Начало Идеи Актуално Политическото невежество
Актуално

Политическото невежество

2095
Рубен Сурянинов, съветски плакат, 1962 г., фрагмент

Още е жив споменът от политпросветата по времето на Живковия режим. Задължителните идеологически дисциплини започваха в системата на средното образование, но истинската пропагандна школовка се осъществяваше в университетите на територията на цялата страна. Независимо от профила на съответната специалност – в сферата на хуманитарните, на точните или на природните науки – имаше куп ненужни изпити като научен комунизъм, основи на комунизма, марксистко-ленинска философия, диалектически материализъм, история на БКП[1]. Започваме анализа с този тривиално известен факт, за да подчертаем каква е ролята на идеологията за изграждането на политическата култура на гражданите, за формирането на тяхното отношение към политическия процес. Преди 10 ноември 1989 г. всички бяха облъчвани с идеите на комунизма, липсата на алтернативни източници на информация възпрепятстваше пълноценното развитие на критическото мислене дори и на най-неподатливите на тоталната манипулация. (Това е съвсем друга тема, но не бива да забравяме, че сред легендарните основатели на СДС се открояваха фигурите на убедени марксисти, които бяха продукт на комунистическата образователна система.) Актуалният идеологически дебат, който се развива през последните месеци, страда от подобен, макар и не идентичен проблем, свързан с начина на подбиране, филтриране и поднасяне на информацията. Образованието е едно от основните измерения на този проблем. Ситуацията е изцяло променена, но радикалният обрат не води до позитивен изход.

Предозираната политпросвета трайно е останала в историята, но сега обществото страда от дефицит на елементарна идеологическа грамотност.

Този дефицит е обратната страна на тенденцията в рамките на така очертаната опозиция между миналото и настоящето. Последиците от него са пагубни, те са свързани с ежедневната манипулация, която започна да ни залива по няколко сюжетни линии. Идеологическото невежество дава основание да поставим под въпрос твърдението, че в България съществува гражданско общество. Поради изброените обстоятелства тук ще изясним същността на няколко злободневни политически манипулации, без да навлизаме в дълбините на теорията.

Пагубно е явлението да се поставят етикети, които придобиват смисъл единствено в контекста на конкретни актуални събития, но представляват същински безумия от гледна точка на историята на политическите идеи. Редица факти и послания, идващи от различни страни, звучат като идеологически оксиморони: в публичното пространство се лансира тезата, че демонтажът на паметника на Съветската армия „представлява реставрация на фашизма в България”; Корнелия Нинова формира около БСП обединение на „левите консервативни патриотични сили”; за разделението между либерали и консерватори се съди по отношението на политиците към Истанбулската конвенция, към войната в Украйна и към руския православен консерватизъм. Либералите са заклеймени като „соросоиди”, „грантаджии” и „джендъри”. Привържениците на руския православен консерватизъм изповядват версията на Александър Дугин, която, разбира се, няма нищо общо с идеите на Бердяев, Достоевски, Победоносцев, Леонтиев. Не става и дума за класическия консерватизъм, който възниква като реакция на продължителния революционен процес във Франция от XVIII  и XIX в. Ако се абстрахираме от етикетите, давани от политическите им противници, виждаме, че днешните либерали проявяват склонност да завиват все по-наляво, отхвърляйки икономическите възгледи на неолиберализма. „Фашистите” са разделени на два лагера: едните бутат паметника, а другите се опитват да го съхранят; едните заклеймяват Путиновата война в Украйна, насилието и авторитаризма, а другите – нацификацията на украинския народ, фашисткия режим на цар Борис III и поругаването на историческата памет. Конкретно по темата за фашизма в последните седмици все по-често се цитира едно съвсем кратко есе на Умберто Еко, което приписва на фашистката идеология базови характеристики на популизма. Тезата на Еко е доста рискова и крие опасности от подхлъзване, когато се прилага към една политическа среда на триумфиращ популизъм, защото въпросната теза създава предпоставки двата феномена да бъдат объркани и в един момент популистите с либерални нагласи да се превърнат в обект на обвинения във фашизъм, отправяни към тях от страна на фашизоидните популисти. Същевременно самото българско разделение между два „фашистки лагера” е реторическо и пропагандно, то не притежава автентично идеологическо съдържание. Украйна е държава с демократичен политически режим, в нея няма нито фашизъм, нито нацизъм, пределно ясно е, че Путин няма основание да я „денацифицира”. Не е фашистки и едноличният режим на цар Борис III. Той не е нито тоталитарен, нито авторитарен: забранени са всички партии и не съществува характерният за тоталитарната държава монопол на една управляваща партия; изборите са плуралистични, защото в тях участват на конкурентен демократичен принцип мажоритарни безпартийни кандидати; антисемитското законодателство не е най-светлата страна на онзи период, но в аналите на историята остава акцията със спасяването на българските евреи. Днешна Украйна по никакъв начин не се доближава до характеристиките на фашизма с нейната конкурентна партийна система, с плуралистичните честни и свободни избори, с ясното разделение на властите, с липсата на каквито и да било наченки на антисемитизъм. Владимир Путин е класически кръвожаден окупатор, такива като него са се появявали неведнъж в световната история, включително в руската и в съветската. Следователно той не е нито нацист, нито фашист, защото подобен тип  агресивни кръвопролитни експанзионистични действия са били използвани далеч преди появата на нацизма и на фашизма. Путин не е и православен консерватор. Тази тема е твърде дълга и няма как да бъде развита тук. Но всеки, който е чел поне едно от бележитите произведения на Достоевски, може да синтезира разбирането на автора за смисъла на православното християнство и за действията на авторитарно-патерналистичната имперска власт. Нейната репресивна сила е най-ярко откроена в „Записки от мъртвия дом”, изтезанията в затворите от XIX в., съчетани с прословутия руски авторитаризъм, дават основание да мислим, че днешната шовинистична държавна политика има дълбоки исторически корени не само в свирепата жестокост на сталинския ГУЛаг, а в една доста по-смекчена форма тя тръгва още от времето на царизма. Християнските принципи на Достоевски представляват радикално отрицание на този тип патернализъм, те образуват цялостна етична система, която се придържа стриктно към религиозните постулати.

