Начало Идеи Актуално Идеологическата шизофрения на прехода II
Актуално

Идеологическата шизофрения
на прехода II

Димитър Вацов
17.09.2013
1578

сдс протест99

Сегашният антицинизъм е наследник на антикомунизма от 90-те години, както и на моралния патос на търсене на нови лица в политиката – търсенето на „месия” – от последното десетилетие. Общото чувство е същото – възмущението от конспиративните употреби на демокрацията. Само че сега възмущението не е насочено само към една партия – БКП/БСП, – защото заразата на конспирацията е проникнала във всички партии.

1. Генезисът или „невъзможното дясно”

„Десните” не сме десни. Това важи за повечето от нас. И никой не бива да се обижда, но е време да се разделим с идеологическата шизофрения на прехода.

Разбира се, превратното разпознаване и сбъркано идеологическо маркиране започва с „комунизма”. „Комунизмът” е лява идеология по почти всички индикатори. Затова и западните демокрации по време на Студената война третираха като „леви” както комунистическите партии на свой терен (основателно до голяма степен), така и инерционно те третираха като „леви” режимите от Източния блок (с все по-малко основание). Същата инерция на идеологическото маркиране навлезе и в публичния език на пост-комунистическите страни след промяната, до голяма степен доминирано от западните пропагандни машини – ние тогава не разполагахме с друг готов политически език и не изработихме такъв. Така опозицията „комунизъм – антикомунизъм” бе синонимизирана с опозицията „ляво – дясно” и тя, отново без съмнение, свърши първоначално добра работа като политическа поляризация, довела до демонтиране на тоталитарните държави (така че, макар тази опозиция да е критикуема, къде ли щяхме да сме сега без нея?). Все пак, още на базисно ниво идеологическата опозиция „комунизъм – антикомунизъм”, преведена като „ляво – дясно”, бе фалшива – от този преобърнат „превод” тръгва политическата шизофрения на прехода в източните страни.

Защото „комунизмът”, дошъл на власт („реалният социализъм”, ако използваме тогавашното клише), е пълна противоположност на „комунизма” като идеология. И тук аз съвсем не искам да попадна в перестроечното клише, че „комунизмът” като идеология е невинен, а виновни са само строителите на реалния социализъм, които са изневерили на идеала на Маркс, Енгелс и Ленин. Съвсем ясно е, че превръщането на комунистическата идеология в нейната противоположност е кодирано в някои от основните принципи на самата идеология, още от отците й – нека припомним само „диктатурата на пролетариата”. Така, нека отчитаме тази истина: че революционно-тотализиращият патос на самата идеология – основан на претенцията й да бъде едновременно строга наука, единствено верен научен мироглед и научно-обоснована политическа практика, тоест на претенциите й за монопол върху една тотална истина, – този псевдо-научен патос подрива основните „леви” принципи на същата идеология. Ако отчитаме това базисно противоречие в идеологията, тогава ще можем да си обясним и защо при политическата й реализация тя води до противоположното на обещаното: вместо отмиране на държавата – тотална и тоталитарна държава; вместо всеобщо равенство – общество на номенклатурните привилегии и т.н.

Важното в практически смисъл обаче е, че късният комунизъм сам бе тотален идеологически симулакрум – той бе в основата и на последвалото конспиративно играене с политическите идеологии по време на прехода. Още по-важното обаче – и тук вече има множество прецизни изследвания – е, че обществото на нивото на всекидневната практика бе организирано по друг начин: не на принципа на политическото и социално равенство, каквато бе идеологическата мантра, а на специфичните привилегии на различните елити (партийни, милиционерски, военни, интелигентски и пр.), където за пазенето на тези привилегии бе впрегнат все още непокътнатият институционално (макар и отдавна разяден мрежово) репресивен апарат на тоталитарната държава. Такова бе „лявото” общество не според идеологията, а според собствените му принципи на практическо структуриране: общество на наследствени привилегии, охранявани от институциите на една – макар и отслабваща в интензитета си и все по-разпръскваща се и пропусклива – абсолютна власт. Това бе и голямата лъжа на социализма, която отдавна бе лъснала публично и която доведе до краха му: че властта се упражнява в полза на всички, а не само на някои; докато истината бе проста и твърде видима: властта се упражняваше в полза на някои – на привилегированите и на онези, които покрай тях успеят да се уредят мрежово.

Ако вземем тази проста практическа диагноза за изходна точка на идеологическо рамкиране, трябва да признаем, че „нежните революции” в Източна Европа от края на 80-те години твърде много приличат на буржоазните революции в Западна Европа отпреди няколко века, чиито основни идеологически мишени са абсолютната монархическа власт и съсловните привилегии. Да, абсолютната комунистическа власт отдавна не бе абсолютна (в строгия смисъл на думата и никога не е била),  а съсловните привилегии бяха станали отчетливо мрежови, но това не променяше, а само подменяше принципа на функционирането им – също както и монархическата власт по времето на абсолютните монархии не е била абсолютна per se, а разпръсната и поддържана през сложни констелации от социални и икономически отношения. Затова и съпротивите срещу режима в късния социализъм (няма да ги нарека „дисидентство”, защото терминът е твърде идеологически стеснен, а ще говоря просто за „несъгласие”, което има далеч по-широк обхват и предполага по-малко екзистенциален героизъм), та несъгласията бяха прицелени, разбира се, срещу все по-тромаво и по-неефективно действащата тоталитарна машина, но най-вече срещу тоталната идеологическа подмяна, срещу „живота в лъжа” (Хавел), където между какво казваш и какво правиш няма директна връзка. Общият знаменател на несъгласието – защото несъгласните бяхме твърде различни – беше искането за честност и прозрачност, за стопиране на раздвоението между думи и дела, между идеология и практика. Или поне за неучастие в това раздвоение! Горбачовата „гласност”, уловила вече съществуващото обществено напрежение от живота в лъжа, не можа да проработи като официален дискурс, защото гласността бе подета от мнозина всекидневно и бе умножена многократно, така че подриваше и самия перестроечен дискурс – тъй като лъжата бе кодирана в самата идеология, системата не можеше да бъде преустроена, а през „гласността” допълнително стимулира вътрешния си разпад.

