероятно поради това и тази игра след някое и друго време я зарязах: създаваше ми повече негативни емоции, отколкото позитивни. Но пък докато бутах обръчите с карачката, пак си спретвах истории как сега Трактора ще премине през този камък, как ЗАЗ-ката ще го заобиколи, а Моторетката направо ще го отнесе с небивала скорост. Майка ми ми се смееше, че си говоря сам, но аз не си говорех сам, аз си говорех и си играех с колелетата, и ги насърчавах, и ги ругаех, и ги жалех, и ги хвалех… Прочее, ако не се лъжа, чак до днес т.нар. „Булдозер“ лежи нейде из мазетата – ръждив и печален…
Но любимата си игра измислих някъде към 5–6 клас. Подобна на баскетбол. Плетена кошница (циганите от Раковица редовно минаваха и ни зареждаха) и едно кълбе с вълнена прежда. Майка ми не само плетеше, но и тъчеше: още си спомням стана, който – като го разпънеше, заемаше половин стая. Добре че стаите на първия етаж бяха големи, та не се усещаше теснотия. Кълбето с преждата си го измолвах, след което спретвах нещо като световно първенство – континент срещу континент. Тъкмо бяхме захванали да учим география и с предмета вървеше атлас с различните страни по света. Хващах химикалката, затварях очите и я забивах в континентите един по един: Африка срещу Европа, Южна Америка срещу Азия, Северна и Централна срещу Австралия и тихоокеанските островчета. По четири държави от всеки континент и се започваше по системата „всеки срещу всеки“. Давам си сметка сега, че това беше моят начин да пътувам из света, друг не ни се полагаше – бях стигал най-далеч до Варна на лагер, а ходенето до Берковица на петъчния пазар си беше истински празник. Играта се състоеше в това да успееш да вкараш кълбето с преждата от по-далечно разстояние – 2 точки, от по-близко – 1 точка. В една голяма тетрадка записвах резултатите, класиранията, най-добрите. Любими ми бяха държавите от Африка, Лесото ми беше фаворит – газеше наред. Представях си го миниатюрно и цялото заобиколено с ограда, за да се предпазва от апартейда в Южна Африка. Няма да обяснявам колко време костваше, докато се разбере победителят – понякога повече от месец минаваше, но и аз не бързах никъде – играех си в захлас. Тук вече и брат ми се включваше по-активно – голям вече, а и някак повече му се удаваше това подобие на баскетбол в домашни условия. Но и сам си се забавлявах не по-зле: целех кошницата, ядосвах се, когато моите губеха, радвах се на победите им. Самозабрава и пътешественичества…
Като попораснах, спрях. От една страна, луднах да събирам снимките на футболните отбори, които в. „Старт“ публикуваше на последната си страница (баш по това време си избрах любимците от Англия – „Уулвърхемптън“), от друга – взех да се озъртам и накъм момичетата. Но тази способност да си измислям игри си я притежавам до днес – играя в момента три различни с номерата на автомобилите; да се разсейвам в градския транспорт. И си давам сметка: поколението след нас и особено внуците ни нямат вече тази способност да си създават сами забавленията – трябва им конзола, трябва им електроника, трябват им екран и компютър. Много жалко, защото ако човек има фантазия, може да си спретне всякакво удоволствие и никога да не скучае (между другото, аз никога не скучая). А при тях с тия джаджи тъкмо фантазията закърнява. Фантазията и способността да се занимават сами, не някой друг да им организира веселията. И ми се струва, че днешното време тотално се лиши от въображение и може би поради това е така озъбено, така злостно и ненавистно. Защото време, което няма въображение, е загубено време. Загубено и погубено, погубено и пагубно, пагубно и злобно. А бе, направо окаяно…
