0
1085

Изая

Opera mundi

butterfly-30009

„Тук всяка вечер някой в някого се превръща и го обича, после забравя, че е излязъл от сцената и сцената продължава навсякъде, тук хората са всякакви, днес едно, после друго… как да не се объркат?“ Новелата се публикува за първи път.

– Име?

– Ая.

– Тук пише друго.

– Така ме наричат. В документа е Изая.

– Що за име?

– Нe знам. Някой ми го е дал.

– Адрес?

– В операта, на тавана.

– Тук пише друго.

– Преди живеех в общежитие, далече. Сега живея, където работя.

– Кой ви пусна да живеете там?

– Не знам. Хората са добри. Има стаичка на тавана с легло, беше празна.

– Години?

– Не са много. Там пише точно.

– Точно?

– Знам, че дните са преброени, но за мен е трудно да ги броя… особено откакто живея в операта и съм на разположение… Трябва да са толкова, колкото пише, само да се пресметне.

– Не сте ли завършили училище?

– Завърших десети клас. Но съм забравила много неща.

– Добре. Сега ни разкажете всичко.

– Всичко?

– Всичко.

– Всичко е много. Повече е от мене. Няма да мога.

Един човек се наведе и изшептя в ухото на този, който пита. Когато някой шепти на ухо, другите не трябва да чуват. Каза, тя възприема всичко буквално, думите като думи. Значи чух. Не разбрах, думите като думи, каза. Навън, зад стъклото има разлистено дърво, в короната му е кацнала птица, птиците са различни, затова имат различни имена като хората, тези, които си приличат имат едно име. Хората никога не си приличат, и с едно име. Точно тази птица не знам как се нарича, но е птица, думата ми е достатъчна, думите като думи, как иначе…  те уж са в мене, само че са отвън и ги виждам. Мога да си ги спомням, тогава ги виждам отвътре, защото има и вътрешни думи. Сега искат да си ги спомням, май това искат. Вътрешните думи са по-лесни, те идват сами като река, но много трудно излизат вън, почти невъзможно е, като че тялото ги спира. Кожата е пропусклива от вън навътре, от вътре навън не е. Най-просто е да говориш това, което се вижда с очите, думите вън са и тъй вън, само ги отбелязваш една по една. Аз така говоря, от вътре към вън не се получава, струва ми се, че този точно това иска от мене. Сега мълчи дълго и чете нещо, после пак пита.

– Добре. Кажи защо донесе кутията с бръсначите в гримьорната.

Успокоих се, това е лесно.

– Защото тя ми ги поиска. Каза: Ая, иди в мъжката гримьорна, там в шкафа под прозореца има кутия с бръсначи. Донеси ми ги. Беше тъмно навсякъде, само в нейната гримьорна светеше, затова се справих много бавно. Ходих като пипах стената. Пипнешком.

– Разбра ли за какво й трябваха?

– Не разбрах. Знаех.

– За какво?

– Искаше да пререже една нишка.

Човекът носи очила, но ги свали и започна да ги бърше, докато ги бършеше спря да пита, вместо това се извини, защото беше заговорил на „ти” вместо на „вие”, аз му казах, че съм свикнала, на мене всички ми говорят на „ти” заради недъга, и така е по-удобно, защото „вие” е много, а аз съм една. Този мъж се усмихна, така е по-добре, очите на хората са мътни, усмивките ги бистрят. Видях неговите, докато бършеше очилата. Попита защо аз му говоря на „вие”, той не е ли един, не знам, казах му, не ви познавам, така са ме научили, аз говоря на всички така. Сигурно не успях добре да му обясня, трябваше още, но другият се намеси, ето, казах ли ти, каза, всъщност нищо не беше казал. Аз съм глупава, много пъти са ми го казвали, трудно изричам и най-ясни неща, особено тези, които са вътре като мисли, но той и сам би могъл да се досети, че когато не познаваш някого, го виждаш като много, мени се, все е неясен, прави неочаквани неща, така човекът е объркан. Хората са сложни, всеки един е сложен, а това означава много и трудно се съединява. Аз обаче не съм сложна, затова всички ми говорят на „ти”, просто ме виждат, няма какво да познават, и с този стана така. Видя ме, че съм една, затова продължи на „ти” – кажи сега за нишката…

– Кажи сега за нишката, каква нишка искаше да пререже…

И това е лесно, но трябва да бъде описано, опитах се.

– На роклята на мадам Бътерфлай, тази рокля се казва кимоно. Тя е много красива, мадам Бътерфлай. Косата й е вдигната високо с набучени пръчици. Кимоното й блести и е везано, ръкавите много широки, изпъстрени с цветове, а отзад има голяма джувка. Отпред също има панделка, по-малка, върху колана, той овързва кимоното и го захлупва точно под гърдите, после коланът през дупчица пак минава отзад, сложно е, но аз бях шивачка и разбирам от тези неща. На сцената всичко трябва да е съвършено, така каза Агата, госпожицата, когато беше Агата, после се превръщаше в какво ли не, и тази нощ си облече кимоното, сложи си и косата, и пръчиците… тогава видях как единият ръкав, левият, се нищи, конец се беше измъкнал от шева, беше провиснал от китката надолу, точно там, и като да оплиташе пръстите й, съвсем ясно се забелязваше, а всичко трябва да е съвършено. И мадам Бътерфлай ми каза, донеси ми бръсначите от мъжката гримьорна, те са в чекмеджето на шкафа под прозореца, после върви да спиш. Занесох й ги… както вече казах.

– Цяла кутия бръсначи за една нишка? Нямаше ли ножичка?

– Тези рокли са специални… нишката е брокатена. Човек си мисли, че е от злато, твърда. За ножичка не знам, тя поиска бръсначите.

– И след като ги донесе отиде да спиш?

– Преди това я попитах цяла нощ ли ще остане в гримьорната, няма ли да се прибере вкъщи като Агата, но не е моя работа и тя ми го каза, това не е твоя работа, Ая.

– И отиде да спиш?

– Не, попитах я още дали мога аз да срежа много внимателно нишката, тя обаче не ми отговори, извърна главата си, въпреки че е моя работа, аз се грижа за дрехите без да съм задължена, преди бях шивачка. Тогава си помислих, госпожицата иска да е сама и отидох да спя.

– Спа ли?

– Не съвсем. Много сънувах.

– Значи си спала…

– Когато сънувам не спя.

– Нещо чу ли?

– Не. Тя не пя.

– Не пя?

– Не пя. Мислех, че ще репетира.

– Не се ли учуди?

– Не. Хората правят различни неща.

– Какви, например?

– Всякакви. Аз не мисля за тях, не ги разбирам. Мислех само дали правилно е срязала нишката, дрехите са много тънки, лесно се нищят.

– Добре, Ая. Сега ни разкажи за сутринта. Само за сутринта, но всичко. Това не е много, една сутрин.

– Господине, аз веднъж вече разказах. Веднага след сутринта, когато всичко си спомнях и ми беше още в очите отвън. Не на вас, на един друг господин, той всичко записа.

– Направи го още веднъж и за мене. Пак.

– Уморена съм. Хората като мене бързо се уморяват, няма да се справя. Не може ли утре?

– Не, Ая, сега.

Когато ме наричат по име, настояват, името е настоятелно… трябва нещо да се сетя… моля, не мога сега.

– От обед съм тук, господине, и все чаках да ме повикате. В прозореца насреща блести слънцето, много ви моля, когато слънцето блясва в прозорците, значи залязва и става късно, трябва да вървя на работа. Заета съм.

– Не, тази вечер не си заета. Представлението се отлага.

– Отлага се?

– Отлага се. Не ти ли казаха?

– Не ми…

…мили Боже, Ти, моля Те, не мога…

…вратата се отвори.  Един господин влезе, станаха трима. Приближи се към господина с очилата, наведе се и шепне на ухо. Говори му съвсем тихо, не чувам. Онзи слуша и трепна. Каза – добре. Стана.

– Добре, Ая, за днес приключихме. Утре в четири, както ти искаше. Задължително е, разчитам на теб. Сега си почини. Ако всичко си припомниш, ще свършим бързо. После ще отидеш на работа.

– Добре.

Подпрях ръцете си на стола, изправих се.

– Довиждане, казах.

Говореха си нещо, вече не ме забелязваха.

– Довиждане – повторих.

Очилата погледнаха, светлина се счупи в тях както в прозореца и очите му останаха скрити.

– Довиждане, Ая. И до утре всичко си припомни.

– Всичко?

– Всичко.

Излязох.

Благодаря Ти, мили Боже… Чу всичко…

……..

Вси-чко, вси-всичко.

Господ над мене,

Господ под мене,

И ангели на ята.

Всичко. Те не знаят какво говорят. Думите вървят една след друга, подреждат се в нишка, тя обаче се пресича, бръсначът срязва всяка нишка. После се похваща нова нишка. Тропоска. Заден бод. Преден бод. Шев. Значи мога да кажа всичко, само колкото думите могат. Когато се прекъсне нишката, после много трудно започва отначало. Правиш възел, почистваш плата, може да се наложи отново да вденеш, ако конецът… те трябва да знаят това.

Сега си вървя по пътя, нося се цялата, но никак не е леко, ще се прибера в стаичката да починат костите, и после всичко, всичко. В операта ще е пусто, а там никога не бива да е пусто. Има многобройни места, много жилища… как така голямата хубава къща без жители… празното и аз в него. Отложено е. Грижите са отложени. Работа няма. Няма как да съшия днес с утре. Ще се опитам да седна на стол и да разказвам наум, все едно съм седнала в другия стол, в който днес седях и утре пак трябва да седна, това е репетиция. Столовете са твърди, облегалките са твърди, уморително е да си припомням. В ума думите идват много по-лесно, нишката не се къса, но пък се омотава и трудно се изтегля вън през кожата, все пак ще е някаква репетиция. Агата казваше, че пее в ума си и така репетира. Значи може така. Когато се пее обаче, никаква нишка не се къса, вие се, докато всичко свърши, това се нарича ария и после разбираш, че не всичко е свършило, оркестърът продължава, друг се включва, става дует, а дърветата съвсем са се разлистили. По улиците заради пролетта има много хора, шумът ме тревожи, горките… те не пеят… може и трима да пеят и четирима заедно, би било хубаво, ако вместо да говорят, пееха, пеенето е красиво, само че е уморително, всичко хубаво е уморително, затова са го затворили в операта. Добре, че е близо. Щом мина голямата църква и съм там. Съвсем близо е…

и вече се вижда, централната врата обаче е затворена, встрани само касата работи и връща тези, които не са разбрали, че е отложено. Презаверяват билетите за някой друг ден. На хората сигурно никак не им харесва, но пък билетът ги уверява, че ще има друг ден, решено е, сигурно е… Заобикалям. Днес събота ли е? Събота. На задния вход пазачът седи в кабинката си и чете вестник.

– Ая? Днес никой няма тук. Дори чистачките си тръгнаха.

– Съвсем никой?

– Казаха никого да не пускам. От полицията казаха.

– Аз само ще се прибера горе в стаичката. Няма къде другаде да преспя, нали знаете. Ще ме пуснете ли? И в полицията знаят.

Пусна ме. Те просто бяха забравили, че съм прислонена тук, затова са му казали не пускайте никого, аз и тъй обаче съм никоя и той не нарушава забраната. Благодарих му.

