Начало Идеи Гледна точка Иеремия и историята
Гледна точка

Иеремия и историята

2761

Вглъбен и напрегнато заслушан, ала не в себе си, още по-малко в собствените си мисли. Дори не в настоящето, тревожещо с бъдещето си, а тъкмо в бъдещето на същото това бъдеще, сбрано в Божия промисъл. Такъв Рембранд изобразява пророк Иеремия, този проникновен визионер, предусещащ (и затуй оплакващ) трагедията на времената ни, явила му се в следния вид: „писък, опустошение и разрушение голямо“ (Иер. 48:3). Оттук и прочутата „иеремиада“ – онзи горък плач по идното, дето едва простира крила като птица, но вече завърта колелото на историята и ломи човешки кости.

Опитът на антиципацията, сиреч на предусещането, е също исторически опит, но много по-различен: при него времето се завихря, връщайки се обратно в изходната си точка. Като „rouah“, сиреч „дух“, както го определя Андре Неер в книгата си „Същността на пророчеството“ (Париж, 1994). С други думи – като бъдеще в настоящето. Като особен и много съкровен опит. Не на видяното, а на чутото, на препредаденото Слово.

Вгледайте се внимателно в споменатата картина на Рембранд от 1630 г. Там лицето на Иеремия екранира преживяното чрез озарението, умаляващо сянката му, а сам той е запушил дясното си ухо. Пророк, който не (иска да) чува? Има ли пророческа глухота? Или идеята е съвсем друга: да се покаже, че библейският пророк възприема Словото не с ушите си и не осезаемо, а с недрата на своето същество.

Народът е този, който би трябвало да напряга уши, та да чуе. Иеремия е трансмисията на над-историческото: на онова, което още не е, но ще бъде, както и на онова, дето вече го няма, но все пак е някъде. Словото Божие, предадено чрез пророка, стига до слушателите като „сянка на сянката“, в бледото си и умалено подобие; то е онова, което не е, но ще бъде. Идното настояще. Затуй „препредаването“ изисква всички пределно да наострят уши и често „тръгва слух“, сиреч „мълва“, несъвпадаща със „съобщеното“. И пак затуй Иеремия предупреждава:

Да не отслабва сърцето ви, и не бойте се от мълвата, която ще се чуе по земята; мълвата ще дойде в една година и после в друга година, и на земята ще има насилие, властник ще въстане против властник (Иер. 51:46).

Идното лесно се разминава с действителното, а устната история често надвишава всяка историческа хроника.

Устата на пророка, летописец на идното, служат като вместилище на вложеното в него Слово, което не е звук и не е от-звук, а насъщен хляб, уподобен със самото му тяло, както става ясно от знаменитото пророчество на Амоса: „не глад за хляб, не жажда за вода, а жажда за слушане думите Господни“ (Амос. 8:11). Фигурата на библейския пророк въплъщава пресътворението на предначертанието – в буквален смисъл, именно заради разгръщането на свитъка на времената.

Виждаме го и в книгата на Иезекиля:

А ти, сине човешки, слушай, какво ще ти говоря: не бъди упорит като тоя размирен дом; отвори устата си и изяж, което ще ти дам. И видях, и ето ръка протегната към мене, и в нея – книжен свитък. И Той го разви пред мене, и ето, свитъкът беше изписан отвътре и отвън, и беше написано на него: плач, охкане и тъга. И каза ми: сине човешки! изяж, което е пред тебе, изяж тоя свитък, па иди говори на дома Израилев. Тогава отворих устата си, и Той ми даде да изям тоя свитък; И каза ми: сине човешки! нахрани стомаха си и напълни утробата си с тоя свитък, който Аз ти давам, и аз го изядох, и в устата ми стана сладко като мед. И Той ми каза: сине човешки! стани, та иди у дома Израилев, и говори им с Моите думи“ (Иез. 2:8–10; 3:1–4).

Казаното е изцяло валидно и за Иеремия, който също намира и поглъща думите Господни. И те го изпълват с особена радост и веселие на сърцето (Иер. 15:16). Нищо че „в сърце ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми, и аз се измъчих да го задържам, и – не можах“ (Иер. 20:9).

Ала колкото и лукаво и покварено да е човешкото сърце, този „разпален огън“ съумява да го пречисти и държи будно. Отваряйки го (именно него, а не ушите) за безкрайните „видения на идното“. Дали става дума за образи или за звуци? Рембранд неслучайно изобразява Иеремия изцяло „събран в себе си“: със запушено ухо и сведен взор към земята, с почти спуснати клепки, което не пречи цялото му същество да екранира завихреното време – но не във вид на дни или години, а може би на „кондензирани картини“, в които се пресичат съдби и епохи (вътрешното и външното), тръгващи понякога от най-простия наглед, за да преминат в хронография на човешката участ.

