По всеобщо признание Васил Левски е идеологът на българската национална революция. За неговата личност и дело се сещаме на всяка годишнина от рождението и от смъртта му. Този текст предлага кратък размисъл за различните идеологически щампи, в които е вкарван образът на Левски. В него ще бъде защитена тезата, че българската революционна идеология се конституира автентично по един начин през епохата на Възраждането, а впоследствие се прави опит за подмяна на нейната същност посредством интерпретациите на комунистическата историография, които са вкарани в удобен идеологически калъп поради случайното историческо съвпадение на идеи и обстоятелства. Нека като първи най-общ илюстративен пример в подкрепа на тази теза да цитираме целта на Вътрешната революционна организация, така, както е формулирана от Левски през 1871 г.: „С една обща революция да се направи коренно преобразувание в сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). Да се подигне храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности“[1]. След това е уточнено, че тази цел на ВРО ще бъде постигната със средствата на „революционния терор“[2]. Ако направим една референция към бъдещия свят, но не от гледна точка на идеите на Левски, както е в монографията на Николай Генчев „Левски, революцията и бъдещият свят“, а от гледна точка на едни доста по-късни исторически събития, можем да видим извратената проекция на горния цитат в начина, по който се установява комунистическият режим след 9 септември 1944 г. Румен Даскалов находчиво е забелязал, че комунистическата власт вижда в лицето на революционерите от епохата на Възраждането свои предшественици. Оттук произтича и негативното отношение към реформаторството и еволюционизма, както и към предателската роля на буржоазията. Така се поражда ироничният парадокс, че тоталитарният режим, който трябва да съхрани статуквото, игнорирайки всякакви революционни прояви, има „особена симпатия към революционността в миналото“[3]. Този коментар спомага за пълноценното осмисляне на споменатата проекция: приемствеността се явява като някаква вторична последица от процеса на идеологизация на образа, доколкото и Левски и неговите последователи, и комунистите следват пътя на революционната борба, а комунистическата пропаганда възприема датата 9 септември 1944 г. не като обикновен държавен преврат, а като народно революционно въстание. Идеята на Левски за „демократска република (народно управление)“ също хармонира с идеята на комунистите за установяване на народна република, реализирана с референдума от 15 септември 1946 г. „Революционният терор“ е добре познат способ от най-мрачния период на най-новата българска история.
Проблемът за революцията и еволюцията в нашия исторически контекст е дълбок и едва ли би могъл да бъде разгледан чрез помощта на екстраполациите. Той опира до други болезнени теми. Революцията разрушава установения политически ред, традициите, социалната структура на обществото и създава съвършено нов ред и съвършено нова социална структура. Ако се опитаме да дихотомизираме идеологическите възгледи на Левски по линията революционно–консервативно, ще се натъкнем на интересно противоречие по темата за социалната структура на обществото. От едната страна на това уравнение стоят широко известните възгледи на Левски за равни граждански и политически права на всички в „демократската република“, от което по никакъв начин не може да се стигне до заключението, че той е противник на съществуващите естествени социални неравенства. Даже напротив, Николай Генчев изтъква, че Левски е привърженик на свободната стопанска инициатива. Важният момент е, че „у него… самата реализация (на личността) зависи от човешкото начало, заложено у всеки индивид“[4]. Тоест човешкото начало може да бъде мислено като произтичащо от естествените заложби на индивида, очертаващи неговия собствен път на развитие и отграничаващи го от всички останали индивиди, които няма как да бъдат равностойни или равни на него. От друга страна, отношението на Левски към революционния процес и към участието на чорбаджиите в него релативира така конструираната визия за естественото социално неравенство. Николай Генчев цитира откъс от писмо на Левски до Сливенския революционен комитет: „Вижте чрез нашите тайни юнаци за пари! От недобора, т.е. от чорбаджии изедници и ненародни, които не искат да земат участие в народното дело, а предават. Трябва да се убиват навреме!“[5] Оттук можем да заключим, че целта и средствата на революцията определят нейния радикален характер. Революционният терор не е склонен да пощади дори една определена социална прослойка от българското общество, която поради по-високия си социален статус е заклеймена с нелицеприятни епитети. Така остава проблематичен елемент в идеята за политическото равенство и социалните неравенства. Не бива да създаваме опростени картини на живота във възрожденското общество. Историческите факти сочат, че чорбаджиите в редки случаи са извършвали предателства, че те са подпомагали българските въстания и са били активни участници в църковната борба. Но визията на Левски за чорбаджиите съвпада с настроенията на цялото революционно крило в националноосвободителното движение. Това води до изкривяване на обективната социална картина, тъй като идеята за принудително включване на „изедниците“ на народа в общото дело създава погрешното впечатление, че те са антагонистична социална група, която подлежи на заклеймяване и принуда, на нехуманно отношение, на насилие и терор. Милена Стефанова защитава тезата, че чорбаджиите са „общински представители (общински управници) на местното население пред османската власт“, които по силата на контактите си с турския елит трансформират имущественото неравенство в социално[6]. По дефиниция властта поражда отношение на неравенство, базирано на налагане на волята на един общопризнат авторитет, а обстоятелството, че чорбаджиите заемат властова позиция, която стои максимално отдалечено от общата воля на народа, предопределя специфичното негативно отношение към тях. Изобщо проблемът за опозицията между чорбаджиите, възприети от марксистката историография като представители на „буржоазията“, и народа носи върху себе си тежък идеологически товар и обременява интерпретациите. Съвсем друг е въпросът дали в българското възрожденско общество наистина е съществувала буржоазия, защото то остава до голяма степен патриархално, а буржоазията се заражда в процеса на индустриалната революция и модернизацията.