– Благодаря ви.

И влязох.

Когато затворих вратата, чух стъпките си, кънтят, защото са тежки и празното ги разнася. Стълби, коридори, кънти и никакъв шум, а представлението трябваше да започне сега. Или след съвсем малко минути, усещам го, всяка вечер се случва и вече знам времето как точно се намества, отваря си процеп и се вдига завесата… Сцената обаче е изоставена пуста, трябва да е така, щом никой не е останал, а аз не знам дали са я подредили. Кога е отложено? Поспрях и повдигнах нагоре глава, очите леко встрани, разбира се… била е почти готова за първото действие, когато господин директорът се е явил и е казал – представление няма да има. Късно са го решили. Сценичните работници редят, работят, и зад кулисите се подготвят, суетят се, но той е казал – не, представление няма да има, прекратете тази суетня, няма кой да пее на мястото на Агата. Друг някой е възразил – винаги има кой. Има втори състав. Тогава трети се е намесил – кой би пял точно днес? Видях, така трябва да е, после пак тръгнах, стъпалата се изнизват бавно под краката, аз не мога да бързам, костите са тежки. И когато се изравних с коридора, който отвежда точно там, на сцената, сцената съвсем се смени в главата ми, превъртя се – тя така се превърта. Сценичните работници натискат копчета, дърпат ръчки, чува се скърцане и тя се задвижва, сменят се всички места, мебелите се пренареждат, а отгоре, откъм тавана високо встрани, прожекторите сменят цвета на въздуха. Може да бъде ден, може да бъде нощ, може да бъде вън и ливада да има, понякога може да бъде море, слънце изгрява… всичко прави светлината, а мебелите са само декор. Така се случва всяка вечер след залез, когато има представление, почти всяка вечер има представление, когато няма, има репетиции и аз виждам, но сега, когато влязох и чух тази без време тишина, в главата ми започнаха да се превъртат сцени, липсва истинската, празна е, затова. И изведнъж се сетих какво мога да направя, първо се зачудих, но после си казах дълг ми е, как така празна и сама… – направих го. Отбих се от пътя в съседния коридор, завих вляво и оттам краката ме носят към кулисите… направих го. Няма кой да попречи. Почти тъмно е, колкото повече се приближавам до сцената, по-тъмно става, там няма прозорци, особено зад кулисите лети прах и мрак, а над вратите в залата светят само табелки, на тях пише „изход”, но с чужди букви, аз тях не ги знам, казаха ми, вход никъде не пишело. Знам обаче пътя, дори знам къде точно има неща, в които бих могла да се блъсна, защото винаги разхвърлят декорите, някакви части от тях, столове, стъпълца, крака от масичка, шкафчета, вратички, летвички, кубчета, от тях като дечица сглобяват къщички… играчки… – защо разхвърляте декорите?, защо не прибирате всичко на място?, защо сте толкова немарливи?, домакинката пита, тя е нервна и се кара на сценичните работници, всеки ден пита, ами ако някой ги оплете? декорите?, после кой ще разплита? толкова много скупчени представления… само че когато човек ги знае, както аз знам, ги вижда и в тъмното, и кривото ми тяло няма да падне, и истина не пада, почти стигам сцената без да се блъсна пипнешком. Не го бях решила преди. Това според Агата се нарича вдъхновение. Агата ми е казвала, когато човек изведнъж се реши като че машината го повдига… и още ми казваше, вдъхновението е в сцената, Ая, там човекът е вдъхновен, там научаваш неща, които не си знаел, тогава звуците се свързват в главата сами, тогава нотите плуват и всичко е съвършено, така казва – аз пък знам къде плува всичко. С мислите също може би става така, плуват вън бистри във вдъхновението, или около него, не мога точно да си представя. Много пъти съм била зад кулисите и съм чакала докато репетират някой да каже – кой ще ми даде чаша вода? – и аз веднага, колкото мога по-бързо, давам вода, така излизам на сцената, понякога дори влизам в кръга на осветения въздух, но винаги е било много кратко. Влизам, излизам. И вино съм носила, и кафе, различни нужди. В това сигурно няма вдъхновение. Мене сцената не ме забелязва, незабележима съм, но пък мога да послужа… затова сега го реших – никаква стая на тавана, има време и толкова рано не мога да спя, толкова рано дори не сънувам, ще служа на сцената. Пипам и направо там, няма нужда някой нещо да иска, това никога не го правя, не ми е хрумвало дори, защото сцената е страшна. Много голяма е, безшумна, особено ако си сам и няма на кого да послужиш… Сега обаче от нищо не ме е страх, няма вече да се страхувам. От какво?

Господ над мене,

Господ под мене,

И ангели на ята…

…и както се движех бавно и пипнешком, излязох на сцената.

…там чаках светлина, пък то тъмнина. Защо съм чакала светлина? Понякога мислите се объркват и се смесват със спомняното. Мислех си как трепери въздухът като зората сутрин, и както го мислех, го чаках, той обаче трепти от прожекторите, понякога съвсем слабо, понякога очите се заслепяват, сега всичко е угасено, разбира се, пълен мрак, въздухът без светлина е черен. Знам го този мрак, главата ми за кратко се обърка. Мога да светна само лампичките на рампата, съвсем потребно е да ги светна и знам къде е ключът, за другото осветление има шалтер, аз не го достигам, а и не бих посмяла, токът трябва да се пести. После мога да се наведа, да протегна ръка и да запаля лампичката на суфльора, тя е съвсем слаба и ми се полага тази светлина, която иде изпод земята… Ая, Ая, в земята има гореща ядка… някой ми каза това, огнено е, каза… може да е било шега, може и да е истина. В кабинката вечер стои един човек, който знае да подсказва, защото всички листове са пред него, той знае всичко, всичко му е написано, има и екран, обърнат към сцената, на екрана текат думи, има и екран, обърнат към залата, и зрителите да узнават каквото трябва… много екрани… ако някой нещо обърка, ако забрави… суфльорът всичко може да поправи, ако се наложи може да изрече… думи не като думи, на операта думите са други, необикновени. Кабинката  светва, от залата обаче не се вижда, никой не подозира и който стои там, може дори и на мене да подсказва, без някой да разбере мога да чувам глас, когато не знам.