„Православният религиозен консерватизъм” на Александър Дугин няма нищо общо с тази стара традиция и представлява грозна политическа и философска спекулация.

Според Дугин въпросният „православен консерватизъм” представлява алтернатива на западния либерализъм и той трябва да бъде наложен с всички възможни средства. Намеците за мащабна руска военна агресия присъстват в завоалирана или в открита форма на множество места в неговите текстове. Основната манипулация прозира при апофатическото дефиниране на православния консерватизъм. Разбираме, че той не е либерален и че е откровено антилиберален, но не можем да разберем какво той е, какво представлява. Парадоксално е, че Дугин гради цялата си онтологическа аргументация върху сложната философска конструкция на Хайдегер, за да стигне до православния консерватизъм, чието битие не е изяснено достатъчно добре и изглежда проблематично най-малкото през призмата на методологическите си предпоставки. Разбира се, Дугин не споменава в текста си нищо за западния консерватизъм, нито пък навлиза в дебрите на руската традиция, за която споменахме съвсем бегло. И двете отправни точки за анализ са изключително неизгодни за модерния руски „православен консерватор”. Християнската доктрина е несъвместима с призивите за шовинистичен милитаризъм. Руският традиционализъм е представен като елемент от консервативната идеология на съвсем повърхностно спекулативно ниво. Той няма нищо общо с традиционализма, който тръгва от политическите идеи на Едмънд Бърк и от критиката на договорната теория, както е развита в „Размисли върху революцията във Франция”.

Няма как да навлезем в детайлите на аргумента на Бърк за естествения характер на гражданското състояние, формулиран като контрапункт на идеите на Хобс, Лок и Русо. Всъщност тримата класически представители на договорната теория имат твърде различни концепции. Единственото нещо, което ги обединява, е разбирането, че общественият договор е актът, чрез който се извършва преходът от естественото към гражданското състояние. Фундаменталната характеристика на този преход е установяването на общ за всички закон, който определя границите на свободата. Изходните позиции на Лок и на Русо са диаметрално противоположни. Най-лаконичната формулировка на това различие може да бъде дадена през призмата на парадигмата, разработена от Исайя Бърлин, чрез която се дефинира дистинкцията между негативната и позитивната свобода. Оттук ясно се ситуират възгледите на Лок като изразител на схващането за негативната свобода и на Русо като изразител на схващането за позитивната свобода[2]. Бърк от своя страна критикува договорната теория от сложна метафизическа позиция, която отрича прехода от естественото към гражданското състояние, тъй като приема, че естественият ход на развитие на нещата е зададен от наличието на един изначален, извечен, хармоничен, божествен ред, от който произтича всичко останало. Следователно то е естествено, в това число е естествено и така нареченото гражданско състояние.

Тази кратка скоба беше необходима, за да използваме силата на теорията като инструмент за опровержение на спекулацията на Александър Дугин. Като елемент от консерватизма традиционализмът има своите онтологически основания. Не се налага да навлизаме в особеностите на трите разклонения на християнството, защото неговият изначален смисъл отсъства в текстовете на Дугин. Там има само едно декларативно позоваване на догмата на православието. Спекулацията с православния консерватизъм търси опора в руската държавна традиция, за да легитимира Путиновия режим. Едва ли съществува здрав разум, който може да намери теоретично основание в историята на политическите идеи, чрез което да дефинира този режим като консервативен, като либерален, или като изповядващ ценностите на православното християнство.

Актуалният момент на фундаментални ценностни и идеологически разломи по изключително важни теми от глобалния и от локалния дневен ред трябва да ни накара да се замислим колко е важно значението на думите, на понятията и на етикетите, които се употребяват в рамките на злободневната политическа комуникация. Силата на дебата е в това, че зад всяка дума стои определено съдържание. Подмяната на смисъла и на съдържанието на думите води до подмяна на смисъла и на съдържанието на дебата.

Затова в края на този текст ще маркираме и начина, по който враговете на отвореното общество у нас злоупотребяват с термина либерализъм. Политическата философия на Лок е позната преди всичко от неговите „Два трактата за управлението”. Първият трактат представлява критика на политическите идеи на сър Робърт Филмър, който се придържа стриктно към постановките на текстовете на Библията. Филмър представя един патерналистичен модел на държавно управление, който се гради върху онтологическия аргумент, че Адам като първи владетел е творение на Бога и оттук произтича установяването на патерналистичния принцип на наследяването на монархическия престол. Днешна България е страна, в която няма автентични консерватори, но либералите са разпръснати в различни партии и от началото на века досега получават солидно парламентарно представителство.

Адаптивността на доминиращите партии и на техните избиратели към едноличното лидерство и вождизма е опасен антипод на либералния индивидуализъм.

Добре е представителите на либералнодемократичната общност да прочетат внимателно двата трактата на Джон Лок, защото в отделни моменти се забелязва една тревожна тенденция да се правят опити за монополизиране на политическото влияние въз основа на някакъв патерналистичен принцип, който е несъотносим към актуалната действителност, влиза във фундаментално противоречие с идеите на либералната политическа философия и предизвиква изострените атаки, отправяни от страна на противниковия лагер. Социалната структура на обществото торпилира в зародиш всяка заявена воля да се прокарват неолиберални икономически политики. Крайният резултат от проявата на тези тенденции е установяването на тоталното господство на популизма. Другата тежка манипулация, която правят антилибералите, е, че те конструират една съвсем профанизирана представа за либерализъм, която третира теми като легализацията на абортите и на гей браковете и опасното влияние на грантовите соросоиди. Като капак на цялата тази глупост ескалира и дебатът, съпровождащ демонтажа на паметника на Съветската армия.

Всичко казано дотук потвърждава първоначалната теза на анализа: в България съществува благодатна почва за прокарване на политически манипулации поради масовото идеологическо невежество на обществото като цяло и поради склонността на политиците да развиват реторика, която е основана върху етикети, а не върху понятия и концепции.

––––––––––

[1]Съхранените учебници от онази епоха представляват живо свидетелство за научната сила на пропагандната машина.
[2] Повече подробности вж. в: Ждребев А., Границите на свободата в политическата теория на XVIII в., Портал Култура, 24.02.2014.

Атанас Ждребев е доктор по политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работи в Института за исторически изследвания към Българската академия на науките. Автор е на монографията „Популизмът като фактор за дисфункция на политическите институции в България (2001 - 2018)” и на сборника с публицистични публикации „Разпадането на политическата система в България”.

Свързани статии