Споменатите обстоятелства не пречат на Николай Генчев да определи революцията, извършена от Левски, като „буржоазнодемократична,“ тъй като след нея трябва да се създаде „демократска република“ и буржоазията трябва да бъде въвлечена в революционния процес. Тази теза заслужава коментар, но не от гледна точка на широко дискутирания въпрос за участието на буржоазията в революцията, а от гледна точка на измененията в политическата и социалната структура на обществото. Вече изтъкнахме, че революцията създава съвършено нов ред. В идеологическата интерпретация на класическия консерватизъм тя нарушава естествения ход на развитие на нещата, унищожава установената държавна и политическа традиция, тя е източник на злото, тъй като погазва демократичните принципи и ценности. Но българският възрожденски контекст е съвършено различен, тъй като в него революцията се явява единственият възможен път за възстановяване на държавната и политическата традиция, на свободата и демокрацията, за премахване на злото, което османският терор причинява на българското население. На страниците на монографията „Левски, революцията и бъдещият свят“ Николай Генчев формулира следната теза за същността на революцията, която е искал да осъществи Левски: първо, тя е радикална и „стимулира бъдещото нормално обществено развитие“. Второ, въстанието трябва да се реализира с участието на всички социални групи. Трето, резултатът от него се очаква да бъде един „радикален буржоазнодемократичен преврат“[7]. Четвърто, в глобалния мащаб на националноосвободителните движения Левски се явява изобретател на „теорията и практиката на революционния терор“[8]. След малко ще видим, че тази теза реферира към аналогиите с Френската революция от 1789 г. От една автентична консервативна позиция, която е априори неадаптивна към разглеждания исторически контекст, радикалната революция е диаметралната противоположност на „нормалното обществено развитие“[9]. Нещо повече, тя разрушава установения от Бога хармоничен ред. Но характеризирайки личността и делото на Васил Левски, Николай Генчев заключава в духа на комунистическия атеизъм, че той е „пълно отрицание на бога и неговите надземни светове… на фалша и лицемерието на християнския морал“[10]. Ако революцията е атеистична по своя характер, ако революционният терор е изобретение на Левски, ако тя се стреми да премахне злото, използвайки всички негови инструменти, не става ясно какви добродетели носи тя след себе си. При Генчев се получава интересен парадокс: от едната страна стои апологията на революцията, а от другата – сякаш противостоят дисидентските (спрямо комунистическия период) му възгледи. Тук можем да цитираме поне две прословути изречения от монографията „Левски, революцията и бъдещият свят“: „В това нашият бележит демократ вижда гаранция срещу тоталитарния режим, срещу тиранията и деспотизма, условия да не компрометира или потъпче народната воля“. „Така по един безпогрешен начин той (Левски) разкрива двата най-характерни белега на средновековната азиатска монархия – тиранията, т.е. тоталитарно-деспотичния характер на централизираната държава, и нейния антисоциален, античовешки смисъл.“[11] Казано с други думи, конституира се особен тип синхронно и същевременно дихотомно редополагане между „тиранията, т.е. тоталитарно-деспотичния характер на централизираната държава“ (тоест на Османската империя, а в случая е очевидна и алюзията с тоталитарната комунистическа държава), и тираничния революционен инструментариум, който Левски използва тук и сега, за да може да изгради бъдещия свят на неговата „демократска република“. Визията за бъдещето потъва в миналото, в актуалността на историческия момент, в средствата и наратива на революционната борба.
Конкретността на идеологическия образ сякаш се размива от твърдения от типа на това, че Левски „съчетава пламенния революционен романтизъм“ с „един рационализъм, точна пресметливост, хладнокръвно решение и в смъртоносни ситуации“. Тук рационализмът е представен в чисто практически смисъл, а не във философско-политическия контекст на Европейското просвещение. Дори и при най-опростената секуларистична интерпретация на Просвещението като епохата на човешкия разум, която отхвърля върховенството на божествения авторитет, рационализмът на Левски, така, както се опитва да ни го представи Николай Генчев в далечната 1973 г., има по-скоро битов характер, доколкото и самият Левски не е имал възможността да се запознае с философията на XVIII в. Както посочихме, това е рационализъм, който е обвързан с „пресметливостта“ и „хладнокръвието“, а не с модерните теории на обществения договор. Романтизмът и просвещенският рационализъм са коренно противоположни идейни течения, които по никакъв начин не биха могли да се съчетаят в една обща хомогенна светогледна нагласа. За отдалечеността на Левски от консервативната идеология свидетелстват и заключенията на Генчев, че той е повлиян от идеите на Френското просвещение и Френската революция, „които отхвърлят божественото право, осветляващо абсолютната власт“, както и от принципите, заложени във френската „Декларация за правата на човека и гражданина“, постулираща идеята за естествените човешки права, която консерватизмът категорично отхвърля. Тази идеологическа насока се потвърждава в извода на Николай Генчев, че Левски приема революционните идеи в съчетание с „абсолютния демократизъм“ и с едно „дълбоко преосмислено преклонение пред естествените права на всеки народ“[12]. Тезата подлежи на проблематизация. Ако приемем, че светът е творение на Бога, то и естествените права на човека би следвало да имат божествен произход. Тогава би следвало да приемем и валидността на един от основните постулати на консервативната идеология – за тъждествеността между естественото и гражданското (политическото) състояние на човека. Оттук и монархическата власт е абсолютна и неотменима именно заради божествения ѝ произход. Всъщност предпоставката, че във френската „Декларация за правата на човека и гражданина“ са заложени естествените права на човека, е част от тоталното объркване по отношение на същността на понятията „естествено“ и „изкуствено“. Така якобинската парадигма адаптира естествените права към революцията и трасира един път на развитие, който поражда чудовищните измерения на насилието в световната история. Това е пътят на отхвърлянето на божествения авторитет, на монархията, на традицията, на стария ред. Това е противоестественият път на развитие.
Общопризната е значимостта на епохалното дело на Левски. Той остава завинаги Апостола на националната революция от епохата на Българското възраждане. Тя няма нищо общо с Френската революция и Европейското просвещение. У нас няма съсловия, няма велики философи и политически мислители, няма избистрени идеи за социални неравенства и естествени права на човека. У нас нито е имало буржоазия, нито е съществувал антагонизъм между буржоазията и пролетариата. Националната революция няма нищо общо и с т.нар. „комунистическа революция“. Нейната цел е политическото освобождение, а не физическото унищожение на класовия враг. Тя е ориентирана към създаване на един естествен и демократичен политически ред, докато комунистите след 9 септември 1944 г. унищожиха естествено установения ред и го замениха с тоталитарния режим. Идеята на този текст не беше да доказва, че Левски не е революционер, а да подчертае, че изкуствените идеологически напластявания върху неговия индивидуален портрет водят до натруфеност и изкривяване на революционния образ. Винаги (и преди, и сега), когато мислим за Левски идеологически, когато вкарваме името му в политическа употреба, субективизмът на интерпретацията зацапва с ненужно петно чистотата на портрета, който трябва да съществува като автентична историческа реалност. Тук става дума за чистота, разбирана в смисъла на tabula rasa, а не на морално-етична оценъчна позиция. Защото в крайна сметка Левски е такъв, какъвто е сам по себе си, а не такъв, какъвто сме склонни да го мислим съобразно даденостите на нашето актуално историческо време и на нашата собствена индивидуална субективност.
___________________
[1] Митев, П. Българското Възраждане. София: „Полис“, 1999, с. 116; Генчев, Н. Българското възраждане. София: „Иван Вазов“, 1995, с. 371; Косев К. Кратка история на Българското възраждане. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2001, с. 130
[2] Митев, П. Цит. съч., с. 117.
[3] Даскалов, Р. Как се мисли Българското Възраждане 10 години по-късно. София: „Просвета“, 2013, с. 175–176.
[4] Генчев, Н. Левски, революцията и бъдещият свят. София, Издателство на Отечествения фронт, 1973, с. 121.
[5] Пак там. с. 30–35.
[6] Стефанова, М. Книга за българските чорбаджии. София: Университетско издателство „Климент Охридски“, 1998, с. 21–26; 30.
[7] Генчев, Н. Левски, революцията и бъдещият свят. София, Издателство на Отечествения фронт, 1973, с. 51.
[8] Пак там. с. 96.
[9] Пак там. с. 51.
[10] Пак там. с. 10.
[11] Пак там. с.112, 98–99.
[12] Пак там. с. 102–104, 107, 110, 121.