Подайте ми репликата, моля…

и гласът изшептява. Всичко е измислено предварително. Сега обаче екранът е угасен, а отвътре свети празно. Мога да се добера и до мястото на диригента, и тази пътека я знам, бърсала съм прах от пултовете, пипнешком бих могла да мина по стълбичките надолу, ето така, нося себе си безпогрешно, после светвам лампичката на пулта, тя едва осветява трапа. Тази дума е вярна – трапът е трап. Оркестърът е скрит под земята и звуците му излизат от там, не трябва да пречи на сцената и са го зарили сякаш го няма, въпреки това без него нищо не става и той звучи. Измама. Тук всичко е измама, когато свети я наричат „красота” и трябва да е съвършено. Долу обаче светлината е съвсем малко, в трапа са оставени няколко инструменти и сега изникнаха. Два контрабаса. Тубата. Арфата. Ангелите свирят на туба, ангелите свирят на арфа, зависи от случая. С едното предупреждават, с другото галят. Виждала съм ги. На контрабаса свирят само хората. Тези инструменти са много тежки, за да бъдат носени някъде, за това са оставени. Друго няма, само една партитура на пулта, диригентът я е забравил. Веднъж, преди представление, той тършува дълго в шкафа и викаше – партитурата ми, партитурата, къде ми е партитурата… аз му показах къде е. Аз знам всичко къде е. Оттогава запомних думата, преди това не бях я чувала, но разбрах какво търси, досетих се. Мадам Бътерфлай също е партитура, тя е опера, но Агата се превръща в мадам Бътерфлай толкова често, че започна да се обърква и да си слага косата и пръчиците, когато не трябва. То е същото както с мислите – вътре са, но понякога се объркваш и започваш да ги виждаш отвън и да им вярваш, да очакваш светлина, когато е тъмнина… или тъмнина, когато е светлина… а би било много просто, ако всичко си стоеше по местата. Ето така – мадам Бътерфлай е партитура, буквите са красиво извити, във всички партитури е така, после следват ноти. Щом е на пулта, значи и господин диригентът е бил тук, попитал е няма ли да репетираме?, някой му е отвърнал, отложено е. Така господин диригентът не е отгърнал дори първата страница, отгърнах я аз, но не мога да чета ноти. Лампата обаче е силна, даде ми достатъчна светлина дори стъпалата да видя, за да се върна обратно на сцената с очите си, не с пипане. Там са поставили дръвчето и пейка под него, те са от първия акт, и на пейката се присяда, защото е истинска, мадам Бътерфлай присяда там и пее, дръвчето обаче не е истинско, няма пръст, в която да се захване. От далече не личи, листата му са седефени и то трябва да е цъфнала вишна, такава е ролята му, но само прилича на вишна, дървото трябва да е японско след като мадам Бътерфлай е японка и човек си казва – в Япония има точно такива вишни… но може и да няма. Ако цялата сцена беше готова за първия акт, щеше да има цветя, градинка, и къщичка с прозрачни стени, зад които фигурите стават сенки. Вместо това е останала стената на крепостта, от нея Тоска скача, когато убият любимия й, не са я прибрали… а от другата страна на крепостта пада върху тюфлек, много мек и с пружини, и никой не чува, когато краката потъват в него… хората в залата мислят, че е паднала в река, защото оркестърът я изобразява, цигулките правят вълни…  това е измама. Но на сцената всичко трябва да е съвършено, съвършеното на сцената е значи измама, и зад кулата на крепостта слънцето изгрява. Човекът е убит, но слънцето изгрява… колко чудно и хубаво!, хората ръкопляскат. Кой пя в Тоска?, попита един господин сутринта, аз отвърнах, не пя Агата, другата пя. Госпожа Марина, на господин директора жената. Значи е станало точно така, започнали са да редят, не са доредили… господин директорът е дошъл на сцената и е казал прекратете, отлага се… друг пък е възразил, има втори състав. Госпожа Марина е втори състав… или първи… може би и тя не знае и затова не може да пее. Правилно съм видяла. Така на сцената са объркали две представления, сега и двете са тук. Друго нищо – това е сцената. Залата е притихнала, хората чакат господин диригентът да влезе, той влиза, покланя се, палката се издига от трапа…  нямам часовник, но предполагам, светлините са угасени и прожекторите изведнъж правят път, а мракът започва да трепери, после завесата… завесата се вдига, но палката се прибира обратно в трапа, господин диригентът е объркан…

– простете, но кое е представлението?

завесата обаче и сега е вдигната, ето това не разбирам, защо завесата е вдигната? Винаги я спускат след репетиции, след представление, не я оставят така, завиват сцената за през нощта… като дете да не изстине… днешният ден трябва да е бил много объркан, още щом излязох е настъпила суматохата и всякаква бъркотия, не бях тук и нищо не знам, господине, за този ден нищо не знам, и това е всичко, бях другаде. Понякога всичко е съвсем малко, възможно ли е? Ако бях тук, щях да ги подсетя – спуснете завесата – но пък така е още по-добре – завесата е вдигната, мога да направя стъпка напред до самия й ръб, където лампички светят като звездички в долно небе, и да кажа:

– дами и господа, отложено е. Това е всичко.

