През епохата на комунизма всекидневието е най-строго охранявана социална зона и достъпът до нея изисква специален пропуск по предварително установен режим.

Проф. Иван Еленков пред Портал Култура

Дебатът за комунизма се възобнови по-интензивно, интерпретациите са най-различни. Как мислите дали комунизмът е само отминала епоха, или е нещо, което продължава да живее на битово равнище във всекидневието?

Много ми е трудно да дам окончателна, завършена квалификация на това време; по-склонен съм да правя ограничени обобщения въз основа на конкретно извлечени от четенето на документна емпирия сюжети. Водя се от един емпирико-реконструктивен подход при разбирането му, полагам усилия възстановката на сюжетните линии и обобщенията по тях да са основани на документно установени положения, не толкова на предпоставени убеждения. В тази връзка – през последните години от моите занимания събирам и мисля изключително върху данни, свързани с всекидневието от епохата на комунизма. Поразителното е, че онова, което човек предполага и е склонен да посочи като истина и после да обобщи въз основа на собствения си опит, е доста различно от изгражданите по документни източници исторически моменти. Мисля, че личният опит не е в състояние да даде убедителен отговор за същността, характера и съдържанието на онова време; чудовищните несходства на паметта за комунизма в нашето общество днес са добър пример… Документните свидетелства правят да се разделям с много от представите, с които съм живял дълго, защото баналната истина, как всекидневието през времето на комунизма е най-строго охранявана социална зона и достъпът до нея изисква специален пропуск по предварително установен режим, се потвърждава недвусмислено…

Примерно, има доклади на Министерството на вътрешната търговия от края на 60-те години, които продължават и повтарят едни и същи неща и през 70-те, при вече преименуваното Министерство на производството и търговията с потребителски стоки, та дори продължават и през 80-те години, повтаряйки неизменно едни и същи „слабости“ относно опаковките на стоки от първа необходимост. При все неотклонната и последователна дейност на специално създадени за това звена като средищния Център за научноизследователска и експериментална работа по амбалажа (т.нар. „Център НИЕРА“) и други по-малки към Главното управление по стандартизация при Държавния комитет за наука, технически прогрес и висше образование, при Държавния комитет по планиране, при Центъра за нови стоки и опаковки при НАПС [1], при държавните стопански обединения „Целулоза и хартия“, „Млечна промишленост“, „Зърнени храни и фуражна промишленост“, „Българска захар“, „Родопа“, „Българско пиво“, „Винпром“, „Булгартабак“, „Булгарплод“ и т.н., при все и тяхната дейност в началото на 80-те години значителна част от хранителните стоки в по-голямата част от страната (София в повечето случаи е изключение) хляб, месо, прясна, солена и пушена риба, сирене, кашкавал, захар, ориз, плодове, зеленчуци, яйца и др. се доставят в примитивни амбалажни форми и се опаковат при разфасовка на мястото на продажбата – захарта от захарните заводи в Горна Оряховица, Русе и Лом иде в търговската мрежа в чували от по 50-70 кг.; брашно в торби по 50 кг; сирене – в качета по 50 кг; ориз и фасул – в чували по 50 кг; олио – във варели по 120-200 л. и т.н. И тук не става дума само за трудно постижимата координация на тогавашните наши производители на опаковки, нито за все изплъзващото се от контрол тяхно производство с постоянни „отклонения от установените изисквания на стандартизационните документи“; зад невъзможността да бъде овладяна ситуацията с опаковките прозират всекидневни користни интереси на хиляди дребни служещи и „недобросъвестни търговски работници“, имащи преки облаги и изгода от опаковките на едро, от свързаните с тях нормативно допустими „фири и транспортни загуби“ и от съучастието им собственоръчно в „разфасовъчния процес“ при акта на покупко-продажба… От точното установяване мащабите на такива „явления“, от стойността и числото на пряко облагодетелстваните от тях едни „граждани“, за сметка на други „граждани“, изследователят, колкото и да е подготвен и да подозира, винаги може да бъде изненадан…

Изглежда дребнотемие, „злободневие“, но заниманията ми с него не снемат, не изместват и не поставят под съмнение злото и страданията от политическото насилие при комунизма… Сюжетите, които издирвам и изследвам, установяват различни нива на всекидневни издевателства и различни степени на тяхното осъзнаване като насилие. Насилие, не само от официално изградените инстанции на „сигурността и реда“, но и насилие от мащабни, неподозирани, спонтанно възникващи, постоянно действащи структури и „агенти“ на всекидневното съществуване, стигащи до колективни състояния на взаимно измъчване на всички от всичко…

Тоест всекидневието непрекъснато коригира идеологията на комунизма, а от друга страна я въплъщава?

