Откъс от романа, издаден от „Критика и хуманизъм“, превод от немски Анастасия Рашева
Това е историята на най-известната пациентка на Зигмунд Фройд, станала истински легендарна под псевдонима „Дора“, Ида Бауер – Ида. Завладяващо разказана от нейната правнучка Катарина Адлер.
Коя е „Дора“, що за човек е тя – този класически Случай №1 на Фройд? Докога в живота на Дора/Ида остава дирята от срещата? Шанс или травма е лечението на странния професор? Съвсем младата Ида го прекъсва и лишава малко известния по онова време доктор от удовлетворението – както казва самият той – да я освободи напълно от нейните страдания. Океанът от лични и световни събития, който я люлее между бреговете на три континента, изличава ли белязалите я като момиче срещи?
Катарина Адлер, правнучката, разказва с деликатност и проникновен психологизъм, с остро око за детайла историята на един забележителен живот, който сякаш е започнал истински едва след като Ида е затворила зад гърба си вратата на кабинета на Фройд. Но потрепва ли неговата сянка по пътя на Ида/Дора от Виена през Париж и Казабланка до Ню Йорк и Чикаго – път, белязан от политически сътресения, от нейната еврейска идентичност, от страстта ѝ към музиката…?
Един биографичен роман за семейна история, за женско самоопределение и за началата на психоанализата, изпъстрен с реални исторически личности.
„Ида“, Катарина Адлер, превод от немски Анастасия Рашева, художник на корицата Ирина Джонкова, „Критика и хуманизъм“, 2026 г.
Виена, 1898
В столицата
Най-сетне беше избягала от теснотията на Меран, най-сетне отново щяха да прекарат няколко седмици във Виена. Тук нямаше да обикалят постоянно все същите три кръстовища и да срещат все същите хора. Във Виена всичко беше по-голямо и по-вълнуващо. Ранно лято, по улиците оживление, хора от цялата империя, дамската мода ексцентрична, облеклото на господата по-елегантно. В сравнение с Виена Меран беше просто малка тъпа дупка.
С едно щракване на пръстите тук ти предлагаха много повече и времето минаваше много по-бързо, особено с Елза и Фрида. Играеха на карти, разменяха си блузите, упражняваха танците, носеха на леля Малвина, когато се чувстваше достатъчно добре, сладкиши и чай, в който Ида слагаше мед.
Но най-чудесното: майката най-сетне намери, че е достатъчно голяма да я съпровожда в театъра и операта. Седяха почти всяка вечер в различна ложа. Още след първото спускане на завесата Ида разбра какво толкова харесваше на майката. Възвишените чувства, неизбежните драматични ситуации, музиката, която те кара да се вълнуваш. Атмосферата на сцената беше заразителна. Ида веднага се поддаде на този театрален бацил, който внасяше разнообразие и си беше в крайна сметка прекрасна болест.
За съжаление той не измести останалите. След няколко дни тялото ѝ отново започна да се държи лошо, накрая дори се изпречи на пътя на театралната зараза. Първо беше само пресипнала – както досега толкова често се беше случвало – но после се добави и кашлица и тя не можа да отиде да гледа Сватбата на Фигаро.
Кашляше и трябваше като леля Малвина да си стои вкъщи, а татко и мама отидоха без нея на Разбойници.
Тя кашляше.
Абонаментът ѝ за Музикалния съюз изтече.
Все кашляше и кашляше, и кашляше.
– Искам да се обърнеш към доктор Фройд – каза бащата.
Предпочитам да не го направя, написа Ида в отговор в бележника си, когато гласът ѝ съвсем се беше изгубил от силната кашлица.
– На мен невероятно ми помогна.
Няма да ходя повече при никакви шарлатани, написа тя.
– Моля те, не се говори така.
Аз не говоря, а пиша така.
– До кабинета му има само няколко метра.
Въпреки това не искам.
– Какво си написала?
Не искам да ходя там.
– Трябва да пишеш по-четливо, оченцето ми. Знаеш, че не виждам добре. Помолил съм го за час за теб за утре следобед.
Малко преди уречения час тя се изкачваше неохотно по „Берггасе“ след баща си. До този момент не беше обърнала внимание на къщата на номер 19. А и не беше някакъв специален адрес. Там се помещаваше една месарница. Тук беше и кабинетът на този „фантастичен“ доктор, който освен всичко беше препоръчан от Ханес. Тя се сети за добрите връзки. Нали Ханес беше подчертавал колко е важно да имаш добри контакти?
Забави крачка, помисли дали все още не може да се откаже. Не ѝ трябваха никакви добри контакти от Ханес. Но и не посмя да направи сцена.
Бащата отвори дървената врата и я пусна да влезе пред него. Надясно се отиваше към стълбището, бащата я поведе към мецанина и почука.
Побиха я тръпки. Чу стъпки. Отвори господин в костюм с жилетка. Тъмната му коса беше сресана назад, а брадата му подстригана не особено акуратно. Мъжът подаде ръка на бащата.
Бащата първо повдигна шапка, после стисна подадената му ръка.
– Имам честта, господин докторе.
Докторът сам беше отворил вратата? Ида беше изненадана.
Погледът му се плъзна по нея и той повдигна вежди. Това ли била дъщерята?
– Да – каза бащата. – Ида, моля те, поздрави господин доктора.