Само че няма никой. Въображение е. Значи това е въображение? Да изляза пред цялата зала, пред всички и да кажа:

– дами и господа, отложено е…

Агата ми казваше, Ая, ти нямаш въображение, защото я питах как така скача върху тюфлека, а хората си мислят, че скача в река?… Това е изкуство, така ми каза – то е изкуствено. И ето сега – имам въображение, трябва да е от вдъхновението, то е изкуствено. В тъмната зала хората съвсем са притихнали, виждам сенките им. Когато прожектори блестят в очите, всички хора се превръщат в сенки, това е тайната на певците, те пеят на сенки, иначе как биха могли? кой би си го позволил?, да изпълва ушите на хората със собствения си глас, а след ушите – душите… когато обаче е съвсем тъмно, хората пак са сенки, това аз бих го казала, вече не мога да й го кажа… светлината заслепява, мракът е сляп, на сенките и аз мога да съобщя –

– дами и господа, отложено е.

После ще ги отпратя с ръка, както прави Агата, когато се покланя, въпреки че тя твърди, че така не ги отпраща, а благодари на сенките… ето точно така. Само че не мога да повярвам, залата е празна, съвсем пуста, на хората им презавериха билетите, въображението е лъжливо, измама е… не, нямам въображение. Опитвам се, но нямам.

Има само крепост и пейка, и седефеното дърво. Това е добре, защото мога да седна и да прекарам тук до десет часа, до единадесет часа, когато се уморя да седя, за мене и седенето е уморително, ще ставам да се разхождам по крепостта, напред-назад, напред-назад като нощните стражи, всяка крепост си има стражи, а когато представлението свърши, тогава си лягам. Никога по-рано, операта е обширно изкуство, а аз стоя до края и още след това, имам работа. И докато дойде часът, ще репетирам, само в ума си, разбира се, защото, ако кажа нещо навън, звукът ще се разпростре, тук въздухът е особен, гъст и прозрачен едновременно, специално измислен и всичко, щом прозвучи, се простира… Кой чува? Никой не чува.

– чувате ли ме?

Тихо.

Подиумът скръцна, но аз ще застина.

Тихо.

И музика няма.

Господ над мене,

Господ под мене,

И ангели на ята…

Всичко.

…Изая съм, но ме наричат Ая. Когато ме види, господин директорът казва: ето, първата и последната иде. „А” е първата буква на азбуката. „Я” е последната. Той казва още, че се шегува, но аз не виждам шега, просто разказва името ми. Но може и да е истина, шегата е нещо, което не е това, което е, Ая не е Изая. Изая ми е името и аз не знам кой ми го е дал. Разбирам когато хората се шегуват, по това, че се смеят, но те често грешат и се смеят на истини. Името ми е истинско, Изая, Ая му е допълнение. Едното наречено, другото дадено в допълнение. Когато говоря, те също често се смеят, нещо не е както трябва, защото аз не умея да се шегувам и въобще говоря само неща, които са истински. Освен ако не разбирам собствените шеги, но надали, човек различава уменията си, иначе никакво умение не е. И аз имам умение, само че не мога да го споделя с другите: понякога стоя и гледам въздуха. Това е. Никой не ми е потвърдил, че може същото. Не ми е нужен простор, безразлично е дали съм вън или вътре, мога навсякъде да го видя, въздухът е навсякъде. Само свеждам клепачите си леко надолу, главата повдигам нагоре, очите се изместват с миг встрани и застиват, казвам наум Господ над мене Господ под мене и ангели на ята… и виждам въздуха, той съвсем леко свети, но на различни места е различен, тук е едновременно гъст и прозрачен. В него понякога виждам и други неща, понякога само въздуха. Може и да не е въздух, а нещо подобно на него, нещо тънко, прозрачно-пересто… Нямам никаква представа как да го опиша, нито как да го нарека, ако не е въздух, но вероятно е, така го наричам. Какво друго? Пелената, в която диша светът… би могло да е това, но никой не говори за нея. Дар ми е. Всяко умение е дар, като пеенето. Мога винаги да го правя, дори и тишина не ми трябва, и сама да съм не ми трябва, нищо не ми трябва. Застивам за миг, повдигам главата си, нагласям очите и виждам, това ме изпълва с благо чувство, което дълго стои между мене и въздуха, съединява ни, стига аз да мога да стоя. Това с главата и със стоенето е много важно, защото не ми е лесно да продължи дълго, аз съм гърбава и знам, че всичко важно е трудно. Поне за мене е така, за други тези неща са лесни. Важно е да ходиш изправен, но аз имам два центъра на тежестта и не е лесно да балансирам. Дори най-простото важно се оказва трудно. Но пък човек свиква с всичко, стига да се помирява с даденото му, може и да го заобича, и да извлича дори особени ползи от него. А и това да ходиш със сигурност не е най-най-важното, растенията например не ходят, но никнат. Гърбавите сме само естествено приведени надолу, така сме образувани, което не е кой знае какво, очите ни гледат към земята, а изправената и изопната нагоре глава създава трудност и болки в прешлените. Поглеждаш нагоре, и бързаш да свалиш погледа пак в ниското, в пръстта или пода, зависи къде се намираш. Ако главата остане дълго отправена нагоре, другият център тегли назад и в случай, че тялото се остави на него, като нищо може да се катурне върху гърбицата, а това е болезнено. Гърбицата боли при най-различни и съвсем прости положения. Затова волята непрестанно участва, тя никога не може да се изключи, с нея се преодолява приведеността в някои моменти, както и залитането назад в други, и умората с нея се преодолява, особено при дълго стоене в изправено положение и без движение. Движението олекотява тялото дори и да уморява, но стоенето, о, стоенето си е направо вкопаване. Тези, които никнат, го могат, те са вкопани, но раснат нагоре. Гърбавите обаче приличаме на животните, не на растенията, земята ни привлича. Усещам го всяка сутрин, когато трябва да се изправя, хората обикновено спят по гръб, но аз не мога да спя по гърбица, и се измъквам от леглото първо с ръцете надолу, опирам ги в пода, изтеглям се, така правя няколко животински крачки на четири крака, докато събера волята си и изведнъж се издигам, защото съм човек, а другото ми е дадено в допълнение. С всички гърбави е така, споделяла съм с други като мене, но и различия има, зависи от гърбицата. Моята е голяма, по рождение, прилича на раница, скрита под дрехите. Отдалеч със сигурност ме мислят за ученичка, понесла тежката си чанта под якето. Веднъж, през нощта, когато се прибирах към къщи по много тъмната улица (в квартала, където живеех преди да заема стаичката на тавана в операта, улиците са много тъмни), една жена подвикна зад мене, ей, дете, къде в този час и в тази тъмница, къде ти е майката?, сигурно се разтревожи, горката, времето отиваше към полунощ, и за да я успокоя, спрях, обърнах се и й казах нямам майка, тя умря, и жената се уплаши. Изведнъж разбра, въпреки мрака, че не съм дете, а аз разбрах, че хората може да ме сбъркат с дете, гърбавите сме доста ниски. Тя май ме различи по гласа, свърна бързо встрани и избяга… или просто си продължи пътя като разбра, че грижата й е била напразна. Но това вероятно на всички гърбави се случва, ако бродят нощем по улиците, припознават ги, вземат ги за изгубени деца, но аз не бродех нарочно, за да тревожа минувачите. Освен гърбава, съм и гардеробиерка. Представленията свършват понякога много късно, операта е обширно изкуство, с дълги антракти, за да си починат струните в гърлата на певците, защото те са от плът, не метални като на другите инструменти, а и когато свърши, не мога веднага да си тръгна, все има нещо за оправяне. Това не е оплакване, напротив, аз съм щастлива. Съвсем истински щастлива, най-щастлива, гърбицата е моето щастие, защото иначе никога нямаше да имам тази работа, никога нямаше да нося тялото си сред тези хора, които пеят, същински ангели, и Агата нямаше да срещна, и от живота какво ли щях да знам, а сега понякога пея насън. Тук всичко научих, и партитура, и акт, и антракт, и ноти, и палка, и изкуство, и всички инструменти, които издават звук, и сурдинка, и глисандо… глисандо… сега не си спомням какво точно е това, но е глисандо… красива дума като че се плъзга и пълзи… и за сурдинка не съм сигурна, чувала съм, но може и да не съм питала. И стая на тавана нямаше да имам, нея ми я дадоха по-късно, в началото всяка нощ се връщах обратно, а това обратно беше много далеч. И пак заради гърбицата ми дадоха стаята, първо Агата се сети и каза за Ая е много трудно всяка вечер късно да се прибира, вижте колко работа върши тук, цял ден седи, без нея вече не можем, толкова свикнахме, и господин директорът се съгласи, той се съгласяваше с всичко, което каже Агата… и всички се съгласиха, настаниха ме в стаичката с легло, и стол, и гардероб, и капандура… а преди това заради гърбицата ми дадоха и работата, хората са добри. Като инвалид се оказах с предимство и те ми я сложиха в ръцете, с печат върху лист хартия, договор, върху който бяха изписани трите ми имена, подпечатани… беше чудо, мислех си дали не сънувам, на сън стават толкова чудесни неща! И заплата ми дадоха, малка, но какво ми е нужно на мен? Връчиха ми и лист с най-ясни указания какво точно трябва да върша, от колко до колко часа, въпреки че това беше излишно, защото аз съм готова на всичко, само да съм способна да го извърша поради гърбицата и винаги съм на разположение на времето. Явих се без надежда, след като прочетох обявата, как да се надявам за себе си?, но си казах, ето, така ще вляза в операта, ще я видя, чувала съм за нея, а никога не съм я виждала, единствено за това се реших. Имаше и други кандидатки, прави, високи, синеоки, едната с руса коса, млади жени, студентки или почти, а те на мене я дадоха. Господин директорът взе листовете от жената, която трябваше да ни пита нещо, и каза: има програма, така всичко свърши, стана ми мъчно за момичетата, те се разотидоха без нищо, а господин директорът ме извика в кабинета си. Попита ме как се казваш – аз казах: Ая – не може да бъде!, първата и последната!, каза той и се смя, после все го повтаряше, щом ме види – първата-и-последната иде… – и се смее, а аз се оправдах точно както днес се оправдах, не Ая, Изая съм, но така ме наричат всички. Той се учуди: що за име е това? Аз обаче не зная, и на него така казах – не зная, някой ми го е нарекъл. Винаги спирам тук и не продължавам, не казвам всичко, защото никой не иска от мене всичко, онези как ли си представят всичко?… трябва да кажа, сигурно съм задължена да кажа: когато съм се родила, майка ми умряла заради гърбицата, моята, не съм можела да изляза както трябва с всичко това на гърба и някой трябвало да умре – умряла тя. Баща никакъв не съм имала. Затова не знам кой ми е дал името. Ето това всичко обяснява, но ми е неудобно да го казвам, господин директорът не ме попита тогава, той не искаше всичко да знае. Попита ме още само за възрастта, въпреки че си бях дала документа, казах му, че отивам към тридесет, но сам да провери, а оттогава мина доста време, няколко зими, няколко лета, но при мене годините не личат, защото съм грозна и промените нямат значение, и животът ми е все същият откакто съм в операта, само че до вчера, сега предчувствам, че ще се промени. Затова ми е лесно да си припомням всичко – от А до Я, като че си припомням името от край до край, първо е то, щом всеки разговор започва от там – как ти е името? – и аз казвам Ая, след като се учудят, се поправям – Изая – те пак се учудват. Само Агата не се учуди, дори очите й грейнаха, май й хареса, че някой може да се казва първата и последната, или да изхожда от първата и последната буква. Другите всички, винаги питат, затова сега разяснявам въпроса, въпреки че продължават да ме наричат Ая и другото го забравят. Само свещеникът ме нарича Изая, единствено той, защото ме кръсти, но това е нещо различно от наричането на име, което трябва да те отличи, защото си се родил. Кръстенето само го потвърждава, за да го впишат и другаде. Той дори ми разказа за пророк, чието име, каза, съм носела, въпреки че се различавам от него с една буква и с това, че той е мъж, а аз не съм. Който ми е дал името, сигурно не е знаел, че е на мъж, защото, когато човек го произнася, звуците са съвсем женски. Ако искате, чуйте – Из-а-я – пее се. Така предположи той, аз не знаех и не бях мислила. Поисках му книгата с пророка и той ми подари цяла Библия, това е най-голямата книга в света, въпреки това намерих каквото ми трябваше и прочетох, но много не разбрах. Толкова за името, повече нищо не мога да кажа. Това е всичко в началото. Ако аз бях умряла, това щеше да бъде съвсем всичко от началото до края, „всичко” може да е и съвсем малко, като го помислих вече съм сигурна, но тогава навярно и име нямаше да ми дадат. Не е станало обаче така и дори работа получих, а господин директорът повече не попита, каза ми, че съм в неравностойно положение и ще ме щадят, разказа ми за програмата за хора като мене. Предположих, че иска да каже недъгави като мене, но този път аз не попитах, хората измислят много думи за едно и също нещо, то не се променя от тях, и не се опитвам всички да помня, не разбрах за какво става дума, нито защо положението ми е неравностойно, по-късно опитах с моя си ум да го помисля, но пак не се ориентирах, хората и тъй с нищо не са равни, и никой не е равен на мен. Важното беше, че господин директорът ми връчи живота в ръцете, подпечатан, написа ми името върху него, при това и трите имена, които и аз често забравям – Изая Ликова Ликова, Лика е била майка ми, която сега е ангел, защото е напуснала живота заради мен – а животът е нещо много красиво, като къс дялано дърво, на което тялото се подпира, за да стои изправено, трудно се пуска. Дървото е топло, така е направено, и затова хората са щастливи, дори и да не го знаят. Те често не го знаят, това много ме учудва. Но пък човек може да им го покаже, особено човек като мене. Откакто започнах тук да работя, се движа сред хората и го показвам, вървя и си мисля, ето, сега този човек ме вижда с гърбицата и си казва какво ли нещастие е… а той няма гърбица и изведнъж се чувства щастлив… дали става така?, няма начин да не си го казват в ума. Разбират радостта чрез гърбицата ми, защото иначе не умеят. Това е единственото, което ме прави тъжна понякога, неумението, а иначе животът е нещо съвсем истинско. И все по-често трябва да се извинявам за това неумение, но пък поради него разбрах за какво съм нужна. Виждам го в очите дори и на тези, които идват вечер да гледат и да слушат, облечени в едни красиви рокли, костюми, колиета, прически, като че те самите ще пеят, те също ме виждат, въпреки че главата ми се подава само малко над плота на гардероба и в сравнение с другите момичета съм наполовина. Хората събличат палтата си, понякога подават две, три едновременно за едно номерче, защото никой не ходи да гледа сам, аз протягам ръце да ги взема… в този момент забелязват. Разбират, че три палта са ми много, особено ако са тежки, зимни, няма как да ги отнеса едновременно, и в очите им се появява съжаление. То е несправедливо, но те не знаят колко е несправедливо, след като аз съм щастлива, но когато хората съжаляват някого, без да искат виждат собствената си радост, всъщност го съжаляват заради радостта и така тя прониква в тях. Показвам на хората тяхната радост. Мисля, че това ми е мисията, за това така съм направена, и когато я изпълнявам, като че самата аз участвам в представление, и радостта изпълва и цялата мен, чак до върха на гърбицата ми. Добро представление за добро. Отнасям палтата както мога, едно по едно, повдигам се на пръсти пред закачалката, тогава те виждат съвсем ясно гърбицата, за миг забравят красивите си рокли, костюмите, колиетата, а аз се връщам пред плота с номерчето. Гледам ги в очите, подавам гравираната пластинка. Те я поемат, но очите им се отклоняват от моите – точно в този миг си мислят, че са щастливи не заради роклите, костюмите, колиетата, а заради телата си и ако още само един миг биха останали в тази мисъл, всеки един би си казал в ума – благодаря, Господи, че Си ме образувал така съвършено – сигурна съм, че биха го казали, но никой не го казва, този миг винаги не достига; или гонгът започва да призовава, или лампите гаснат и те бързат, или срещат нечий поглед, на който веднага трябва да отвърнат, затова аз го казвам в ума си заради тях, благодаря Ти, Господи, че Си ги образувал така съвършено в утробата, всички така си ни образувал там. Много е полезно човек да знае, че е щастлив, важно е за душата, въпреки че аз съм по-щастлива от тях, след като го знам непрестанно, а те само от време на време, когато някой им го покаже. Затова още прибавям в ума си: и повече Ти благодаря, че си ме образувал и мене с тази гърбица, чрез която ми даваш толкова много благини. Вярно, че заради нея майка ми е умряла, тя обаче е ангел, никакво съмнение не може да има, така ми каза отецът, когато веднъж плаках за това. Увери ме, че ако има ангели, те са умрелите майки и умрелите деца, значи за тях краят е винаги щастлив, за другите не е сигурно, зависи от много неща и винаги има опасност, знае ли човек как ще живее, как ще умре, а може и да не го опеят и тогава… нещастието става, не ги опяват. Преди да отида при отец Серафим, мислех, че аз съм виновна, вече не мисля така, аз съм превърнала майка си в ангел. Винаги можеш да направиш нещо, за да превърнеш някого в ангел. Гърбицата, значи, също е съвършена по някакъв свой начин, и ще дойде ден, когато със сигурност ще разбера точно по какъв. И никак не пречи на работата ми, по-лека работа не може да има, като направена е за мене и ме е чакала. Тя започва в шест и половина всяка вечер и продължава около половин час в началото, тогава хората прииждат на вълни, после вълните постепенно утихват, вливат се в залата, лампите все по-начесто светват и гаснат, гонгът ритмично звъни, значи работата почти свършва, почти, защото винаги има по някой закъснял, който тича и хвърля палтото си и не разбира лично той колко е щастлив, но като минат петнайсет минути от първия звук, съвсем е свършила, до последното помахване на господин диригента с палката долу в трапа на оркестъра, след което всичко пак се повтаря, но в обратен ред. Те ми дават гравираната пластинка, аз им връщам палтата… и това е всичко, всяка вечер. Това ми е работата. Аз не искам почивни вечери, в тях няма какво да правя. Почивам само в неделя, на сутрешните представления за дечицата, тогава никога не съм на смяна и излизам от операта. В началото не беше така, в началото най-голямото ми щастие бяха дечицата, докато още ме търпяха, защото на тях няма какво да показвам, те са радостни точно както съм радостна аз, но едно детенце се уплаши от мене, после още едно. После пък друго едно ме нарече „гърбушка”, а учителката така му се скара… казах й – защо така – тя дори не разбра, помисли, че съм много наскърбена заради детенцето и още повече му се скара – защо му се карате?, най-сетне успях да кажа, аз съм гърбава, истина е… само че тя като да не ме чу и нещо ми обяснява, обяснява, и насили детето да ми се извини. Сякаш аз трябва да му прощавам, пък на него очите му се просълзиха… не разбирам, исках аз да се извиня, да кажа прости ми малко дете, вместо това то изпя с разплакано гласче – извинете – точно така, „вие” ми каза, защото не ме позна и няма как да знае какво щастие ми е гърбицата, тогава наистина се наскърбих, защото гърбицата ми причини не радост, а сълзи. Нали аз го бях уплашила. След тази случка господин директорът реши в този ден да почивам, задължително, нареди ми, и тъй можело да го накажат, ако разберат, че съвсем без почивка работя. Така ме отделиха от дечицата. Но пък на човек, щом нещо му отнемат, друго веднага му се дава, това съм го установила. Животът не може да не е пълен, той си е такъв, нещо като изтече, веднага друго се влива и така в неделя, след като нямах представления, можех да ходя в църквата. Щеше много да ми липсва, и отецът Серафим щеше да ми липсва, но ето, детенцето се уплаши и аз отидох веднага, а отецът ме попита – къде беше, Изая?, разтревожил се, защото винаги съм там в неделя, а когато ме уволниха от шивашкия цех и в други дни, и аз веднага му обясних, намерих си работа, три недели работих, но вече няма да работя в неделя, само в неделя няма да работя… и се наведох и му целунах ръката, тя мирише на тамян. Миризмата в църквата е съвсем различна от миризмата на сцената, а въздухът свети различно, може би заради златото на иконите и заради очите им, не знам, виждам го съвсем лесно и без умора, там всичко се носи, а тялото ми става по-леко и веднъж го казах на отеца. Веднъж му казах…

