0
6106

Идеята за съдба

Разговор с Валери Валериев за новата му стихосбирка „Засечка“

Валери Валериев

В новата си стихосбирка „Засечка“ (изд. ВС Пъблишинг) Валери Валериев по интересен начин разиграва темите за самотата, съдбата и рухването на илюзиите

В третата ти книга „Засечка“ усещането за реалност е абсурдно, доведено до крайност, на моменти дори безнадеждно. Има нещо, което ме затруднява, четейки тази книга. Бих я нарекъл трудна книга. Но каква е тази трудност? Тя не е в езика, тя е в темите. Трудността идва от неудобството. От чувствата, които поражда. От сблъсъка на противоречиви чувства. Тук идва и засечката, моментът на спиране, моментът, в който можеш да погледнеш на дадено събитие и да се запиташ какво е то. Отговорите, разбира се, са много, но въпросите са неудобни, а ти задаваш неудобни въпроси. Тревожни са тези стихове, не ти дават спокойствие, през тях прозира една брутална, оголена реалност. Какво ти дава тази реалност, описана в книгата?

Това е много интересен поглед, даже неочакван за мен, защото, за разлика от предишната ми книга „Кражбите зачистиха“, в която намерението ми беше да пиша за реалността, аз усещах „Засечка“ като по-лична, по-насочена в това, което е вътре в мен, не толкова обърната към външния свят, а фокусирана към по-съкровени теми. Напълно съм съгласен, че книгата се получи доста тежка и мрачна. Дори изненадващо за мен. Но ми е любопитно, че ти изваждаш от тези стихотворения някаква реплика към реалността. Може би това, което означаваме като реалност, е различно от това, което аз си представям. Не ми беше чак толкова заложена идеята да съм сатиричен или по някакъв начин коментарен към това, което ни заобикаля. То, разбира се, присъства, обаче в моя план за книга темите бяха по-други този път.

Така е, личното обаче е завоалирано, то е скрито, за да стигнеш до него, е нужно да извървиш определен път. Ти говориш в тези стихове за смъртта, в тях присъства и темата за вярата. Питаш се доколко човек може да бъде съкровено вярващ и доколко съмнението не го връхлита във всеки един момент? Как живее с това съмнение? Как живее, преминавайки през противоречията вътре в себе си? Доколко е прав сам за себе си? Заставаш сам пред себе си и се питаш: аз честен ли съм?

Това е много добро наблюдение. Всъщност, ако говорим за някаква драма, която се разиграва, това е наистина драмата на един човек, който е по някакъв начин удивен от собствената си несъстоятелност и се сблъсква с едно такова дълбоко съмнение, което е толкова подривно и толкова опасно, че не му позволява да достигне до твърда основа, от която да разглежда или да мисли дори. Един човек, който се чувства напълно некомфортно в собствената си позиция на наблюдател. Това според мен е една от обединяващите теми на тези текстове. Те, разбира се, не са напълно еднотипни. Надявам се поне, че има разнообразие в нещата, които са написани. Но един от обединяващите мотиви, лично за мен, е точно този.

Имам чувството, че това противоречие се поражда, защото от едната страна стои идеологията. В откриващото стихотворение „все нещо има, все нещо липсва“ присъства чувството на несигурност и липса. Доколко си готов да приемеш тази липса и доколко се съобразяваш с изискванията на другите.

Това, което ме вълнува от гледна точка на императива, от гледна точка на задължителната програма, очакванията, е нещо по-банално и това е усещането за провал. Мисля, че книгата до голяма степен се занимава с един човек, който наистина се е провалил. Може би той не разбира напълно в какво, защо и по какъв начин, по какъв механизъм е стигнал до този провал. Но това е герой, поне така го виждам аз, който е на средата на нищото. Част от провала е именно невъзможността да се даде отговор на тези императиви, които го заобикалят. Не само външните, но и критериите му за това, какъв трябва да бъде той в собствените си очи. Мисля, че това е ключ до някаква степен към текстовете.

все нещо има, все нещо липсва

строени на двора
в час по физическо

господинът крещи
„ученик отсъства от редицата!
ученик отсъства от редицата!“

как да го убедим,
че всички сме налични?

ние сме късогледи момчета
по къси панталони
лишени от очилата си
съсредоточени в непосредственото

готови
да тичаме в мъглата
да покриваме норматив
да пристъпим в пещта
да устояваме на вечното напрежение

молим се наум
отсъстващият да се появи

Действителността в книгата е абсурдна, в някакъв смисъл нечовешка. Заставайки в една такава действителност, усещането е особено.