демокрация99

Все пак „несъгласието” от 80-те години би следвало да се класифицира по-скоро като ляво. Под ляво тук не следва да се разбира „комунизъм”. Както либералите са стояли „вляво” от роялистите през ХVІІ и ХVІІІ век, така и несъгласните с режима – по време на перестройката, но и след промяната – стояха най-често „вляво” от номенклатурните и милиционерски елити. Не ми е известно да е правен прецизен социален профил на недоволните от режима в края на 80-те в България. Със сигурност сред тях имаше хора с религиозна нагласа, както и такива, които благодарение на семейна традиция пазеха един по-стар етос на начина на живот на градската буржоазия. Но те – нека ги наречем съвсем условно „консерватори по нагласа” – по-скоро бяха малцинство. Дори и „либералите” – онези, които би следвало да искат незабавно и пълно възстановяване на частната собственост и въвеждане на свободен пазар – в началото най-вероятно са били единици (впрочем аз не помня нито един „чист либерал” през 80-те и дори в самото начало на 90-те). Затова и „капитализъм” задълго продължаваше (за мнозина от несъгласните с бившия режим) да звучи плашещо – за разлика от „демокрацията”, която всички искахме. Напротив, повечето хора, участвали в малките български „дисидентски” организации и акции преди 10-ти ноември (Клуба за гласност и преустройство, Екогласност, Комитетът за защита на Русе и т.н.), както и повечето от вече наистина голямото множество хора, излезли на улицата след партийния преврат срещу Живков, искаха едно: демокрация, разбрана като честност и справедливост. Разбира се, конкретните представи на отделните хора, стоящи зад тези твърде общи категории, се разминаваха, често драматично. Все пак несъгласните, станали след промяната „десни” избиратели (разбирате тук иронията!), имахме консенсус около няколко неща: 1. Премахване на политическия монопол на БКП и по-общо на тоталитарните институции; 2. Премахване на привилегиите, маскирани под официалния комунистически дискурс и обслужвани от тоталитарните институции; 3. Повече индивидуална свобода – при това не толкова в икономически, колкото в политически смисъл. Резюмирано накратко, нашият „антикомунизъм” имаше за своя опора индивидуалната „свобода” и „равенството” (неартикулирано като принцип, но съвсем ясно артикулирано като съпротива срещу привилегиите), на които бившият режим се бе превърнал в противоположност. Свобода и равенство срещу политически монопол и скрити икономически привилегии, дали това не е „ляво”?

Нека не бъда разбиран погрешно – антикомунистическото „несъгласие” съвсем не бе обособен ляв политически проект (не и в смисъла на „лявото” през ХХ век). Общото искане за равенство и свобода бе в много по-висока степен споделен морален патос, отколкото определена или определима политическа идеология. И все пак, ако се отчете срещу какво бе насочен той, уклонът на този морално-политичеки патос неизбежно трябва да бъде квалифициран като ляв.

По логиката на превратното разпознаване на комунизма като „ляв” обаче, антикомунизмът са оказа „десен”. С тази идеологическа шизофрения се зачена българската – и източноевропейската – демокрация.

2. СДС и моралният патос на антицинизма

За разлика от други източни страни – централноевропейските – българският антикомунизъм не се оказа достатъчно силен, за да може след няколко дена на многомилионно стоене на „Вацлавски намести” да помете режима и да проведе радикални „шокови” реформи. Това даде на мрежите на бившия режим значителен времеви хоризонт – на практика седем години – в който чрез „кръгли маси”, „приемане на конституция” (един тактически ход на отсрочване на реформите, който не е еднозначно лош като резултат – конституцията има и немалко добри страни), „програмни правителства” и пр. политически маневри кликите си осигуриха поле за безпрепятствено източване на държавата. Първите седем години на българския преход бяха седем години на почти необезпокоявана икономическа конспирация. Днес може и да съжаляваме за това пропуснато време – и за пропуснатите от него публични ползи, – но полза от това съжаление няма. По-скоро може да видим предимството: България се оказа образцов случай, експериментален модел, от който могат да бъдат изведени логиките и мотивационните „идеологии” на агентите в прехода. Тази полза е твърде платонистична – тя показва ясно истината, – но когато няма друга (за повечето от нас в персонален план, а и със сигурност за обществото като цяло, пряката полза „за джоба” от този период се мери в „изваждане”), дори и платонистичната полза е полза. Защото поне знаем какво ни се е случило, т.е. знаем къде сме.

Любопитен е следният парадокс: победителите от Студената война – Западът – предлагаха като образцов модел за нашите страни комбинацията от демокрация и пазарна икономика (т.е. „либерална демокрация” от западен тип). „Десните” у нас, както се опитах да покажа, със сигурност искахме демокрация, но малцина в самото начало искахме „капитализъм” (т.е. пазарна икономика, основана на частна собственост като базисен принцип) – истината е, че ние не знаехме какво точно е това или поне бяхме твърде наивни в представите си (представяхме си го най-често като свободно потребление, без „корекоми”, или по холивудската логика на „селф-мейда”, продал една ябълка, купил две и т.н.). Обратно, „левите”, т.е. онези агенти на бившия режим, които чрез своите позиции (в партийната и икономическата номенклатура или в службите) разполагаха с „привилегировано” знание за това „как стоят нещата на Запад” и заедно с това предусещаха „загубата” в Студената война, тези хора всъщност не искаха демокрация, а искаха да запазят привилегиите си като ги превърнат в „ресурси” – чрез станалата „неизбежна” според тях (поради предвидимия провал на Източния блок) конспиративна трансформация на политическия в икономически капитал. Казано иначе, „левите” (бившите комунисти) искаха „капитализъм” (частна собственост), а не демокрация – но те скоро започнаха да приемат стъпка по стъпка „демокрацията”, за да си осигурят „подходящ капитализъм”: да източат държавата преди да се въведат честни пазарни правила. Разбира се, това разминаване между бившите комунисти и демократите се базираше на едно общо неразбиране на специфичния исторически баланс, постигнат от западните общества между демокрация и капитализъм. „Десните” в началото не разбирахме твърде ясно, че политическото равенство, индивидуалната свобода и обществената справедливост са практически възможни само при определено ниво на икономическа независимост (автономия) на индивидите и семействата, т.е. при достатъчен обем диверсифицирана и същевременно гарантирана частна собственост. Обратно, „левите” (бившите комунисти) не разбираха, че частната собственост е обществен продукт, т.е. не разбираха изначалната нужда от нейното взаимно ограничаване и обществено регулиране – те си представяха „капитализма” според схематичните Марксови описания на бруталния Манчестерски капитализъм, четени някога в партийните антологии, където натрупването на капитал не е нищо повече от едностранна експроприация.

Оттук и изначалната шизофрения на прехода, основана на разминаване между практико-мотивационна и официална идеология. „Левите” (бившите комунисти) официално лансираха идеи за социалистическа и социална държава, с което блокираха за дълги години директната приватизация, за да могат конспиративно да приватизират държавните ресурси в своя полза чрез различните форми на „източване”. „Десните” (демократите), които заемаха своя идеологически език от Запада, бяха принудени официално да искат приватизация и капитализъм, без обаче да могат да останат верни на своите твърде разнолики и утопично-ориентирани избиратели. Това е – вън от внедрените ченгета, – и една от генералните предпоставки за безкрайното „цепене” и „люспене” на „десницата” през 90-те, а и до днес. Все пак, какво точно се случваше в лагера на „десните”?