Може би затова най-първият наглед в тази „нагледна история“ е от съществено значение и той си остава наистина важен, доколкото е „нуклеарното свидетелство“ в разказа:

И биде слово Господне към мене: що виждаш, Иеремие? Отговорих: виждам клонче от миндално дърво. Господ ми рече: добре виждаш, защото Аз бдя над Моето слово, за да се изпълни то скоро. И биде слово Господне към мене втори път: що виждаш? Отговорих: виждам раздухван от вятъра котел, който ври, и лицето му е към север. И рече ми Господ: от север ще нахлуе нещастието върху всички жители на тая земя (Иер. 1:11–14).

Нека опитаме да промислим детайлите в тази „нагледна история“. В тях няма нищо изключително: миндалът и котелът са повседневна част от живота в Иудея. Миндалът (бадемът) се среща често и е символ на Бого-явлението. Когато в скинията на откровението жезълът на Аарон покарва, напъпва и цъфва, той ражда миндали (Числ. 17:8). Като предусещане на Младенеца.

И тъй, от една страна, имаме изходната точка на началото и упованието; а от друга – врящият и кипящ котел на развръзката, подклаждан от всевъзможни жизнени обстоятелства.

Срещата между тези две повседневности сякаш ни дава „разгадката“ на заплахата – бадемовото (миндално) дърво се превръща в жезъл, указващ посоката, от която „котелът“ ще кипне, когато армията, сееща смърт, нахлуе от Север. Който има уши – да чуе. А който няма, ще види онова, което ще настъпи след туй, когато времето сякаш бива изпоядено от скакалци. Така стигаме и до онзи цитат от Иеремия, който често е обичал да привежда блаженият Августин: „проклет оня човек, който се надява на човек и плът прави своя опора, и чието сърце страни от Господа“ (Иер. 17:5).

Шедьовърът в това историческо „виждане“ обаче е „историята“ из дома на грънчаря. Именно оттам Бог явява думите Си на Иеремия:

И слязох в дома на грънчаря, и ето, той работеше своята работа на колелото. И съдът, който грънчарят правеше от глина, се развали в ръцете му; и той изново направи от него друг съд, какъвто му текна да направи. И биде слово Господне към мене: доме Израилев, не мога ли постъпи с вас, както тоя грънчар? казва Господ. Ето, каквото е глината в ръцете на грънчаря, това сте и вие в Моите ръце, доме Израилев. Понякога Аз кажа за някой народ и царство, че ще го изкореня, съкруша и погубя; но ако тоя народ, върху който съм изрекъл това, се обърне от лошите си дела, Аз отлагам злото, що съм намислил да му сторя (Иер. 18:3–8).

Завъртането на грънчарското колело е същинско чудо – от пластовете земя в миг оживяват фигури и съсъди (съдби); с неподозирана лекота всичко става, променя се, сякаш се премоделира наново.

Нима ние, всички ние, станали от глинестата почва, не сме всъщност тъкмо това – празна тема и суха фраза – без божественото вдъхновение? Твърде „мъглява, объркана и лишена от детайли скица“, както пише в една своя история Борхес, позовавайки се на незнаен Кентърбърийски епископ, с видима препратка към Анселм от Кентърбъри.

Вижте какво богатство от смисли крие библейската фигура на грънчарското колело, щом то е в ръцете на Добрия грънчар.

И обратното, как този образ помръква в Писанието, където историята на най-голямото човешко крушение и кобно предателство свършва на една „грънчарева нива“, купена с онези трийсет сребърника (Деян. 1:18–19), които даже Иуда хвърля, отказвайки да вземе платата си за невинния Спасител. Затова в глинестата почва на тази нива, от стръмната страна на хълма, наречен Етом, погребвали само престъпниците или безизвестните странници.

Нивата, от която Добрият грънчар вече не вади глината си, за да задвижи колелото на Историята, е само „пустота“, предизвикваща страшна тръпка на ужас:

Гледам земята – и ето, тя е разорена и пуста, небесата, и няма на тях светлина. Гледам планините – и ето, те треперят, и всички хълмове се клатят. Гледам – и ето, няма човек, и всички небесни птици са отлетели. Гледам – и ето, Кармил е пустиня, и всичките му градове са съсипани от лицето Господне. (Иер. 4:23–26).

Виденията и събитията от политическата и военна история се сменят; нахлуващите от Север армии пристигат с грохота на мощта си; ала и те отминават, както са дошли; сетне настъпват глад и чума, паника и нови изтребления. Докато гневът Господен, на свой ред, не се стовари и върху източника на цялото това бедствие:

И кажи: тъй ще потъне Вавилон и не ще се подигне от това бедствие, което Аз ще напратя върху него, и те съвсем ще отмалеят (Иер. 51:64).

Тъй отминава не един Вавилон, в плен на блудността и заблудите си. Иеремия записва всичко, що ще сполети във Вавилон, в една книга. Ала нарежда – пак по Божие подбуждение – на Сераия, който щял да ходи във Вавилон, да я върже за един камък и да я хвърли в река Ефрат (51:63).

Историята, цялото това „плач, охкане и тъга“, явно не подлежи на запис и не се поддава на описания. Щом и Иезекил е трябвало да погълне записания „книжен свитък“ и да напълни с него утробата си.

Преизпълнени сме с история, както духът се изпълва със Слово.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора