В проекта „Идея за дом” изложбата „Библиотека” (куратор Петер Цанев) е разположена в две пространства: в галерия-книжарница „София прес” и в галерия „Дебют”. Очаквах повече, честно казано, но и не бях съвсем разочарована от видяното. И в двете пространства има настроение, има произведения, които напомнят, изискват или проблематизират четенето – или поне така ми се струваше преди да се запозная с текстовете към тях. Защото концепциите са разпечатани на листовки, които прилежно събрах, изчетох… И точно от тях нищо не разбрах.
Започвайки с кураторския текст. Ще го цитирам изцяло с надеждата, че читателят ще се справи по-добре от мен: „Какво е информация е въпрос, който понякога изначално отхвърля идеята за това какво е изкуство. Става въпрос за две различни форми на присъствие в света. В този смисъл не всяко документиране на изкуство представлява документираща практика, която може да бъде отнесена към философията на документирането. Психологията е свикнала да описва модерните и постмодерни руини като „пространства на травмата”, но днес се натъкваме на руини, които нямат спомени за болка. Това са новите неиндивидуализирани пространства между човека и неговата среда. Това са свръхпразни пространства. Те не са в нашето тяло или въображение, те са в неутрални капсули от непреживяна информация. Те са нашите неизследвани човешки потенциали, които сега са архив на всички възможни последици.”
В края текстът става по-конкретен, но и не по-малко проблемен, поне за мен: „В проекта БИБЛИОТЕКА са поканени художници, които участват едновременно като архивиращи персонажи и като архив. Авторите Константин Денев, Красимир Добрев, Николай Петков, Радостин Седевчев, Атанас Тотляков и Емануела Трифонова присъстват в две пространства – две галерии, превърнати в библиотеки – където предлагат своите експерименти, свързани с художествените асиметрии на документирането”. Объркването ми идва от това, че архив, документация и библиотека за мен са много различни неща по предназначение, функции и обхват. Освен това като (старомоден) читател привиждам в библиотеката преди всичко възможност за удоволствие и знание и никак не мога да я сведа само до контейнер с информация.
Вероятно оттук тръгна разминаването между моето „четене” на произведенията и авторовите намерения, заявени в текстовете. В галерия „Дебют” на цяла стена се прожектира видео, като на черния екран стои надпис „Услугата я няма или не е кодирана”, а под него в субтитри вървят диалози, абсурдно смесващи любов, секс, елементи от войнишко битие и т.н. Реших, че произведението е свързано с живота ни, който минава все повече пред и през екрани; че сме се приспособили към тях дотам, че вече нямаме нужда от образи – субтитрите са достатъчни, за да си представим какъв филм гледаме или… да си го въобразим. Впоследствие от листовката разбрах, че произведението е на Красимир Добрев и е озаглавено „Голямата меланхолия” (2011). В началото сякаш моето възприемане вървеше в синхрон с концепцията на автора. Горе-долу до средата, когато започва следното: „Днес в България всички сме участници като че ли в безкрайно разпадащия се Посткомунизъм, носещ всички генетични белези на съветския социалистически изотоп … Онова, което се имплантираше подкожно тогава, днес се взривява. За щастие хората започнаха вече да не вярват, че с пари може да се купи безсмъртие”, и т.н.
Е, минах към картина на Николай Петков, много хармонично съчетала редица слонове между улични лампи и стройни тополи, под тях – кошчета за боклук, над тях – хеликоптери. През „библиотечния” си прочит реших, че това е фантазен литературен свят, попътно включил в себе си образи от новините. От текста (на английски) разбрах: произведението е озаглавено Working aesthetics, а авторът се вълнува от това, че естетиката не е основна грижа на съвременното изкуство – и се опитва да я изведе „като динамична текстура от критични и понякога противоположни възгледи, позиции, мисли и аргументи, идващи чрез и от определена практика, свързана със специфичен културен контекст в даден момент от историята”. Ами добре, съгласих се и продължих нататък.
Атанас Тотляков представя, опрян на манифеста „Тактилизъм” на Маринети от 1921, „Дискове с тактилна информация” (2012) – с надраскани върху гладката огледална повърхност симетрични и асиметрични композиции. Два от тях са в галерия „Дебют”, а останалите са подредени на пода в галерия-книжарница „София прес”. Оцених препратката към Маринети и неговите прогресивно-утопични манифести (този конкретно не познавам), припомних си по аналогия „Видеостена” на Венцеслав Костов (работа от 1995, представляваща зид от видеокасети), но с това си и останах: дисковете така и не ме приканиха да ги пипна, да ги „осезая”, за да ги превърна в нещо повече от декоративна поредица.