„Несъгласните” с режима в началото на промяната бяха твърде различни. Една значителна част от изявените „несъгласни” преди 10-ти ноември бяха идеалистични комунисти, за които станалото доминиращо след промяната (през нормализиращия дискурс на Запада) сдвояване на „демокрация” с „пазарна икономика” се оказа до такава степен плашещо, че те директно се върнаха в лоното на „столетницата”, за да позволят да бъдат употребявани от партията (някои и до днес) за противоположни на патоса им цели (нека спомена само по-тихия Валери Петров и по-устатите Нешка Робева и Велислава Дърева – последните, излезли внезапно от часовника на времето и изявили се като „червени апостолски гласове” срещу последните протести). Другите – тези, които формираха демократичната опозиция на 90-те, бидейки в крайна сметка твърде разнолики и неориентирани хора, излезли от пространството на всекидневието и неразполагащи с общ публичен език, – те се отдадоха на идеологическо изобретателство и откривателство. По логиката на търсене на местна традиция, но и при разбираема безпомощност да се формулира актуален политически проект от нищото, бяха възстановени старите социалдемократическа, радикалдемократическа, демократическа партия, БЗНС „Никола Петков” и много други, които влязоха в състава на първото СДС. Не само твърде широкия идеологически спектър на СДС, но и самият факт, че СДС беше коалиция, чиято електорална подкрепа в пъти надхвърляше състава на членовете и симпатизантите на отделните партии, показва, че идеологическото идентифициране бе хаотично, вторично-компенсаторно и неспособно да обхване в една идеологическа парадигма широкия социален патос на свободата. Собственият идеологически профил на отделните партии (да речем, наличието на социалдемократи и земеделци в състава на „десницата”) също показва условността на квалификацията „десница” по отношение на СДС.

Многоликостта на „десницата” и идеологическата й неконсистентност бяха естествен извор на вътрешни брожения, на лидерски пререкания и дори на постоянно роене на СДС-тата, използвани умело от бившите комунисти. Силни на митингите, слаби на изборите, слаби в политиките! Дори и първото демократично правителство на Филип Димитров (1991-1992 г.) бе носител на родилната слабост, дължаща се на множеството центробежни сили вътре в „антикомунистическия лагер”, и не само краткият му политически живот е индикатор за това. По-важно е, че първото правителство на СДС не успя да постигне не просто политическа, но и обществена консолидация около раздържавяването на собствеността, т.е. не успя да проведе приватизация на държавните активи и да спре тяхното конспиративно източване. Трябва да признаем, че не бяхме готови за това – социалното въображение, формирано във времето на социализма, не можеше да си представи отчетливо връзката между обществено благо и частна собственост, особено що се отнася до приватизацията на държавните активи, което изглеждаше винаги подозрително (това, струва ми се, важи за много други, но и лично за мен по онова време – бившите комунисти успешно представяха приватизацията като „разграбване”, от което ще се възползват „чуждите” капиталисти, докато в същото време осъществяваха своето конспиративно „източване”, за да създадат „нашите”, „национално отговорните” бизнесмени, станали известни като „мутри”). Все пак Филип Димитров направи първи стъпки към либерализация на собствеността – реституира земята и градската собственост, с което даде независим икономически ресурс в ръцете на (за жалост малка част от) хората. Този ход бе недостатъчно ефективен, защото наследниците на бившата градска буржоазия (реститутите) бяха съвсем тънка прослойка, а връщането на земята имаше твърде слаб ефект – поради разпокъсаността на земевладението отпреди национализацията и поради обезценяването на земята в началото на 90-те. Така повечето от реститутите останаха лоялни към СДС и по-късно към ДСБ, но свиващият се електорален потенциал, довел до изпадането на двете партии от парламента на последните избори, до голяма степен показва и какъв е техният относителен дял в обществото. В началото на 90-те обаче СДС не успя да формулира по-широка и конкретна политико-икономическа програма, около която да се постигне мощен обществен консенсус – образът на „нормалната държава” от западен тип не бе достатъчен за мобилизация на социалното въображение, поне не и преди ненормалността на ситуацията да бъде доведена до крайност. Поради това правителството на Филип Димитров логично – не само поради играта на другите политически играчи, в частност на ДПС – падна след година и с това се отвори пътят за по-нататъшната безпрепятствена конспирация на „източването”.

Наистина хищническите конспиративни елити в България надминаха по безогледност дори и най-радикалното социално въображение, превръщайки Хобсовия теоретичен постулат за естественото състояние като „война на всеки срещу всеки” във всекидневна практика. Икономическият и политически колапс на държавата по времето на Виденов (който сам не е единствен виновник, а по-скоро трагически герой, т.е. глупак на своето време), подготвян впрочем много отпреди това, мобилизира масовия обществен бунт от началото на 1997 г. Този бунт бе антикомунистически – насочен директно срещу правителството на БСП, – но трябва внимателно да оценим значението на този „антикомунизъм”. Основа на социалния гняв тук вече бе не толкова идеологическото противопоставяне на бившия тоталитарен режим, колкото социалното чувство на възмущение от неговите посткомунистически метастази – антикомунизмът през 1997 г. бе антицинизъм, морален патос на гняв срещу конспиративно-мафиотските мрежи, управляващи и разсипващи държавата, – това бе основната сила, която изкара стотици хиляди по улиците. БСП и Виденов, разбира се, бяха пряко олицетворение на тези клики – на тяхното настояще, но и на техния генезис. Все пак хората, които тогава викаха „оставка” и „червени боклуци”, съвсем не бяха стройна кохорта от формени „либерали” и „консерватори”, нито пък само „баби-реститутки”. Не ми е известно да е правен социален профил и на този протест. Но хората, които познавах от него, бяха твърде различни – дребни предприемачи (таксиджии, магазинери), държавни служители, учители, работници в закъсали предприятия и пр. – повечето от тях реагиращи пряко на това, че заплатата им за дни е станала няколко долара или че спестяванията им са отгърмяли в някоя финансова пирамида или банка. Със сигурност идеологическият им профил не беше единен – единни бяхме в моралния патос, който искаше „нормална държава”, защото ситуацията бе ненормална.

Антикомунизмът като морален патос – това бе и още е големият шанс, но и големият проблем за „десницата”. Патосът може за момент да даде всички карти на някого, но не и да го поддържа така, че да изиграе няколко игри. Общият морален патос не може да поддържа стабилно представителство – той по природа е анти-идеологичен (именно защото е основан на общ морал) и крайно недоверчив, склонен постоянно да се усъмнява в своите избраници.

3. За ОДС, ДСБ и краткия миг на реформата

За служебното правителство на Софиянски и за правителството на Иван Костов вече казах – те осъществиха „коперниканския обрат” в българската политика. Фискалната дисциплина чрез валутния борд стана основа за по-нататъшното развитие на страната. Колкото и оспорвана да бе приватизацията, тя свърши няколко особено важни неща: 1. Спаси държавата от технически фалит; 2. Намали възможностите за по-нататъшно конспиративно източване на публичните активи; 3. Създаде предпоставки за функциониране на свободен пазар у нас. Поставени бяха основите за модерна пенсионна и здравна система (каквито и недостатъци да откриваме в тях сега). И, разбира се, направени бяха първи реални стъпки за членството на България в НАТО и ЕС.

По-важно за целите на този анализ обаче – за обяснение на кризата на представителността – е: какво не успя да направи правителството на ОДС и какви лоши неща направи?

