Помня битките за Шипка… Имам предвид сградата на ул. Шипка 6 в София – „дома” на Съюза на художниците, който поради неясния си статут десетилетия наред бе ябълка на раздора между СБХ и СУ. А докато траеха споровете, сградата все повече западаше, части от нея бяха „отхапвани” за заведения и магазини, необходими за издръжката на самата нея.
С времето се получи затворен кръг: сякаш СБХ съществуваше единствено, за да отстоява Шипка 6. Понякога се чудех за какво им е на художниците тази неудобна и западнала сграда – та нали смисълът на организацията е преди всичко в дейността, а качествените изложби на този адрес са рядко изключение. Разбираемо е – има сантимент. Сред константната около 3000 души „членска маса” със сигурност има хора, за които сградата е символ и спомен за някога мощния Съюз на художниците, и може би подклажда надеждата, че неговото възраждане е възможно…
Така или иначе, с цената и на тежки компромиси СБХ неотдавна придоби официално сградата на Шипка 6. Тъкмо навреме, за да отбележи 80-годишнината си със серия от изложби под надслов „Идея за дом”. Концепцията е на Мария Василева и, разбира се, надхвърля конкретиката, за да отвори сякаш безкрайно поле за интерпретации от страна на художниците. Но същевременно проектът е и много рискован – всъщност от кураторите зависи дали уютният дом ще се окаже безлично общежитие. Още повече, че става дума за изложби, в които значение имат както отделните произведения, така и тяхното съзвучие.
„Хляб” (куратор Весела Радоева) ме разочарова още от вратата – с патетиката в изречението „Истинският дом събира семейството с уханието и удовлетворението на Честния хляб”. В резултат на тази концепция половината изложба може да служи като наръчник по фолклорни традиции. Тук-там се явяват и риби – отдавайки дължимото на библейските притчи, а скулптурата допринася с молебени. И дори съвременните уж интерпретации на темата се базират на традицията: в текста си Бойка Асиова се чуди какво да прави със стара лопата за хляб, а Невена Белчева разполага в дървено корито „Хлябът и зрелищата по време на криза” (2012) – инсталация, достойна за изложбите от началото на 1990-те. Две от работите в експозицията правят усилие да свържат пряко хляба и изкуството, но не успяват – поне за мен не са убедителни и като замисъл, и като качество.
В един момент изложбата сякаш „превключва”, зарязва хляба и представя само семейства от художници. Тук можем да видим музика и танц (от Валентин Старчев), пейзажи от общ характер (от Кирил Харалампиев), преминаващи и падащи летящи обекти в принтове и пластики (от Камен Старчев и Леда Старчева), а наред с тях индийски храмове в скулптура (от Иван Русев) и живопис (от Нина Русева). Ще научите и за обувките Фейюе в инсталацията на Лазар Лютаков – не питайте Google, идете на Шипка 6: там ще получите цялата информация и ще видите реалните чифтове!..
Внезапната смяна на перспективата – от нощвите и храната към Индия и Китай, разпада изложбата. „Композиция” (2012) на Димитър Петров до вратата е опит за връщане към темата за хляба. Но успя само да предизвика у мен носталгия – по „бъдниците” на Свилен Блажев от 1980-те години…
„Камък и дърво” (куратор Иво Бистрички) пък е пример за изложба, която стои много добре цялостно, въпреки че произведенията, които харесах (и разбрах) в нея са малко. Да не кажем, че се свеждат само до едно – „Соларен автопортрет” (2011-2012) от Николай Колязов: слънчев панел захранва батерия, а тя е свързана с монитор, на който слънчевият диск променя цветността си в зависимост от енергията, която светилото подава в даден момент. Не знам дали правилно съм разбрала механизма, но определено харесах идеята слънцето да изобразява самото себе си – с техническата помощ на художника. План на базиликата Свети Петър, наложен върху марсиански пейзаж, е едното от произведенията на Иво Бистрички. И ме подтикна към мисли за необичайното „усвояване” на тази съседна планета. Но другата му работа по темата ме разочарова: космонавт с изрязан обърнат кръст на гърдите, който свети отвътре – това ми се видя твърде бутафорно, за да го преживявам насериозно. Разходих се сред инсталацията „Няма никой вкъщи” на Бранко Николов: каменни бази с дървени колони и капители от стари рушащи се къщи – сами по себе си те създават носталгично настроение. Но черно-белите снимки на изоставените домове, прикрепени към колоните, превръщат инсталацията в документация. И в нея обектите се свеждат до доказателствен материал (подобно на обувките при Лазар Лютаков на горния етаж), който художникът просто е пренесъл в изложбената зала. (Впрочем тази инсталация преди време бе показана като самостоятелна изложба на Бранко Николов в зала „Райко Алексиев” – и е един от примерите как контекстът и модифицирането на произведението влияят върху въздействието му.)
След този „документален” разказ харесах трите картини „Пустота” на Мария Чакърова – просто три обрамчени квадрата в графит, черно и кремаво, като емоционални вариации на душевно състояние. Непосредствено до тях са „Ремикс” и „Отвъд” на Симеон Симеонов – лица се гърчат в затворени кутии и се изплюват с хастара навън, така да се каже. Сюрреалистично, зловещо и не особено смислено, бих казала, поне и в контекста на тази изложба. Двете големи осморки на пода – от парчета въглища и от гипс, съставляват „Приблизително безкрайно” на Георги Минчев. И връщат възприятията в руслото на изначалните елементи и цикличното развитие. В тази посока е и видеото на Цветан Кръстев „Дърво и неговата фосилна проекция на една и съща времева линия” – забавно е, макар и да не е от изключителните му творби. Ламаринените плоскости, една от които леко очукана, в „Без заглавие” на Лора Пармакова не ме развълнуваха, „Жълта река” на Емил Миразчиев не разбрах, а „Кибритена къща на 90 градуса” на Румен Димитров отбелязах само като размер – и колкото да си спомня, че Кольо Карамфилов имаше през 1990-те инсталация с уголемени обгорени кибритени клечки…
„Вода и светлина” (куратори Олимпия Николова, Андрей Даниел) ми се видя претрупана – включително и заради двете тенти в залата (едната вече е окичена с рисунките на деца, които се забавляваха там в събота). Но пък изложбата определено изпълнява обещанията в кураторския текст: „Прекрасни са следите от сблъсъка или играта на тези стихии”. И наистина, тези стихии вълнуват сякаш всеки живописец – удоволствие е да се гмурнеш в многотията, в която с лекота подминаваш слабите работи с предчувствието, че следващата може да те заплени. От ляво надясно харесах „Краят на лятото” (2012) на Йордан Кисьов (макар надписите да ми идват в повече), настроението при бръшляните на Стефан Янев, монументалните картини на Моника Попова ми се видяха по-изчистени (в нейната си стилистика), забелязах „Плувец” (2012) на Веселин Начев (в неговата си стилистика), харесах „Река” (2012) на Станимир Желев – от бели мазки и сиво-черни сенки, „набелязах” си Александър Петков – като потенциал за развитие, отбелязах си промените при Николай Каранфилов и Вихрони Попнеделев (не бих казала, че са положителни), вгледах се в безрадостната чувствителност на момичето в „Чаша вода” (2012) на Атанас Атанасов, и т.н.
За да стигна до Елеонора Друмева, чиито картини „Созополска приказка” (2011), „Не бързаме за никъде” (2011) и „Жълтата подводница” (2012) отличих и заради чувството за хумор, изведено в на пръв поглед незабележими детайли – в последната картина гарванът с маслинова клонка в човката, кацнал върху антична колона, е наистина очарователен.
Нататък харесах трите морски картини „Отразена тишина” (2012) на Долорес Дилова, за пореден път се взрях в работите на Иван Костолов – при него „харесвам” е неприложимо, но пък винаги ми е интересен, от трите картини на Греди Асса предпочетох „Островът”, двете „Градини” на Мими Добрева въздействат в съзвучие…
За да стигна до „Рисунка с молив и вода” (2012) на Правдолюб Иванов – забележително „буквална” и много забавна!
„Огън” (куратор Станислав Памукчиев) е без съмнение най-цялостната, добре обмислена и подредена изложба на Шипка 6. В нея дори слабите произведения (банални и еднопланови) са преценени като размер и цветност така, че не пречат, а по-скоро помагат за общото звучене на тази „стихия” в залата. Предимство е и събирането заедно на съвременни и класически форми на изкуството: защото там, където инсталациите изпадат в буквализъм, живописта компенсира с по-абстрактни стойности. Например „1140 градуса” (2012) на Елена Янева представя причудливите застинали форми от разтопен метал върху пепел, а двете творби на Петър Дочев над нея „говорят” за свят, в който този материал е хладен и организиран. Или обратното: инсталацията „Четири части” (2012) на Емил Попов показва използването на огъня (и въглищата) за изпичане на хляб, на керамика, за леене и коване на метал. А Свилен Блажев (за когото си мислех в изложбата „Хляб”) постига в своя „Кръг” (2012) впечатлението за течна и застиваща лава.
Между тези две групи са „Делници” (2009) на Станислав Памукчиев – инсталация от очукани съдини с въглени и разтопен восък в тях, които висят на разкривени метални куки. Харесвам това произведение, защото надмогва традицията като бит и внушава извечност, без да изпада в сантименталност. Тази работа кореспондира с „Физика и метафизика на петното” (2012) на Валентин Стефанов. Инсталацията е вариант на изложбата им с Нина Ковачева, показана неотдавна в галерия „Аросита”, но се опасявам, че тук тя остава неразбираема за публиката.
Подобен проблем има и при „Мъртва глава” (2010) на Кирил Кузманов. Представена първоначално като самостоятелна изложба в галерия „Васка Емануилова”, работата осезаемо, но и парадоксално внушаваше мощта на огъня чрез студените промишлени резултати (включително отпадъците – „мъртви глави”). В експозицията на Шипка 6 обаче концентрираното й въздействие се губи, а документацията от предишното й представяне може би го обяснява, но не успява да го възстанови. Разбираемо, при толкова много произведения наоколо, които „подклаждат огъня”, така да се каже.
Сред тях бих отличила работата „Стоят нещата с нищото” (1993-2012) на Дан Тенев – може би защото двата свързани нажежени реотана и самотната, почти незабележима и несветеща метална нишка между тях, поемат допълнителен „енергиен” смисъл от червените пейзажи на Генко Генков, от фигурата в „Огън” (1984) на Светлин Русев, от драматичните композиции на Динко Стоев…
Нежно сплетените кюнци на две печки в „Любов от пръв поглед” (2012) на Лъчезар Бояджиев са неочакван прочит на темата за огъня. И колкото на шега, толкова и много сериозно препращат към страстите и нюансите на съкровеното чувство.
И към изложбата в зала „Райко Алексиев” – „Любов” (куратор Мария Василева). Според концепцията тя изследва „преди всичко любовта в периметъра на личните отношения, като само понякога прескача и към полесраженията на други любови”. В експозицията са включени произведения, които познавам и харесвам от години; някои от тях са и исторически, тоест свързани с важни етапи от развитието на съвременното изкуство. Например „Дървена машина за семейно задоволяване” (1992) на Любен Костов, която беше демонстрирана в действие при откриването – от автора и с участието на Яра Бубнова, така както е била представяна и в биеналето в Сау Паулу през 1994.
Недалеч е Obsession for Me (1999) на Силвия Лазарова – фотос, в който тя пародира реклама на парфюм: но вместо изкусително женско тяло виждаме голия й съпруг (художникът Илиян Лалев) да лежи по корем на кожен диван… Ето тази класическа вече работа помня от една от най-успешните изложби на група „8 март” в Централна баня в София – с всичките съкровени, социални и критически смисли, които тя носи със себе си. Към нея сега са добавени още фотоси – очевидно с идеята да доразвият темата в серия, но не успяват, струва ми се. По-скоро я разводняват и объркват. Серия фотоси показва и Нина Ковачева в „Моите хиляда и една нощи” (2007). Представя интимни сексуални докосвания, в края много трогателни, изпълнени с близост и топлота. Само че „предисловието” в началните фотоси ми се струва дълго, а лакираните нокти са твърде декларативен белег за женскост. Недалеч е „Киници” (2010) на Аделина Попнеделева: кратко видео, показващо трогателната близост на двама бездомни мъже, които намират опора сякаш само в любовта си, за да устоят някак в безразличния и отчужден свят наоколо.
В другия край на залата е серията картини „За любовта, великата и малката” (2008) на Алла Георгиева. Ето пример за произведения, чието въздействие успява да се запази и извън контекста на самостоятелната изложба. Интимният живот на Хитлер, Сталин и Ленин е темата, развита в сантиментални „ретро” композиции – ухажване, разходка с лодка, щастлива семейна идилия… А наред с тях са любимата кола (на Хитлер), любимата лула (на Сталин), любимата стая (на Ленин) – все неща, които са част от всеки обикновен живот. Но при тези точно личности „обикновената” любов сякаш неминуемо изглежда като перверзия… Съвсем уместно наблизо е разположена инсталацията „Триумфът на миналото” (2012) на Зоран Георгиев – като пример за любовта към родината, която от „претоварване” се материализира в кич.
Изложбата – също както и любовта – предлага и неочаквани решения. Например участието на Георги Господинов с „Любовния заек” (текст от стихосбирката „Писма до Гаустин”, 2003) или инсталацията „Вътре-вън” (2012) на Ани Васева – донякъде „сценографска” съвкупност от неопределени текстилни форми, която обаче успява да внуши сложна смес от телесност, погнуса и невинност. Тази работа странно се свърза – поне за мен – с анимацията „Копче” (2002) на Надежда Олег Ляхова в другия край на залата: вълнуваща сексуална разправия за върховенство между двете части на „мъжко/женско” копче, която се води на врата на незнайна жена…
С любовта завършва първата група изложби, открита в рамките на проекта „Идея за дом”. Тепърва ще разгледам играчките, библиотеката, работилницата и комуникациите. За да сглобя представата за СБХ като за дом. Засега той ми изглежда… разнообразен.
На главната страница: Иван Костолов, Улов, „Вода и светлина”