В двете галерии разполага произведенията си и Радостин Седевчев – с формата на книги (!), които можеш да разгръщаш (специално попитах). И разгледах обработените от художника страници със заличен текст и намеси в образа, отбелязах си някои находки, но нищо повече. Седнах и на детското столче пред стойка за партитура с албум – това е работата „Спомените са лъжливи, защото са оцветени от настоящето (Айнщайн)” (2012). Разгледах поредицата стари черно-бели и оцветени на места снимки, замислих се дали да не поспоря с Айнщайн, но реших, че видяното просто илюстрира тази „крилата фраза”, така че не си заслужава…
Концепцията към „Неочакван нечитател” (2012) на Емануела Трифонова е от следното изречение: „Понякога знанието не е свързано с вида и броя на книгите, а с начина на тяхната употреба…” И предположих, че има отношение към странна въжена стълбичка с няколко жълъда долу на пода и нещо като пухкава опашка под тавана… А от концепцията на Костантин Денев разбрах, че въобще не съм видяла неговата „Потънала енциклопедия” (2012), притесних се, но веднага се успокоих – оказа се, че той въобще не я е показал като обект, защото била вече окончателно потънала.
Високо, близо до тавана в „София прес” се прожектира видео: бяла фигура се движи наляво и надясно в черно пространство, не прави нищо особено, мотае се. Очевидно е, че текстът, който тече отдолу, трябва да обясни значението на образа. Само че текстът върви твърде бързо и е невъзможно да бъде прочетен. Реших, че работата има отношение към претоварването с информация, на което постоянно сме подложени – в резултат я възприемаме все по-частично и разсеяно, докато в един момент от преумора просто се изключваме… от четенето. (Между другото, видеото ми напомни разговор с колеги преди няколко години – около това дали интернет ни учи да мислим по-бързо. Аз твърдях, че не. Защото ставаме все по-бързи единствено в първичната обработка и употреба на информация, но информацията сама по себе си не е знание, знанието все още не е мислене… „А мисленето изисква смелост” – допълни Александър Кьосев.)
Оказа се, че това видео има съвсем други намерения. Озаглавено е „От името на автора и произведението” (2012), а Красимир Добрев пише нещо като манифест, който започва така: „Да се лишим от зрителя е привилегия. Той не трябва повече да бъде награждаван, поощряван, поласкан и пр. Неговата роля на значима субстанция трябва да бъде сведена до минимум, като му бъде отнета Божествената дарба на активен и пасивен наблюдател, особено когато се превръща в анализатор или източник на прогрес. Да бъде отнето най-ценното му качество – Любопитството, защото го превръща в слабохарактерен. Колкото и да ни се иска зрителят да бъде отстранен от целия процес, той пак се навира навсякъде и продължава да обезсмисля произведенията”, и т.н.
Не, наистина, какво й става на тази „Библиотека”!? Аз бях впрегнала цялата си добронамереност (дори любезно не забелязвах правописните грешки в текстовете), а тя ме отхвърли и като читател, и като зрител…
Приютих се при „Играчки” (куратор Божидар Бояджиев) в галерия „Академия”. И веднага се почувствах много по-добре: сред може би предвидими интерпретации на темата, с които обаче мога да общувам пълноценно, без постоянно да изпадам в недоумение. Е, понякога „разчитането” е твърде лесно и обяснителният текст на етикета е просто излишен – както е при „Желе” (2012) на Емил Желязков. Трите фотоса представят желирани бонбони с формата на яркоцветни червеи и земноводни, които авторът „връща” в естествената им среда, систематизира ги в хербарий или ги „консервира” в буркани с формалин. Лично аз предпочитам последното – по-скоро весело (макар и изкуствено), отколкото зловещо (макар и научно) съхранение.