сдс шампан9

В политически план, въпреки абсолютното си мнозинство в парламента, правителството на Костов не посмя да отвори досиетата на Държавна сигурност и да проведе лустрация – вероятно, за да не отваря още един фронт за вътрешна битка (а и защото, трябва да признаем, голяма част от избирателите му тогава бяхме против лустрацията). С това на конспиративните комунистическо-посткомунистически елити бе спестена една форма на обществена делегитимация и съответно им бе спестена забраната за достъп до определен тип публични позиции. Най-вероятно това е било и част от сделката, чрез която е бил сключен пакт за временно ненападение между партийните и икономическите групировки вътре в страната – сделка или по-скоро множество от сделки, каквито очевидно е имало, доколкото мутренската война видимо затихна още в първите година-две на управлението им, без полицията да е разгромила организираната престъпност или прокуратурата да е повдигнала сериозни обвинения на висши политици и икономически играчи. Същевременно покрай приватизацията неизбежно е имало различни форми на привилегироване на икономически субекти и също корупция (знаменитите „10 %” така и останаха недоказани). Централният проблем обаче – станал хроничен – е не наличието на случаи на коруптивни практики в управлението, а липсата на санкции за тях: т.е. неспособността на правораздавателната система (полиция, прокуратура, съдебна власт) да проработи ефективно не по конкретна политическа поръчка, а по независим и публично легитимен начин. На този фон трябва да се прибави и неспособността на управлението на Костов да обяснява публично смисъла и ползата от икономическите и политически реформи, най-вече от приватизацията, която в масовото съзнание продължаваше да бъде символ на „разграбване на държавата”, а не на по-ефективно консолидиране на нейния капитал. Смяната на възлови министри в средата на мандата се оказа самоцелен морален жест, знак за безпомощност, защото не бе съпроводен от мотивация и ясни аргументи.

Парадоксално, правителството на Костов, което проведе все пак най-сериозните икономически и политически реформи от началото на прехода и създаде икономическите основи на либералната демокрация у нас, се оказа жертва на същия морален патос, който го издигна на власт. Не без помощта на медийните упражнения на конспиративните елити, името на Костов и до днес е „морално плашило”, което лесно буди ресентимент. Самият Костов и част от екипа му пък – като контра-тяга на публичното им оклеветяване – се отдадоха на партийно строителство на елитарно-консервативната партия ДСБ, чийто морален ригоризъм, съчетан с консервативни ценности, бе умен опозиционен контрапункт на бъдещите управления, но която именно през идеологическия си консерватизъм сви представителството си до малък процент от софийската интелигенция и градска буржоазия (и логично изпадна от парламента на последните избори). ДСБ в досегашния си формат е ярък (и досега единствен) пример за колапс на представителството, когато една партия е отчетливо и последователно идеологически позиционирана според традиционния политически спектър – в случая „консервативно”, – но нейната идеология е нерелевантна на социалния релеф.

4. Митът за „месията” и НДСВ

След управлението на Костов през 2001 г. на власт дойдоха – отново почти безапелационно – бившият цар Сакскобургготски и НДСВ. Преди да кажем няколко думи за тях, нека споменем „ефекта на месията”. След като Царят спечели изборите, един приятел каза: „Е, сега дойде Царят, а следващия път кой ще дойде – Бог ли?”. При следващия подобен случай – осем години по-късно – дойде не Бог, а Бойко.

Мнозина анализатори, за да обяснят мощните „популистки” вотове за НДСВ и ГЕРБ, прибягват до народопсихология – понеже още нямало зряло „гражданско общество” у нас, „народът” гласува за поредния „бащица”. Други изчисляват, че от 1997 г. около 1 милион избиратели са номади, които всеки път се местят към следващия претендент (но това не се случи на изборите от 2005 г. и 2013 г., когато спечели БСП със сателити, т.е. милионът или се влива компактно в „десницата”, което и да е нейното поредно лице, или се разпилява и не гласува). Може би отговорът за този феномен е по-прост и не е само въпрос на електорална аритметика, нито на мистична „народопсихология”. Без да подценяваме това, че мотивациите на избирателите са различни – лични и мрежови предпочитания, конформизъм към силния на деня, купени гласове и т.н. – все пак едно систематично обяснение е нужно поради систематичността на самия социален феномен. Предлаганият тук обяснителен ход е следният: „десницата” печели убедително, когато се консолидира моралният патос на антицинизма. По правило този патос удря срещу БСП – дори и след като са били в опозиция, „социалистите” печелят твърде малко гласове от него, доколкото обществената памет ги разпознава както като наследници на тоталитарния режим, така и най-вече като основни проводници на посткомунистическата конспирация. Този морален патос обаче не работи политически дистинктивно, той не е идеологически определен – десницата не печели от него в качеството си на действителна идеологическа „десница”, а като контрапункт на циничната – разпознавана като „лява” – логика и история на прехода. Иначе значителна част от гласовете, формиращи вота на моралния патос, ако се гледат личните убеждения на хората, са в действителност леви и центристки, а не десни. Затова и всъщност няма значение как точно ще се определи идеологически съответната партия, заела пространството на „дясното” (СДС и после ДСБ взеха консервативен уклон, НДСВ – либерално-центристки, ГЕРБ – отново консервативен), вотът на моралния патос е всъщност вот за „нов морал в политиката” (по сполучливия израз на Сакскобургготски, уловил водещата мотивация на хората, но същата мотивация стоеше и в основата на доверието към Костов и Борисов). Въпреки че е изменчив, този морален патос не бива да бъде подценяван – той бе движещата сила на демократизацията и либерализацията на страната от самото начало на прехода. Той обаче бе изменчив, именно защото бе патос и защото бе морален – като масов феномен той не бе опрян на вяра в рационализирани идеологико-политически принципи, нито на доверие в конкретни политически проекти. Така общият патос на „десницата” не бе и не е нито консервативен, нито либерален, нито социалистически или друг – различните индивидуални идеологически мотивации в него се редополагаха под общото искане за „нормална държава”, т.е. за повече демокрация и повече Европа, разпознати като символи на антицинизма. Базиран на всекидневни морални нагласи, общият патос инвестираше доверие не в отчуждени социални институции (в случая – партии и идеологически програми), а в личности. Нека наречем това доверие наивно, но то е доверие в някого, който най-после „ще бъде” по-морален от предишните (във всекидневия смисъл на морала), макар и фигурите на „героя”, в които масово се инвестираше доверието, да бяха различни (Царят: „от потекло е, друг свят е видял, не е като нашите и не и дошъл да се награби, ще оправи нещата”; или Бойко – „от нищото е тръгнал, обикновен човек е, и той е бъркал, но знае да слага нещата в ред, уредил се е, и други ще помогне да се уредят”). Именно в тази непосредственост на чувствата, изграждащи общия патос и даващи доверие на някого, а не на партийни структури и институции, е коренът на българския „популизъм”. Все пак трябва да не забравяме, че досега тези чувства като цяло са оказаха „здраво чувство”, т.е. „здрав разум”, който не позволи ексцесии и по-скоро отваряше политически хоризонти пред страната, отколкото ги затваряше. Нещо повече, през последните няколко години наблюдаваме трансформация на същото общо морално чувство, което вече не търси „месия” и не иска „нова партия”, а оказва систематичен натиск към всички партии и политически личности. Но за протестите от последните години след малко.

цар99

Че моралният патос се оказа здрав разум, във висока степен се потвърди и от управлението на НДСВ. Едва ли, както казваха симпатизантите на ОДС (сред тях и аз), Царят е разбил възможността за устойчиво партийно стабилизиране на „десницата”, съответно за оформяне на траен двуполюсен модел на принципа „ляво – дясно”. Защото, както казах, самата опозиция „ляво – дясно” е фалшива на български терен – БСП не е „лява”, но и десните не са „десни”, най-малкото като нагласи на широкия им електорат. Впрочем изборът на „дясна” (или „центристка”) идеология от страна но новите и нови претенденти за „дясното” през последните петнадесет години бе във висока степен конюнктурен и продиктуван от идеята за неизбежното „закачане” към някоя от големите европейски партии в Европейския парламент (европейските партии тук също действат напълно цинично – всеки от големите „сеньори” (ЕНП, ПЕС, АЛДЕ) приема в редиците на парламентарната си войска всеки васал, който му носи рицари и оръженосци, все едно какви ги върши действително съответната партия у дома). Ако това е така, „дясното” в широкия  профил на подкрепата към него не би могло да се структурира идеологически консистентно като масова партия – поне не и при споменатото разнообразие от идейни нагласи във вота на моралния патос. Следователно – по логиката на един фалшив аргумент – партийното структуриране на „дясното”, щом не може да стане по естествен политико-идеологически начин, би могло да стане само по конспиративен политико-икономически начин, – по образеца на БСП и ДПС, чрез създаване на „дясна хранилка”. Подобни опити бяха направени частично при управлението на ОДС и особено драстично при ГЕРБ, но и в двата случая тези опити бяха справедливо наказани – чрез отдръпване на моралния вот на следващите избори и загуба. Ако идването на НДСВ на власт е блокирало превръщането на „десницата” в „партия-хранилка”, това е добър резултат. Нещо повече, НДСВ смени хората в управлението, но не и политиката на управление. То на практика продължи курса на либерализация в икономическата и политическата сфера, стартирана от ОДС и довела до десетилетие на икономически подем, и създаде усещане за сигурност, че европейският курс на България е вече утъпкан, независимо кой идва на власт. Тази сигурност до голяма степен се потвърди и при управлението на Тройната коалиция, отново не без участието на НДСВ, особено до приемането ни в ЕС. Самото НДСВ обаче, поради това, че всъщност не се превърна в „партия-хранилка”, а и, както обикновено, стоенето във властта стопи моралния вот за него (още в края на първия мандат, но особено в края на мандата на „тройната коалиция”), се сви и разпръсна. Имиджът на Царя, който твърде отчетливо се отдаде на частния интерес да си връща „бащинията” (горите), също помръкна – изчезна аурата му на „месия на почтеността в политиката”.

5. Неолиберализмът и ГЕРБ

Преди за ГЕРБ, нужно е да кажем няколко думи за „външните юпита” и „НПО-сектора” и за техния „неолиберализъм”. Тук става дума за идеологическия „внос” на „демокрация” и „пазарна икономика” през последните 12-13 години. През 90-те вносът бе през опозицията „комунизъм – антикомунизъм” (схематизмът на тази опозиция показах, но и мобилизационната й сила също). След изчерпването й в края на 90-те, българската „либерална демокрация” имаше нужда от „свеж” идеологически пълнеж. В края на управлението на ОДС фискалната дисциплина и приватизацията вече бяха доказали икономическата си полезност и това сякаш доведе до триумф на „икономическия разум”. Появиха се икономисти, които бяха „по-католици и от папата” – спрямо тях Костов, при целия му ценностен консерватизъм, през следващите години в икономически план изглеждаше социално ориентиран „кейнсианец”. Тези нови „икономически мислещи хора” влязоха на обществената сцена през два основни канала: 1. След „Българския Великден”, прелял се в управлението на НДСВ, стана практика на управленски позиции да бъдат привличани българи, направили повече или по-малко успешни кариери в глобални финансови институции (в Лондонското сити, Световната банка и др. – от Николай Василев и Милен Велчев до Симеон Дянков и Кристалина Георгиева); 2. Оформи се нещо като „икономически консенсус” и в неправителствения сектор, поне сред най-активните и финансирани отново по международни програми организации (ИПИ е може би най-яркият пример). Така неолибералната идеология, станала водеща за глобалните финансови кръгове до кризата от 2008 г., до голяма степен получи хегемония и в българското публично пространство. Тук само припомням основните принципи на неолиберализма: 1. минимална държава, гарантираща спазването на публичния ред, 2. свиване и/или приватизация на различните публични сектори (здравеопазване, образование, социални грижи и т.н.) с цел повишаване на тяхната икономическа ефективност, 3. приписване на всеки един индивид на правото, но и на задължението да бъде „предприемач” на собствения си живот, 4. приписване на „пазара” на ролята на „Върховен съдник” за това кое е „полезно” и кое „не” за обществото като цяло (както знаем, в радикалната версия – по думите на Маргарет Тачър – такова нещо като „общество” дори няма), както и за това кое е „справедливо” и кое „не” за отделния индивид (според принципа, че „спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се”). Така неолибералната идеология като че взе да става синоним на „либерална демокрация”.

Трябва да отчетем, че доколкото траекторията на България в прехода тръгва от точката на тотална държавна икономика, която тепърва трябваше да бъде либерализирана, този краен идеологически либерализъм – особено в началото – имаше позитивни ефекти: той позволи започнатата с приватизацията икономическа либерализация да бъде продължена и при следващите управления (след ОДС), а и свързаната с неолибералния тренд рестриктивна фискална политика и до днес продължава да блокира възможността за крупно монетарно източване на останалите публични ресурси. Така че българският неолиберализъм допринесе за повишаването на икономическата и политическата свобода и в началото даде тласък на икономическия подем, най-вече при управлението на НДСВ и частично при „тройната коалиция”. Както в световен мащаб обаче, където този икономически тренд достигна точка на кипене, доведе до кризата от 2008 г. и чрез нея оголи собствената си несъстоятелност, така и в България той се обърна срещу самия себе си.  Какви са щетите, до които той доведе?

