0
887

Идеология в картини

Кармело Гонзалес (1920–1990), Куба, Поезия. Социализъм, 1973

„Състояния на идеологията“, изложба в Музея на изкуството от периода на социализма, 14 януари–15 май 2022 г.

Изложбата с куратор Николай Ущавалийски ни връща назад във времето. Тежка е задачата да се реконструира безпристрастно миналото. Нерелевантно е да се правят естетически градации и артистични оценки, без да бъде анализиран всеки детайл от наличното наследство. Изкуството и/или идеологията са важни при реконструиране на историческата памет, защото всяка картина е документ за случващото се в епохата.         

Дистанцията към периода на тоталитаризма у нас винаги е недостатъчна, а поляризацията на позициите усложнява процесите. Изложбата се опитва да разкрие пласт от идеологията и представлява моментна снимка на един отминал етап. Този пласт от действителността е ценен чисто документално, познавателно и аналитично. Всяко платно е детайл от пъзела на историческата възстановка на тоталитарната епоха. Кураторът ни предлага историческа реконструкция, достъпна за различен тип зрители – едни са живели по това време, други само са слушали за него, а трети носталгично още си живеят там. Целта е чрез картините да надникнем във времето на тоталитаризма през погледа на художници извън България.         

Кураторът избира произведения от чуждестранната колекция на Националната галерия. Това са картини, откупени от официални изложби, сред които доминира Международното триенале на реалистичната живопис, започнало през 70-те години у нас. Подбрани са художници от социалистическия блок – предимно от СССР, Куба, Виетнам и по един от Румъния и Полша. Експозицията показва случващото се в рамките на идеологическата хватка на тоталитаризма. Тя е своеобразен „документ“ за различните лица на идеологията и нейните транскрипции в избраните от концепцията държави и представители. Кураторът вплита и възможността картините да се „четат“ като реалност. За да усетят зрителите духа на епохата.

Виеслав Гарболински (1927–2014), Полша, Георги Димитров поздравява нова България, 1983

В изложбата са включени произведения, създадени в различни етапи от формирането на социалистическата идеология в изброените страни – от края на 40-те до средата на 80-те години. Водещи са не толкова имената, колкото темите и подходите, които кураторът избира да покаже. Филтърът на идеологията е налице навсякъде, но експозицията съпоставя трансформациите ѝ в рамките на различните общества. Нещо повече, предлага се възможност за актуализация на погледа, за вглеждане във всеки детайл, който би могъл да бъде ценен за интерпретация елемент.

Открояват се две посоки: първата включва доминиращия брой картини, които претворяват аспекти от идеологията чрез местната действителност. Теми като всекидневие и труд, съпротива, „контролиран просперитет“ и „светло бъдеще“ могат да бъдат открити в платната от различните държави. Всички те са в „рамката“ на доктрината, разликите са в подхода.( Александър Лантухов, СССР, Не на фашизма, 1983; Сергей Григориев, СССР, Приемане в комсомола, 1949; Иван Петухов, СССР, Празник на еленовъдите, 1969)

Втората посока обединява няколко картини, насочени към българския контекст на ниво сюжет. Редом с портрети в стереотипната социалистическа естетика на 70-те години присъстват документално безлични композиции (Рем Ермолин, СССР, Портрет на Златко Стоянов, 1975; Олга Орлова, СССР, Портрет на Нейко Спасов, 1976), фалшиво манипулативни, изобилни откъм идеологически парадигми платна (Виеслав Гарболински, Полша, Георги Димитров поздравява нова България, 1983; К. Гонзалес, Куба, Другарят Тодор Живков, 1978), както и визуални формули с клиширани символи за традиция и приемственост (К. Гонзалес, Куба, На България, моята скъпа приятелка, 1980).

Изкуството на социалистическите държави безспорно има много общи черти, но в него могат да бъдат открити и вариации, които хвърлят светлина върху нюансирането на тенденциите от епохата. Кураторът се опира на националните особености в предаването на идеологията. Той не цели приоритизиране на художествените качества, а чисто документално разглеждане на официозната страна на изкуството. Изкуството в случая е едно от лицата на идеологията. То е отражение на случващото се в конкретната държава, както и транслатор на явленията отвъд географските граници. 

Кубинското изкуство е сложна амалгама от историческо наследство, влияния от мексиканските монументалисти и европейски културни феномени чрез Испания. Кармело Гонзалес е представен в изложбата с най-голям брой творби. Идеологията в неговите произведения е поднесена по-освободено. Кармело Гонзалес съчетава директното наслагване на образи с привнесени връзки и смисли (К. Гонзалес, Куба, Поезия. Социализъм, 1973). Той работи със символи и изобразителни формули, но пречупени през типичното за него асоциативно метафоричното мислене. За Гонзалес, както и за Луис Койясо, Рене Авила, Лесбия Вент Дюмоа, Морено Кабрера е особено важна възможността да се изразяват. Живописта им не е постна, вяла, академично-сива и единствено с идеологически подтекст, каквито са произведенията на представителите от СССР. В произведенията на латино-американците е възможно представянето на фрагменти от „личното“ пространство на човека, където той „си почива“ от идеологията (Луис Койясо, Куба, Любов, 1972; Лесбия Вент Дюмоа, Куба, Композиция, 1971) – тя присъства дискретно, с детайл или смислов подтекст.

Както е известно, в СССР идеологическата преса е най-силна, а официалното изкуство демонстрира доктрината в най-чист вид. В платната на руските автори акцентът е поставен върху деформираното лице на всекидневието в манипулиращата хватка на системата. Всичко е организирано, колективизирано, управлявано и режисирано като щастливо.

В произведенията на виетнамските художници е претворено всекидневието на обикновения човек. Няма битка с идеологията, а по-скоро репортажност. Използвана е популярната за региона лакова живопис. Идеологията тихо е проникнала навсякъде. Националното е вписано в контекста на тоталитарния инструментариум.

Иван Петухов (1922–1993), СССР, Празник на еленовъдите, 1969

Като цяло има всичко от очакваното – „музеен“ колорит, академична композиция, фалшиво безметежно щастие, призивна еуфория, формули за национална идентичност по модел, утвърден от тоталитарната система. Показва се как художници повтарят парадигми, но и как някои се опитват да пречупят през личния си възглед идеологически уплътнените контури. Изложбата поставя и въпроси: до каква степен идеологията прониква в изкуството; възможна ли е свобода; къде е границата на личното и априорно зададеното; дали националното изпъква над универсалното, присъщо за тоталитарната идеология?

Тръгнах си с очакване за продължение на историко-документалната линия, поета от „Състояния на идеологията“, в което да открия щрихи от лицето на изкуството отвъд идеологията, проекции на реализма в други държави, участвали в Международното триенале, възможност за визуални диалози.