В спорта често се задава въпросът как би изглеждал идеалният спортист или идеалният отбор. Ако говорим за тенис, се казва, че идеалният тенисист се образува от определени елементи и качества в играта на Лейвър, Борг, Макенроу, Сампрас, Агаси, Федерер, Надал, Джокович, Навратилова, Евърт, Граф, Селеш, Уилямс… Идеалният футболен отбор се състои от Пеле, Кройф, Гунди, Марадона, Бекенбауер, Малдини, Ван Бастен, Стоичков, Зидан, Роналдо, Меси, от италианската защита, бразилската креативна импровизация, германската дисциплина и т.н.
Но има сфери, в които създаването на такива идеални образи би било несъстоятелно, направо нелепо. На никого не хрумва, че идеалният художник е съчетание от Леонардо да Винчи, Ван Гог, Пикасо и Джаксън Полък, идеалният композитор – от Бах, Моцарт, Шопен, Верди, Стравински, Кейдж и Пол Маккартни, идеалният драматург – от Софокъл, Шекспир, Гьоте, Чехов, Бекет, Мюлер и Радичков. Хората на изкуството и техните произведения имат своите взаимносвързващи влияния, но сякаш представляват отделни завършени цялости, които са смислени, т.е. ценни такива, каквито са, и би било неуместно да се търси съвършената симбиоза помежду им дори като шеговита хипотеза.
Идеалният спортист, идеалният отбор са възможни фигури, доколкото спортните постижения са конкретно измерими и можем да си представим, че събирането в едно на достойнствата, присъщи на иначе конкуриращи се играчи, би довело до най-добрия резултат. В областите, където няма и не би трябвало да има състезание с фиксирани параметри, сглобяването на представителния образец от полезни парчета на различни участници е не просто излишно, но и в края на краищата глупаво до невъзможност занимание.
При стоките и услугите също има конкурентна база и може да се мислят идеални комбинации. Идеалният автомобил (нещо средно между Мерцедес, Ферари, Тесла, Субару, но с лесна поддръжка и на достъпна цена като Трабант), идеалният часовник (Ролекс, но с романтично екзистенциалната тръпка на пясъчен, мерещ до десетохилядна от секундата плюс кръвното налягане), идеалната дреха (разбира се – анцуг, но като диригентски фрак, скафандър и секси нощница), идеалният водопроводчик (бърз и ефективен Брад Пит на запушените канали, който да идва за секунди и да пренарежда паркета като бонус, докато междувременно вдига скоростта на безжичния интернет).
А как е в политиката? Тя е ли територия на съперничество с условия, според които едни характеристики дават предимство на своите притежатели, за да спечелят в надпреварата и да станат успешни политици? И ако е така, може ли да се направи профил на идеалния политик или идеалната партия, като се съберат в едно положителни черти на независими политически лица или организации? Цицерон, Чингис хан, Петър Велики, Бисмарк, Ленин, Гоце Делчев, Маргарет Тачър и Трюдо, взети заедно, правят ли идеалния политик? Най-доброто от БСП, ГЕРБ, ДПС, „Възраждане“, „Продължаваме промяната“ и „Да, България“ образува ли идеалната партия?
В политиката такива въпроси звучат уж смешно, но още по-смешна е действителната картина, в която реални политически дейци полагат усилия да сбъднат фантастичното съчетание в самите себе си.
Политическите PR-и са принудени да угаждат на демократичния политически пазар, в който се търси продукт с всички екстри. Тесните специализации също дават резултат, но този резултат е нисък (от един до десетина процента). Ако искаш широка електорална подкрепа, ти трябва началния удар на Сампрас, движението по корта на Федерер, топспина на Надал, бекхенда на Джокович или печка, която готви, пере и глади, хваща 200 ТВ канала, има включени безброй безплатни минути за разговори в цялата мрежа, пуска музика, пречиства въздуха, лекува комплекс от често срещани заболявания, разхожда кучето и взима децата от училище.
Объркването какво се иска от политиците, водещо до амбициозния стремеж всеки един от тях да може всичко, сигурно идва от трудно дефинируемата природа на политическото предприятие. То като изкуството ли е или е като спорта, стоките и услугите? Добрият политик Леонардо да Винчи ли е или трябва да се опита да бъде съвършен, пък ако ще и безвкусен колаж от много свои и чужди политически умения и стратегии – консервативно либерален демократ диктатор? Чудесно би било да е Леонардо да Винчи и да властва по силата и според мащаба на собствената си творческа пълноценност, но пък дори ренесансовият гений е бил подвластен на политици. Какви са били те?
В онези времена политическият статус е по-просто и сигурно уреден – почти като този на художника. Божествената дарба на артиста се е родеела с божественото право на властника да управлява останалите, в това число и чрезмерно надарените творци. По-нататък става по-сложно. Властта на политиците започва да произтича от нейните потребители и дългът към висшия отвъден източник на талантите и правомощията се заменя от състезанието, в което се трупат точки според правилата на играта, завзема се по-голям пазарен дял с продукти, отговарящи на търсенето, печели се или се губи подкрепа във връзка със задоволяването на масовите нужди.
Въпреки че няма как да се опонира на историческия ход, можем да отбележим, че би било по-мъдро политиците и техните организации да не участват в надпревара за повече гласове, която ги принуждава да превръщат себе си в уж идеално универсални, но фактически безсмислени създания. Да, има конкуренция, трябва да се постигат конкретни резултати, да се решават проблемите и т.н., но дори в спорта, стокопроизводството и услугите идеалните образци, съчетаващи най-доброто от всички, са само въображаеми модели. В реалността хората отдават своите предпочитания на този или на онзи, на това или на онова, макар избраното да е далеч от съвършената полифункционалност.
Самият избор вече означава отказ от всичко за сметка на едно. Самото избиране е смислово мотивирано и пораждащо смисъл, удържането на смисъла зависи от дисциплиниращата строгост на избора. Нищо не може да бъде ценно, ако е безсмислено. И идеалният политик е този, който, дори загубил своето назначение свише, знае, че само смисълът може да компенсира тази загуба. Ако изкуството е територия на вечността, то политиката е обречена на тленното злободневие. Когато политикът съзнава това и действа скромно и смислено спрямо тази обреченост, той е Леонардо на несъвършеното, истински художник.