Точно така. То коригира постоянно идеологията и тя се съобразява определено с него, отстъпвайки права и предоставяйки възможности за изява на деятели, действията на които най-често избиват извън всякакъв контрол и водят до непредвидими резултати с тежки ефекти върху цялото общество, в крайна сметка до онези постоянни взаимни издевателства, особено ярко изразени през последното десетилетие от царствието на режима. Най-добре, мисля, това би могло да се покаже с историята на т.нар. „развитие на колективната и личната трудова дейност на гражданите за допълнително производство на стоки и услуги“. Тя плахо стартира от средата на 70-те години, определенията ѝ на няколко пъти се променят, параметрите ѝ последователно се разширяват, за да стигне през 1987 г. (според документа, на който се позовавам) мащабите на скрито и неподвластно никому производство на дефицитни (каквито са повечето) стоки и услуги от частни лица за сметка на преразпределени и изтеглени от народостопански оборот гигантски материални, финансови и трудови ресурси. На същата основа бива градено „кооперирането“ при снабдяване с липсващи на пазара суровини и материали за жилищно строителство, ремонт и вътрешно обзавеждане на жилища, за наемане на обработваема земя и производство на зърнени храни, фуражи, плодове и зеленчуци, за отглеждане на животни и за извършване на други, т.нар. „допълнителни дейности“, свързани, пряко или косвено, с „основната работа“ на тия първи, насърчени официално, предприемчиви социалистически труженици… С други думи, това е важна страница от ранната, неизвестна история на повсеместното разграбване на държавата, поело с положителност десетилетие преди 1989 г., стоварено после на „демокрацията“ и приемано днес като нейна тежка, непростима, безусловна вина… Това са проявления на една разгърната в рамките на социалистическото общество и идеология „нелегална“ икономика, чиито приходи не се ловят по никакъв начин от държавния финансов контрол и статистика, но нейните негативи са ясно осезаеми от цялото общество и преди крушението комунизма. В случая се позовавам на поверителни, специализирани, „бутикови“ емпирични изследвания на Информационно-социологическия център към ЦК на БКП, на обобщени данни и анализи на Комитета за държавен и народен контрол, предназначени за ограничения кръг издигнати читатели от Политбюро, някои от секретарите на ЦК, началници на отдели и първи секретари на Окръжните комитети на партията в дадени окръзи (не всички). При тогавашния режим за достъп до такива данни, макар и съвременник, разбирането за неудържимото разграбване на българското стопанство и общество отпреди 1989 г. няма как да дойде на базата на собствен опит… При невъзможността да установи контрол, режимът излиза влиятелен конкурентен съучастник… Нямам предвид преднамерено „разработен“ „план“, нямам предвид осъзнато провеждан в интерес на ограничен кръг заинтересувани злонамерени лица процес…, говоря за невъзможността режимът да удържа и контролира деструктивните ефекти на последните си реформи при владеещите в късния социализъм като общосподелена публична норма пълна безотговорност, безстопанственост и повсеместно разхищение, наричани обобщено и неясно в тогавашния официален език „неоправдани разходи и загуби на стопанските организации“; по данни за 1980 г., примерно, възлизащи на 1,5-2,0% от годишния национален доход на нашата страна …

Но някак си разговорът ни пое от времето на края, когато идеологическият проект за социалистическо всекидневие е силно изменен и обширни негови измерения са се загубили, та добре би било да се кажат няколко думи за него от самото му начало…