Говореше с нея като с малко дете! Ида понечи да подаде ръка на доктора, но той вече не ѝ обръщаше внимание. Беше се обърнал и изчакваше да го последват. От преддверието наляво, в една стая, която беше още по-тъмна от стълбището. Чу го как казваше, вече от съседната стая, където беше кабинетът му, да се съблекат там.
Бащата поиска да ѝ помогне да си свали палтото.
– Предпочитам да остана с палто – прошепна тя пресипнало.
– При лекар не се ходи с връхна дреха. Не е редно – прошушна бащата. Той смъкна палтото ѝ. Тя не се възпротиви, кръстоса ръце пред гърдите си. Бащата оправи джобовете на костюма си и нетърпеливо ѝ направи знак да си свали ръцете. После се обърна и тръгна към вратата.
В следващата стая имаше лекарска кушетка и кресло. Носеше се възкисела миризма на застоял цигарен дим. Докторът ги повика от съседното помещение. Те минаха през една двукрила врата в малък кабинет. Тук имаше етажерки, пълни с книги и списания. В една витрина и върху писалището стояха екзотични статуетки, отстрани бяха струпани купчини листове.
Докторът ги помоли да седнат в двете кресла срещу него.
Значи, днес ще става въпрос за дъщерята, отбеляза той и погледна очаквателно бащата.
– Вярно. Благодарение на Вашето лечение аз превъзмогнах най-лошото.
Докторът кимна нетърпеливо, като че ли бащата беше говорил твърде дълго за нещо очевидно, и попита за възрастта на дъщерята.
– На петнайсет е нашата Ида – отговори вместо нея бащата.
Какви оплаквания има, искаше да знае докторът.
– Постоянна кашлица и загуба на гласа.
А! – отбеляза си докторът. – Дъщерята не може да говори?
Бащата тъкмо искаше да заговори, но този път Ида го изпревари.
– Не винаги. Днес отново мога.
Докторът я погледна. Ако момичето има глас, отбеляза той, тогава трябва да я оставят да говори сама.
Бащата кимна.
– Естествено. Разбира се. Отговаряй както трябва на въпросите на господин доктора, Ида!
Та какви били оплакванията?
– Баща ми вече ги…
Той обаче би искал да ги чуе от нея, прекъсна я докторът.
Ида скръсти ръце пред корема си.
– Иска да го научи от теб – намеси се отново бащата.
Ида изкриви устни, но си наложи да съобщи това, което докторът искаше.
– Тъкмо сега имам кашлица, която не минава, а има дни, понякога седмици, когато нищо не мога да кажа.
Периоди на афония, обобщи докторът.
Тя се разкашля.
– Това е кашлицата – обясни бащата.
Има ли и други оплаквания? – поиска да узнае докторът.
– Точно сега ли? – попита Ида.
– Дъщерята страда от мигрена, но също я мъчат и стомашни спазми, нали така? Също и учестено дишане вече от няколко години – добави бащата.
– Досега не ми е помогнал нито един лекар. Хидротерапия, локално прилагане на електричество, вендузи…
И всичко безрезултатно. Това не го учудвало, отбеляза докторът.
– Да? – попита тя, почти обнадеждена, че в такъв случай ще си спести по-нататъшна терапия, но докторът се облегна назад.
Затова той препоръчвал психолечение. Дъщерята трябвало да го посещава шест пъти седмично за по един час, каза той, обърнат към бащата. В продължение на една година.
Ида уплашено погледна баща си, който на свой ред погледна изненадано.
– Знаете ли – каза той, – аз по-скоро мислех за лечение като моето.
Лекарят удари с длан по масата. При него обаче било констатирано нещо явно съвсем различно.
Сега се прокашля бащата: – Казвате, шест пъти седмично?
Докторът кимна. Лечението, което смятал за целесъобразно, не можело да се провежда по друг начин. Той стана и направи знак с ръка Ида и бащата също да станат. Ида скочи. Тя и без това не искаше а остане там нито минута повече.
Обикновено той започвал с пробно лечение от четиринайсет дни, обясни докторът. Тогава двете страни, той самият и дъщерята, можели да решат дали има смисъл да продължат.
Бащата наклони глава.
– Две седмици би могло. Трябва да знаете, ние всъщност не живеем постоянно във Виена, основно в Меран, заради моето здравословно състояние.
Докторът и този път не изглеждаше да е особено впечатлен. В такъв случай очаквал дъщерята вдругиден в единайсет. Без да дочака отговор, той ги изпроводи.
На следващата сутрин Ида се събуди късно. Изправи се, искаше да се изкашля, нямаше дрезгавина, никакво дращене в гърлото. Пое дълбоко въздух. Дъхът ѝ преминаваше свободно през гърдите. Опита: един висок тон, после един нисък, като че ли никога не е била пресипнала. Би могла да пее арии!
Зарадвана, тя си запали цигара. Къде беше татко? Трябваше веднага да му каже. Определеният за утре час ставаше напълно ненужен. Чувстваше се великолепно.
И все пак се изненада колко малко се възпротиви бащата. Беше напълно съгласен да отмени часа при господин доктор Фройд. Един освежителен сън понякога бил най-доброто лекарство, обясни той доволно. Така не били принудени да останат повече във Виена, а можели да посетят семейство Зеленка на Гартзее, както се били уговорили.
И това, изглежда, го радваше повече, отколкото внезапното ѝ подобрение…