В много отношения българският случай е типологичен: както навсякъде, и тук крайният либерализъм работи – ако щете, неволно, поне за идеологически наивните му адепти – в полза на големите финансови  капитали, които по различни технически начини – в името на пазарната свобода – биват освободени от всякакъв „данък-солидарност” и така са оставени експоненциално да умножават ресурсите си, поглъщайки по-малките икономически играчи. Т.е. крайният либерализъм, противно на собствената му идеология, според която всеки един индивид има равен шанс, фундиран в „личната му предприемчивост” (предприемчивостта е една чудна „психологическа” способност!), всъщност работи против изравняването на шансовете. Защото, отказвайки се от преразпределителната роля на държавата, чрез която се извършва балансиране на материалните шансове на старта, неолиберализмът работи в полза на този, който тъй и тъй вече има. Така самата идеология, проведена в практиката, създава икономически „монополи”, които, при глобализирането на икономическата свобода, често дори изцяло се измъкват от държавна регулация – регистрират се най-често в „офшорки”. Не изглежда много трудно днес да се регистрира офшорна фирма – в. Капитал, да речем, изобилства от реклами за бърза регистрация на такива (при регистрацията получавате дори осигурен фиктивен „борд на фирмата” и „начален капитал”). Но това, разбира се, работи и за отварянето на социалната ножица, уловено от всички световни протестни движения след 2008 г., включително и от българските (с исканията срещу „монополите”, „олигарсите”, „мафията”), и хванато в знаменитата формула на „Окюпай” – 99 : 1 %. Тепърва следва специално да се провери какъв е бюджетният принос на големите корпорации в България – все едно какъв е техният капитал по произход, български или чужд, още повече, че той най-вероятно ще е регистриран в офшорка – дали бюджетният принос на корпорациите няма да се окаже 1 % от фиска, докато капиталите, с които те оперират, няма да се окажат 99 % от всички капитали в страната? Ако това е така, тогава ще е вярно и обратното – че 99 % от бюджета на страната се пълнят от данъците на гражданите и малките икономически субекти, които притежават 1 % от собствеността.

В българския случай обаче неолиберализмът бе не просто най-семплата идеология, която прозападните активисти можеха да внесат под рубриката „либерална демокрация”, но това бе и най-удобната идеология за посткомунистическите конспиратори, които сега можеха да обявят „паразитирането върху държавата”, провеждано с десетилетия, за свой „личен успех”. „Преходът свърши!”, бързаха да обявят някои от тях, защото собствеността вече е разпределена и чрез това вече е ясно кои са „истинските предприемачи” и „готини пичове” – богатите, разбира се! Неолибералният мит за индивидуалното предприемачество като чудна способност „свише” отлично маскираше историята на забогатяването – маскираше не просто „кражбите” и „източванията”, но и социалния (мрежови) характер на бизнеса (включително на легалния). Защото неолиберализмът като обща идеология разчита на обществена амнезия, на блокаж на историческата памет – „кой ял – ял, кой пил – пил” – и изисква постоянно да започваме „на чисто”, всеки от себе си, всеки от това, с което разполага, без значение кога и как го е придобил (и дали изобщо притежава нещо). Късането на историческата памет – и тук аз съвсем нямам предвид паметта за величавото минало, за ханове и царства на три морета, а паметта за прехода, за миналото на нашето настояще – та късането на паметта за настоящето е късане на социалната връзка: убийство на солидарността, т.е. на обществото, от което остават само фрагменти – индивиди или, по-точно, медийни осколки от индивиди, клюки и образи в жълтите хроники, от които не може да се състави дори и едно съдебно дело, макар от тях удобно да се реди СV. Късането на историческата памет за настоящето легитимира исторически възникналите неравенства, каквито и да са те („лузерите”, мнозинството на загубилите от прехода, са си „лузери по природа” – почти както и античните роби бяха „роби по природа”). Също както и късането на солидарността блокира практически възможността да се издигат справедливи искания за актуалното преразглеждане на тези неравенства („всяка жаба да си знае гьола”, т.е. „който иска повече, иска да открадне от гьола на ближния”). Силната социално-икономическа поляризация днес, не само у нас, има генезиса си в конспиративната бизнес нагласа, за която неолиберализмът се оказа както стимул, така и идеологически параван. Съвсем не е случайно, че именно Станишев и Орешарски по времето на „тройната коалиция” проведоха най-драстичните неолиберални данъчни реформи, свивайки данъчното бреме именно за „големите инвеститори” (плосък подоходен данък и нисък данък-печалба при запазване на висока ставка на ДДС за крайния потребител) – това бе направено уж в името на „чуждите” инвеститори, които ей сега щяха дойдат в данъчния рай България, но всъщност в името на „своите”, както на практика се случи. Конспираторите използваха „неолиберализма” и по още един начин – неговото кредо за „минимална държава” бе умело употребявано, за да бъде поддържана държавата като „слаба държава”, неспособна да упражнява контролните и регулаторните си функции: та нали всяка „държавна намеса” в икономиката е лоша?

герб9

Неолибералният тренд, поддържан повече от десет години от всички правителства, пак повтарям, първоначално имаше добри страни – помогна да се довърши либерализацията на пазара, установи фискална дисциплина и помогна значителна част от капиталите да излязат на светло. Докато икономиката преди кризата бе в подем, социалната цена на неолибералните политики оставаше незабележима на фона на общото увеличаване на благосъстоянието. Когато обаче „пицата” (т.е. бюджетът по перифразата на Симеон Дянков) стана малка и постна като пряк ефект от световната и европейската криза, покрай които се сви и българската икономика, проблемите също излязоха на светло. Данъчната система, която по времето на ГЕРБ остана непокътната, не позволяваше да се акумулират достатъчно допълнителни ресурси в бюджета, чрез които да се провеждат преки социални или пък стимулиращи развитието по сектори политики, балансиращи обедняването на мнозинството от гражданите. Това свиваше потреблението, а оттук и оборотите на множество малки и средни предприятия, много от тях стигнали до фалит. При общото свиване на ресурсите, от своя страна, конспираторите пак се увълчиха: 1. Криенето на данъци (включително легално – чрез оперирането с офшорни фирми) и директната злоупотреба с данъци (източването на ДДС) отново се увеличиха; 2. Но и, по-лошо, държавата отново стана важен инструмент за икономическо облагодетелстване и за икономически натиск. Основният свеж ресурс – европейските фондове – въпреки и през обществените поръчки достигаха пак до „консорциумите” на добре познатите ни и „отговорни бизнесмени”, които продължиха и при това правителство да окрупняват своите бизнес империи. И лошото тук не е, че „големите” печелеха в кризата, а че печелеха само те и че само те ставаха по-големи. Още по-лошото е, че правоохранителните органи (държавни агенции като КЗК, полицията, прокуратурата, съдът) в още по-голяма степен отпреди бяха впрегнати в играта на шантаж на неудобни икономически и политически играчи, най-вече чрез серийното производство на компромати (употребата на СРС-та тук е само черешката на тортата), услужливо транслирани в публичното пространство от корпоративните медии на Пеевски, Гергов & со. Именно тази „цветановщина” на ГЕРБ, която не е нищо друго освен нова версия на стария конспиративен цинизъм и на която впрочем Симеон Дянков и икономическият екип в правителството доста несмело и неуспешно противостояха, срина вота на моралния патос, издигнал Борисов на власт. Защото такава бе сценографията на единството на ГЕРБ, олицетворена лично в плътното тяло на Борисов – Дянков затяга коланите на всички, докато Цветанов, Фидосова и пр. осигуряват политико-икономическите „вратички”, през които изключенията на „нашите бизнесмени” да минат, а „чуждите” да бъдат ударени. В края на това управление обаче махленско-популисткият език на „бате Бойко” вече не бе достатъчен да компенсира социалните и моралните негативи от ултра-дясната политика на ГЕРБ, обслужваща задкулисно най-вече родните майстори на конспирацията, но не и представляваща широкото мнозинство от хора, гласували за ГЕРБ през 2009 г.