Би могло да се мисли, че проектът и процесът за изграждане на всекидневни публични интегративни пространства поема определено от самия край на 40-те най-напред с концепцията и проектирането на строго установени, постоянни места, преди всичко под покрив, където да се събират и взаимопроникват идейно строители на новото общество, ясно назовани според признаците на тяхната отскоро идеологически предзададена социална, обществено-политическа и професионална принадлежност, както и на такива за хората по местоживеене; един вид организирано съвместно пребиваване в определени фиксирани и затворени социални пространства. Изграждането на работнически клубове и „червени кътове“ по предприятия, заводи, общежития и строителни обекти, общите помещения, столови и фоайета със сцени към тях за събрания и учрежденски увеселения; структурите, щатовете, съдържанието на дейността, сградния фонд и имуществата на големите браншови профсъюзни домове на културата, на самодейността, на младежките, студентските и армейските домове на културата, на клубовете на т.нар. „обществени организации“ и творческите съюзи, на „културните дейци“, на научно-техническите съюзи, на Централния кооперативен съюз и неговите поделения в дълбочина, републиканската читалищна мрежа, кварталните клубове на Единната[2] и пр., и пр., и пр., биха могли да се приемат като ранна интензивна фаза от развитието на процеса за овладяване и институционално покритие на всекидневието през 50-те години.

Същия принцип следва, макар вече не под покрив, дори организацията на спорта през първите години на Народната република – през 1949 г физкултурната организация „Червено знаме“ обхваща спорта, разгръщан в профсъюзите на административните служители по кредита и размяната, здравно-хигиенните, културно-обществените, просветните, музикалните, театралните служители. Друга физкултурна организация, „Торпедо„, обхваща профсъюзите на металиците, химиците, миньорите и транспортните работници. По-късно „транспортните работници“ „създават“ отделна „доброволна“ спортна организация „Локомотив”, като през 1951 г. се отделят от „Торпедо“ заедно с „пощенците“, „тютюноработниците“ и „текстилците“. „Доброволната“ спортна организация „Строител“ обхваща членовете на профсъюзите на строителните и горските работници. През 1954 г. „Строител“ и „Торпедо“ се обединяват в една организация „Торпедо„. „Академик“ обхваща студентите и трудещите се във ВУЗ, „Спартак“ – тружениците от МВР, „Ударник“ е към Главното управление на трудовата повинност, „ДНА“ („ЦДНА“) е към армията; „доброволната“ спортна организация „Септември“ сплотява спортистите-членове на трудово-производителните кооперации, а за всички кооперирани селяни е пак и не по-малко „доброволната“ спортна организация „Урожай” и пр…

Политически наложен и силово провеждан, през 50-те години утопичният комунистически модернизационен проект произвежда действителни културни промени на всекидневно ниво: изникват обновените градове с нови места за новите градски обитатели, нови културни пространства – новия център, площади, булеварди с ускоряващ се моторизиран натоварен всекидневен трафик, обществен транспорт, вечерното улично движение с нови отбивки, забавления, ресторанти, кина, магазини, стадиони, паркове и градинки, крайселищни природни пояси, новите жилищни комплекси… Животът се разгръща непредвидим, а тогава няма още отговорно измислена действена концепция за управление и обхват на всекидневните отсечки и общественото държание на големи фракции относително професионализирани нови градски слоеве с общо взето гарантирани постоянни доходи и нарастващо свободно време, липсва още ответният институционален порядък за последователно нанасяне на марксистко-ленинската идеология върху открити гледки и интериорни пространства и свързаната с него организирана индустрия за серийно производство на послания, скрепвани към неща от всекидневното обкръжение и предмети за постоянна употреба, изпречени непрекъснато на непосредствен досег или пред човешкия поглед…

На това място вече би могла да бъде обяснена появата в София през 1954 г. (а от 1964 г. официално и във всички окръжни центрове) на т.нар. „Парково-клубно предприятие „Културен отдих и художествена украса“, историята на което е възможно да бъде мислена като друга, нова страна на очертаващия се процес по изграждане на официални всекидневни публични интегративни пространства; при усложнените модерни обстоятелства на градското съществуване предприятията „Културен отдих и художествена украса“ идат да овладеят обособилите се, както и да произведат потребните на идеологията нови места на открито за локална и поселищна интеграция на градските маси при свободното им градско движение извън тяхната конкретна социална, професионална или обществено-политическа определеност… Музеят в Русе издаде интересна книга за дейността на това предприятие на местна почва…