Да, малко е безизходна книгата. Не бих казал, че има елемент на насилие, по-скоро е жест на отстраняване. Жест на самоотстраняване от динамиката, от смисъла, от подредбата. Мисля, че това бяха основните теми, които ме вълнуваха, докато пишех, и се радвам, че те наистина се открояват. Присъства идеята за безсилието и за доброволното снишаване, отстъпването на място за развихряне на тия стихии, които в крайна сметка довеждат човека до съзнание за своята безпомощност и нелепост. Има го този момент на отстъпление, на свиване на знамената. Изгасяне на светлините на стадиона. Това е важно от гледна точка на някакво смирение, на усещането, че светът ще продължи да се върти и извън теб. Това, което ме изненадва, е, че книгата се получи малко по-тежка и може би малко по-безнадеждна, отколкото на мен ми се струваше първоначално, докато я съчинявах.

себелюбие

и какво ако призная,
че едва се понасям?

не може да бъде унизена къртицата,
която живее в земята
и рови корените на всяко добро
плодно дърво

такава е и моята
непобедима,
неизкоренима страст

дори окото си да извадя,
отново ще намеря начин
да се закопая по-дълбоко
и устните си да наквася
със сладко
ябълково
вино

Ние сме свикнали, чисто интуитивно, попадайки в някакъв капан, да се опитаме да излезем от него. В тези стихотворения ти не излизаш.

Аз си обяснявам усещането като загуба на инстинкт. Инстинктите не работят. Самата идея за виталност не функционира. Усилието, което изисква ти да се наложиш над обстоятелствата, е повредено. То е повредено от много мислене, от неправилно мислене, от усещането за провал. При всички положения има нещо счупено. И другото, което не е валидно само за тази книга и по принцип ме вълнува, това е играта на представата за себе си. Едно постоянно себеразобличаване. Възможността човек, вместо да бъде най-големият си защитник, де се окаже най-лошият си противник. От гледна точка на това, че познаваш себе си най-добре, ти се явяваш и най-горчивият си неприятел и най-жестокият си съдник. Аз мисля, че това винаги ме е вълнувало. Идеята доколко можеш да се излъжеш и какво става, когато не можеш вече съвсем да се излъжеш. Затова и темата за съдбата, за плана, за предопределението. Поне в моя замисъл това беше основната емблема, основната история, която се разказва. За опита да осъществиш някаква задача, програма, нещо намислено и за провала на този опит. Мисля, че това е основното напрежение в тези тактове, един прекалено съзнателен поглед, който за съжаление не може да бъде разфокусиран. Питам се, какво се случва, когато започваш да се изместваш от собствения си център и когато не можеш със силата на притежанието да заковеш всички любими твои неща в сферата на твоята власт. Това изключително много ме занимава. Идеята за човека, който по някакъв начин се опитва да властва, но нещата му се изплъзват.

слънце и дъжд

пръскачките се въртят в кръг и
поливат тревата, но и минувачите

прожекторът се върти в кръг
и осветява стените, двора,
но и беглеца, пазачите

дете огорчава родителите си с правилния отговор на въпрос,
зададен неочаквано

мамо и татко, обичам ви еднакво

мамо и татко, въртя се в кръг
и обичам всички хора еднакво

В част от стихотворенията ти присъстват приказките и историческите времена, защо е така?

По-скоро идеята за приключение, романтика и някаква сцена, на която можеш да разположиш малко по-бутафорни персонажи, които трудно се вписват в днешната ни реалност. Те са интересни с това, че могат да си позволят емоции, които ние днес сякаш приемаме за старомодни. Тази историческа нишка, за която ти говориш, я свързвам основно с идеята за приключение. Някакъв момчешки порив. Няма някаква глобална философия за историята, която да съм се опитал да изразя. По-скоро ме интересуваше точно този проблем с предсказанията, предопределението и предизвестеното. Тръгнах да пиша книгата от идеята за съдбата, за предопределението и начина, по който собствените ти крушения се вписват в някакъв по-голям план. Доколко го осъзнаваш или не и доколко този план ще се развива независимо от това, че в един момент трябва да отстъпиш встрани от централната роля, която играеш в собствения си живот. Понеже темата е сериозна и тъжна, има нещо комично и патетично във всичко това, затова мисля, че се връзват добре тези исторически препратки към отминали епохи на борба и приключения.

речта на пиратския капитан

императорът е могъщ и всесилен,
но не се плашете от него,
не той е изпратил флотилия
да ни унищожи

императорът не знае точния брой на корабите,
които са десетки
броя на платната,
които са стотици
броя на оръдията,
които са стотици
броя и имената на офицерите,
които са хиляди
броя и имената на гребците,
които са десетки хиляди

той не ги познава и не ги владее

срещу нас воюват
вятърът,
който издува платната на корабите,
морето,
което ги тласка напред

а те са наистина страшни

Валери Валериев е роден през 1984 г. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“, работи като адвокат. От 2009 г. е член на Управителния съвет на Сдружението за международни състезания по право. Публикува стихове и разкази в „Литературен вестник“, сп. „Но Поезия“ и др. Първата му стихосбирка „Факти“ (2015) е номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов“.