Другаде текстът обаче е необходим и важен – например за да разкаже за усилията на Лазар Лютаков да превърне в хит български кунг-фу филм в… Шанхай. Инсталацията „Белият майстор” (2012) включа филм, правен преди 10-ина години от ентусиасти във Варна – за него художникът е осигурил субтитри на английски и китайски, продуцирал е 500 диска, разгърнал е кампания от лекции и презентации; виждаме още плакати за филма, а на отделен монитор тече документален запис от прожекцията му в шанхайски киносалон. И именно тук абсурдната идея се осмисля: в началото пред 20-ина зрители художникът бленува за бъдещ феноменален успех на филма (включително като начало на ново направление); по време на прожекцията публиката се стопява наполовина; малцината останали накрая коментират видяното. На някои филмът им е харесал като че ли (може би от любезност), интересен им е („Това е Китай във вашите сърца”), изтъкват качества, за които не бих се сетила – например, че е направен без технически ефекти… Да, от срещата на култури винаги има смисъл, дори да е по абсурден повод.
Вдъхновена от това произведение преминах към „Играта на играчките” (2012) от Божидар Бояджиев и Константин Ачков. Рисунки на стената и обекти върху три маси пред тях развиват темата през призмата на личния живот, неизбежно обвързан с политиката, производството и технологиите на своето време. Играчките – различни модели леки коли и дървени камиончета (има и каруца) чудесно кореспондират с рисунките, в които наред с тържествено паркиран на улицата Москвич (това го помня!) виждаме Рейгън, изкушаващ Брежнев с Линкълн (това не знаех), а причудливо изображение на модел, полегнал върху лека кола, стои като изблик на скучаещ студент в Академията…
До тази инсталация загадъчният автор San Dokan представя творбата си In the name of Good (2010). Няколко снимки показват обикновени функционални битови предмети, които обаче са позлатени (чрез електролиза) – и това мигновено променя статута им. Смисълът да ги притежаваш почти напълно елиминира идеята за ползването им по предназначение. А като доказателство за това на постамент пред снимките се възцарява в целия си блясък „Месомелачка № 10”!
Theatre of War (2012) от Васил Абаджиев показва чрез фотографии и документален запис (източен от WikiLeaks) съвременната война. Тя е априори зловеща, като всяка война, само че вече не е сравнима с театър, а – закономерно – с видеоигра. Хеликоптерът е „Апачи”, пилотите са играчи, усетът за реалност изчезва пред екрана, а някъде там – в далечно другаде – разкъсаните тела са съвсем истински, за което обаче съдим по снимките. При тази многократна опосреденост на действителността почти се замечтах за исторически филм, в който адютант докладва на генерал как се развива „театърът на военните действия”.
Автопортретът на Георги Пасев в „Малкият човек” (2012) е трогателен – екшън величие в кукличка, създадена чрез дигитална програма и технология за възпроизводство на 3D обекти. И защо не всъщност. След ерата на индивидуализираните светила в кукли Барби е време за еманципация, демокрация и демократизация на производството.
„Обелиск” (2012) на Симеон Стоилов пък е голяма, респектираща и традиционна играчка за възрастни – маниашки изпипана и полирана лодка, с която (както твърди етикетът) може дори да се плува. Въпреки че няма място за мачта, забеляза един зрител. Но при всеки случай съм впечатлена и разбирам…
Тук свършват работите, които харесах в тази изложба. Илюстрациите към сборник от конференция на Петя Димитрова и текстът към тях говорят за политика и гражданска активност, но не успяват, струва ми се, да надмогнат вече утвърдените клишета. Боряна Венциславова регистрира чрез фотоси реални построения в „Приказен свят” (2012) – и толкова. Но пък е „многословна” в документалния филм (60 минути) Fokus Pukus Euromatik (2005/2006), направен съвместно с Мирослав Ничич. В него емигранти и местни работници във виенския увеселителен парк Пратер описват труда и проблемите си. Откровено казано, увлечението на художниците през последните години да правят протяжни документални филми на политически и социални теми започна да ми дотяга. И не защото са протяжни или не са важни, а защото са тавтологични. Питам се колко ли (е)мигрантски патила трябва да изгледам и изслушам, за да се убедя, че животът е тежък, че има криза и че това е проблем на Европейския съюз…
И така: от проекта „Идея за дом” ми остава да видя „Работилницата” (ако по някакво чудо галерия „Индустриална 11” реши да спази обявеното си работно време) и „Комуникациите” (които ще се открият на 4 декември във Виваком арт хол).
На главната страница: Играта на играчките, Божидар Бояджиев и Константин Ачков в изложбата „Играчки” в НХА