Интересни функции и място в ранния идеологически проект за овладяване и контрол на всекидневието, разбира се, градското, у нас има и друго едно предприятие, чест прицел на безобидни фейлетонни нападки – „Всестранни услуги“ (в София от 1951 г., а във всички окръжни центрове от 1957 г.). То изглежда изцяло бутафорно, но не е така – през него се ловят и дисциплинират всекидневни дейности, които до този момент са осъществявани в свободен договор между свободни индивиди в разпръснати и свободно възникнали структури из стара, буржоазна България: будкаджийска и разносна търговия с лотарийни билети от Българската държавна лотария, кибрит, цигари, карти за игра; даване упътвания, справки и съвети по приложение на разни закони, завеждане и водене книжа във връзка с тях; упътвания и справки по облагането с данъци и уреждане тяхното изплащане; извършване на всякакви уточнения и вадене всякакви документи от всички учреждения; приемане и даване реклами, обяви и съобщения във вестници, списания, радиото; приемане и изпращане на колети от всякакво естество из страната и странство с уреждане на всички формалности по тях; абонаменти за списания и вестници; уреждане всякакви формалности по снабдяване с входни билети за разни представления, концерти, забави, физкултурни състезания с организиране на гардероби, томболи и др. подобни към тях; организиране и изнасяне на бюфети при разни учрежденски увеселения, физкултурни мероприятия, вечеринки и пр.; организиране и поддържане на обществен гардероби; извършване преписи на пишеща машина и циклостилен печат, цветопродажба и цветодоставяне по адреси и т.н.

С развитието на предприятието през първата половина на 50-те то включва и още услуги, като почистване на домове и миене на прозорци, с което се обобществява важният отпреди 9-ти септември (най-вече за София и големите ни градове) слугински институт, паркеточистене, дърворязане, ваксаджийство, коминочистене… От средата на 50-те се обособява нов самостоятелен негов отдел с интересното название „Дедетизация“, за третиране на инсекти и паразити по домовете на гражданите (не ще и дума името иде от „ДДТ“, дихлоро-дифенил-трихлоретан, препаратът с мрачна слава от най-ранната фаза на химизация на нашето селско стопанство)… От самото начало на предприятието съществува печелившият му отдел „Залог вещи“, един вид социалистическа заложна къща, следите на която през 70-те се губят…

Може би най-интересната страна от тази история излиза дейността на друг преуспяващ негов отдел – отделът „Оказионни магазини“, изграден в средата на 50-те и просъществувал до края на социализма у нас. Нему е поверен ранният контрол върху обмена и движението на вносните и редки вещи. По описните списъци на приеманите в тия магазини неща би могло да се установи онова ниво от мизерния вещен свят на социалистическия труженик, още минаващо през ранните две десетилетия след социалистическата революция за лукс – до началото на 60-те години там се „предоставят“ и са в активен обмен бръсначи „Солинген“, (сред най-скъпите един „Специал – два щъркела“) и такива „Гаргти“[3], самобръсначки „Ротбард“, швейцарски часовници „Анкър“, „Рекорд“, „Гала“ и „Сима“, автоматични писалки „Пеликан“ и „Монблан“, германски устни хармоники, лисичи кожи, шапки от кожа, кожени палта, английски платове с дата на производство не по-късно от 1935-1939 г. и пр.; не мога да пропусна, че от средата на 50-те по неговите витрини се „завъртат“ и съветските ръчни часовници „Зенит“ и „Победа“, както и обстоятелството, че от 1964 г., с появата на самобръсначка „Жилет“ и сокоизтисквачка „Филипс“ се отгръща нова страница от историята на това предприятие…, нова страница по всяка вероятност и в българския всекидневен живот… Между другото от 1955 г. датира първата наредба, публикувана най-официално в Държавен вестник, относно продажбата или безвъзмездното отстъпване на предмети, внесени от чужбина… Свит и сив вещен свят, ответен на специфичното преживяване на безизходност през ония години…