1. Протестите, гражданското общество и ДРБ

Протестите от последните няколко години в България имат ново качество, което ги обединява. Имам предвид протестите срещу промените в Закона за горите, срещу АCTA, срещу добива на шистов газ, антимонополните протести от февруари и тези от юни-юли и сега. Те не са партийно организирани и дори, както казах, са контра-партийни, въпреки опитите на партиите да ги употребят (БСП през февруари, ГЕРБ – сега). Те освен това не са гилдийни: това не са протести на зърнопроизводителите, учителите, миньорите и  т.н., т.е. в тях не може да бъде разпознат (нито може да им бъде приписан) частно-съсловен интерес. Те не са обвързани и със синдикатите, които днес в България изглеждат като марионетни пара-корпоративни структури. Протестите са мирни, умни и хитри: използват не тактики на активно революционно насилие, а тактики на превземане на общественото внимание и на постигане на медийна хегемония въпреки и през корпоративните медии. Зад тях не стои никаква обща организационна структура – в тях се вливат твърде различни хора, противостоящи си както статусно, така и идеологически, – но тези хора се обединяват под обща кауза. Общите каузи на протестите са „негативни”: те казват „Не!” на дадена конкретна законодателна или политическа инициатива или казват „Не!” на дадено правителство (на Борисов и на Орешарски). Тези различни протести следва да бъдат разглеждани като общ процес, защото общият им знаменател е напълно очевиден: общият патос на антицинизма. Този общ патос е напълно позитивен, въпреки че не предлага – а и не му е работа да предлага – общи политики. Сегашният антицинизъм е наследник на антикомунизма от 90-те години, както и на моралния патос на търсене на нови лица в политиката – търсенето на „месия” – от последното десетилетие. Защото общото чувство е същото – възмущението от конспиративните употреби на демокрацията. Само че сега възмущението не е насочено само към една партия – БКП/БСП, – защото заразата на конспирацията е проникнала във всички партии. И също така разочарованието от поредния „десен” претендент за „нов морал в политиката” не прераства в сляп възторг към следващия „морален месия”, защото репертоарът на героиката – на „онзи, който ще оправи нещата” – се е изтъркал от слаби изпълнения. Сегашният антицинизъм е по-умен – той не вярва в чудеса, – и е много по-устойчив и постоянен – готов е да свали всеки закон и дори всяко правителство, което създаде основателно подозрение в конспирация. И, както каза един от протестиращите още през юни: не е въпрос да има избори до дупка, но „избори ще има, докато се научат!”

Със сигурност сегашните протести са ясен индикатор за функциониращо гражданско общество поне в няколко аспекта: 1. Налице е достатъчно автономна сфера на граждански и обществен живот, която е способна да застава срещу и дори да се противопоставя на представителните институции на държавата, когато те не си вършат работата и не представляват обществото. 2. Хората, заставащи срещу олигархичните употреби на демокрацията, не са класово или съсловно единни: те са достатъчно различни, индивидуализирани и дори анонимни един за друг, за да се борят за действителна либерална демокрация, т.е. за такава плуралистична форма на съвместен живот, която да гарантира честни правила и индивидуална свобода за всеки един. Т.е. моралният патос на протестите е либерален – затова и уместният термин е „гражданско общество”. Патосът на гражданското общество обаче не е ултра- или неолиберален – онзи, който е излязъл в тълпата на площада, ако няма умствени дефицити, не си представя себе си като „самотен успял индивид” или „самороден предприемач”, защото знае, че индивидуалната свобода е колективно – обществено – постижение. И знае също, че индивидуалната свобода е възможна само при функционираща система за постигане на социални баланси и взаимно признаване и регулиране на частни интереси (какъвто е общият залог на демокрацията – в противовес на конспирацията, която е точно обратното: подмолно прокарване на едностранен частен интерес, т.е. грабеж).

Така че протестите от последните години са основани на здрав либерален консенсус – гласовете, които го отричат, с наличието си го потвърждават. Затова и за сегашните протести казваме, че протестира не „народът”, а „гражданското общество”. „Народът” го водят с автобуси. Гражданите излизат сами. Все пак сегашното гражданско общество е слабо в един много определен смисъл – то все още няма свое политическо представителство. Защото политическите партии не изпълняват представителните си функции. Конспиративната употреба на демокрацията като фасада, редом с други фактори, част от които се опитах да посоча, доведе до идеологическата шизофрения на прехода, от която все още не сме се измъкнали и която сегашните пара-корпоративни клики, наличните партии, продължават да поддържат. Какво тогава да правим?

протест9

Поради многоликостта си протестите не могат – и не бива – да се опитват  да излъчат единно партийно представителство, нито да позволят да бъдат яхнати от една партия. Подобен ход би бил поредният симулакрум, който би размил твърде важното идеологическо многообразие в редиците на протестиращите.  Защото на площада ние не сме обединени от една идеология или от един политически проект, а от силата на ветото: на казването „Не!” Затова политическият дневен ред на протеста днес е оставката на сегашното компрометирано правителство и бързи избори. Съответно и оставката на всяко следващо правителство, което се компрометира. Нищо друго!

По логиката на демократичната политическа система обаче в момента естествен съюзник на протестиращите срещу правителството е опозицията – парламентарната в лицето на ГЕРБ и извънпарламентарната. За да се постигне сегашната проста цел – оставка и избори – сътрудничеството с ГЕРБ е неизбежно. И в това е рискът, тъй като ГЕРБ също е тежко компрометирана партия – моралният ни патос съвсем заслужено е насочен и срещу тях. Рискът от сътрудничество с ГЕРБ обаче съвсем не е непреодолим, ако сме готови на хладен разум: защото, ако сътрудничеството е неизбежно за постигането на конкретната цел (оставката!), това не значи, че трябва да има сътрудничество на всяка цена. В ГЕРБ знаят добре, че без протеста не могат да свалят правителството, и също, че стоенето им в опозиция в сегашния парламент ще продължи да руинира партията им – затова те искат сътрудничество и вече го заявиха. Но това е и шансът за протестиращите – на ГЕРБ могат да се поставят условия. Отстраняването на Цветанов, превърнал сам себе си в символ на полицейско-икономическата конспирация, е очевидното условие, без което не може – отстраняването на Цветанов ще е неизбежният публичен знак от страна на ГЕРБ, че са разбрали патоса на антицинизма. След това натискът към ГЕРБ трябва да продължи по посока на отказ от компроматна война (те донякъде тушираха сами тази си дейност, защото други – сегашните управляващи – ги надминаха в нея) и към създаване на предизборна обстановка, в която партиите се конкурират за гласовете на избирателите чрез формулиране на конкретни политики по сектори и на цялостни политически визии, за които поемат ясен ангажимент. Подобен натиск от страна на гражданското общество към ГЕРБ за тяхната нормализация като политическа партия (и отдалечаване от сегашното им статукво на поредната „конспиративна хранилка”) би могъл да стане поучителен пример и за другите парламентарни партии от настоящото мнозинство – БСП, ДПС и Атака, – които, след като паднат от власт, неизбежно ще трябва да преминат през подобна трансформация или да изчезнат.