По същата верига ми иде да кажа и нещо за ДСП „Кореком“, което би могло да се мисли вече като по-късна, специализирана и в много отношения монополна структура по търговията с вносни стоки от 60-те нататък… Към неговия архивен фонд пристъпих със светлото предубеждение на спомена за тези красиви социалистически магазини, неподвластни на „неритмичното“ снабдяване и „слабостите“ на вътрешната търговия… Много бързо обаче (и с абсолютен потрес) осъзнах, че това е социалистическо предприятие като всяко друго със свои „големи обеми“ „залежаващи стоки“ и тежки дефицити, покривани от държавния бюджет…

Безотговорността и безстопанствеността [4] често отличават действията на ръководството и на отделни негови видни представители също; в документ от 1979 г. се анализира домогването към безплатни стокови мостри като водещ мотив за сключване на много неизгодни за предприятието търговски сделки. От същия излиза, че само за 1978 г. на предприятието са доставени безплатни мостри на стойност не по-малко от 500 000 долара – хиляди кутии с цигари, стотици бутилки с напитки, парфюми от всички видове, битови предмети за дълготрайно потребление, на всичко отгоре и безплатни стотици хиляди рекламни найлонови амбалажни торбички на западни продукти; всички тези предмети останали „незаприходени“, а впоследствие „разпределени“ йерархически, като се започне от високото ръководство и се стигне до „щандистките“, разбира се, в съответни квоти съобразно положението, което заема съответният подведомственият служител… За „Кореком“ Варна документът изнася удивителния случай на продажбата на безплатни рекламни найлонови торбички на съветски туристи по 7 (словом – седем) рубли едната, само от което „някои щандистки“ припечелили по 1800 лв… За 1978-1979 г. това е солидна сума; приблизително годишна работна заплата на млад специалист с висше образование или на средна ръка труженик в материалното производство…

Но вие ме оставяте свободно да говоря…

Нека тогава се върна на организиращата тук моето изложение мисъл, за пълното институционално покритие, овладяване и управление на социалистическото всекидневие…

От началото на 60-те културата на всекидневието се превръща в широка и ярко осветена витрина на “социалистическия начин на живот”; отложеният за бъдещето живот от ранните утопични начертания се премества в конкретността на всекидневното съществуване. Така биха могли да бъдат мислени появилите се по границата на това и предходното десетилетие ред нови структури с пряка насоченост към социалистическото всекидневие…

От 1957 г. ДСП „Реклама“ поема визуалната концептуализация на социалистическия предметен свят; така плакатът, оповестяващ приближаването на поредния партиен конгрес и рекламата за производство на самоходни шасита в Коларовградския машиностроителен завод, другата, която сочи семейното удобство при пътуване с „ТАБСО”, тази за „прочутото „Коларовградско пиво” или пък за българското синтетично влакно „Ямболен“ – всички възпроизвеждат с еднаква сила актуалния идеологически пейзаж, възсъздават идеологическите йерархии, политическото върховенство на режима, мира, хармонията, стабилността на обществения строй, неотклонността на прогреса и все по-пълното и всестранно задоволяване на постоянно растящите материални и духовни потребности на трудещите се; това е по всяка вероятност и обяснението за съвършеното отсъствие на покупко-продажбения акт като цел на рекламното внушение…

От 1960 г. води началото си дейността на ДСП Бюро „Естрада“, насочена да регламентира съдържанието на произтичащото в пределите на т.нар. „заведения за обществено хранене“, като то разработва, диктува и контролира изявите на оркестровите състави, групите за хумор и сатира и тия за танцови изпълнения; едно предприятие, на което е вменено да има определящ и водещ дял в интимността на приватното общуване на социалистическите граждани по тия места, означавани с неутрализиращото точно този аспект на общуването им наименование, „заведения за обществено хранене”…

Иван Еленков е професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, преподавател в катедра „История и теория на културата”, доктор на науките за културата. Автор е на редица изследвания, сред които: Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. С., 1994 (съставителство с Румен Даскалов); Родно и дясно. Принос към историята на несбъднатия десен проект в България от времето между двете световни войни. С., 1998; Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма: политическо управление, идеологически основания, институционални режими. С., 2008. Носител е на награда за хуманитаристика през 2014 г. в конкурса на Портал Култура за изследването Труд, радост, отдих и култура. Въведение в историята на идеологическото моделиране на всекидневието през епохата на комунизма, Център за академични изследвания (ЦАИ) и „Рива” (2013).