Що се отнася до извънпарламентарните партии, протестите вече излъчиха своята „обществена поръчка” към тях. Обществената задача, която им бе поставена имплицитно и която те, засега изглежда, разбраха, бе да се обединят като забравят за лидерски претенции и строго идеологически различия. Обявеният „Демократичен реформаторски блок” според социологическите проучвания вече има значим електорален потенциал, без при това да има ясно оформен политически облик – все още не е ясно партия ли ще бъде ДРБ, коалиция или движение? Въпросът е какъв да бъде техният облик и какво да очакваме от ДРБ, когато влезе в следващия парламент?

Липсват предпоставки, които да позволят ДРБ да се структурира като партия. Защото партиите, които вече го съставляват, са твърде различни идеологически, но и, по-важно, защото хората, обединени от моралния патос на антицинизма и от които ДРБ черпи електоралния си потенциал, сме твърде различни като идейни нагласи. Затова е опасно и вредно ДРБ да се структурира като партия, дори е опасно да се поддава на дискурсивната инерция на прехода и да се нарича „десен” блок или коалиция. „Демократичен”, т.е. заставащ зад общите принципи на либералната демокрация, е напълно достатъчно. Това би позволило на хората със социалдемократически, зелени или либерално-центристки убеждения да разпознаят автентично себе си в едно политическо движение на антицинизма. Впрочем това е и обществената задача пред ДРБ, което силно напомня на някогашното СДС, но при променени обстоятелства: гражданското движение на антицинизма, в каквото ДРБ следва да се превърне, използвайки структурите на съставящите го партии, няма за цел само да свали от власт бившите комунисти и задачата му – за разлика от някогашното СДС – не е да демонтира тоталитарната държава, а то – в рамките на наличните демократични институции – трябва да ги изпълни със съдържание като стане носител на нова политическа култура, скъсваща с клиентелизма и конспирацията. В тази задача има и поколенчески момент, доколкото по-новото поколение политици (тези под 50 години) имат биографичния шанс, че по-трудно могат да бъдат заподозрени в пряко участие в конспирацията от предишните години на прехода (затова и Кунева, Нейнски, Вълчев и т.н. трябва да отстъпят крачка назад).

Доколкото като широко гражданско движение ДРБ, поне на първо време, неизбежно ще има хибриден характер, малко е вероятно в кратко време то да може да излъчи кохерентна управленска програма и да сформира самостоятелно правителство. Неговата роля в следващия парламент и в следващото управление (при липса на абсолютно мнозинство, политическата логика ще изисква коалиция с ГЕРБ – разбира се, при ясни условия) би била на първо място да упражнява граждански надзор над управлението и натиск за прилагане на закона най-вече над правоохранителните органи. Второ, чрез законодателството и регулаторните органи да се приемат сериозни антимонополни икономически мерки по сектори. Трето, да се използва вътрешното политическо и идейно многообразие, за да се създаде публична арена на артикулация на различни и конкурентни политически и идейни проекти за решаване на отделни обществени проблеми, т.е. различните идеологии да бъдат използвани не като параван, а като ресурс за формиране на политики. Последното е публична работа pro bono, която не просто не би имала, но и би затруднила постигането на тактически политически дивиденти, когато тази работа се върши вътре в рамките на една политическа формация – само чрез такава работа обаче би могло постепенно да се излезе от политическата шизофрения на прехода и да се акушира преобразуването на наличните или възникването на нови политически субекти, работещи на принципа на действителното политическо представителство.

Последно, но всъщност най-важно. Патосът на антицинизма днес би увяхнал твърде бързо, ако не се свърже пряко с един друг патос – този на социалното страдание. Големият риск пред днешните протести, както и пред новата политическа формация ДРБ, е те да се затворят самодоволно в относително тесния кръг на добре образованите и икономически обезпечени хора от големите градове (т.нар. от редица анализатори „средна класа”). Ако това се случи, протестът би загубил потенциала си, включително моралният, а ДРБ бързо би последвал тъжната електорална съдба на малките партии, от които е съставен. Защото от двете поляризации, от които е разкъсано обществото днес – моралната: „цинизъм – антицинизъм” и социалната: „спечелили – загубили от прехода”, където последните са просто бедни – втората поляризация безспорно е по-силната. Нещо повече, социалната дилема е и действителната морална дилема днес, защото както наистина бедните хора, така и все повече свиващата се средна класа, са в крайна сметка в еднаква степен жертви на конспиративното разграбване на държавата в годините на прехода – жертви сме на т.нар. „олигархия”. Самодоволното затваряне в себе си на образованите градски хора би било не само нечестно спрямо другите, които не са имали биографичния шанс да си намерят сигурна, макар и не винаги достатъчно добре платена работа (защото заплатите на учителите и университетските преподаватели на площада, както е добре известно, не са астрономически), но би било и безкрайно недалновидно, защото това би означавало да отрежем клона, на който сами седим. Отказвайки се от социален ангажимент, ние бихме подарили властта пак на същите икономико-политически клики – на „олигархията”, – която няма никакъв интерес от поддържането на добре образована средна класа, но за сметка на това владее чудесно техниките на „социалния” популизъм. Така че, приятели, откажете се от „неолибералния” дендизъм, според който всеки от нас „лично” е заслужил участта си да е осигурен, образован и красив! За да функционира либералната демокрация, тази участ трябва да е достъпна за всички. Следователно прилагането на „леви” политики за гарантиране на здраве и образование за всеки един и за пряко минимизиране на бедността в рамките на възможното е условие, без което българското общество не може да продължи да функционира като общество, а не е въпрос на алтруизъм или на идеологическо левичарство. Без „социалната реторика” да бъде иззета от сегашните популистки партии (не само от БСП, но и от Атака, ДПС, и Борисов, които също паразитират върху нея) и без да бъде превърната в действителни социални политики, дори „десница” повече не е възможна. Либералният дневен ред на българското общество, ако въобще искаме да има такъв, днес е социален.

Димитър Вацов е преподавател по политическа философия, ръководител на Департамент „Философия и социология” в НБУ и главен редактор на сп. Критика и хуманизъм.

Снимката на главната страница е на Васил Гарнизов.

 

Още по темата: Идеологическата шизофрения на прехода I

 

 

Димитър Вацов
17.09.2013

Свързани статии