…тогава обаче лампата в кабинката на суфльора примигна.

…СПРИ ИЗАЯ…

…каза ми. Значи ми подсказа. Спри, подсказа, съвсем ясно чух, и не само подсказа, изписа се върху екранчето

…СПРИ ИЗАЯ…

…аз нямам въображение, трябва да е истина, значи понякога истината е подобна на неистина, тук съм сама, никой не стои в кабинката, другаде е. Вътрешното се смесва с външното, така отец Серафим обясни, когато му разказах за въздуха, пелената, в която светът диша, а аз я виждам… той съвсем ясно го обясни, понякога въздухът се размества и възникват неща, нови сцени, които не зависят от мене, не знам дали разбрах точно, отец Серафим ме успокои, не бой се, каза, всичко е така както си е, променя се само декорът… и сега трябва да е така, затова чух спри Изая, после грохот някакъв… сценичните работници товарят на подемните машини, това винаги причинява грохот,

– може ли да послужи църквата от „Тоска”?,

тази пейка значи не стига, трябва да се появи църквата, защото я споменах. Помислих я и веднага трябва да стане… режисьорът го е измислил. Тя е някъде наблизо, лека, от стиропор, добре е боядисана, натоварили са я, чувам ги и сега ще я донесат, защото я споменах… само че това никак не ми харесва, няма ли сценограф? режисьорът не разбира, нищо не трябваше да споменавам…

– моята църква е различна, няма ли нещо по-подходящо?

– Борис Годунов? Хованщина?…

– кой ме пита? Тревожно е да не виждаш кой пита. Тях ги дават много рядко, декорите са затулени някъде… а и защо е нужно? Питаха ли ме какво правя в неделя?

– не, Изая, не те питаха.

– отче, трябва да си ти. Само ти ме наричаш така…

– сигурно така те нарича и този, който ти е дал името…

– отче Серафиме, тъй като не знам кой, ти ми даде името, когато ме кръсти, не може ли да си мисля така?

– така да е. Въпреки че тогава по-скоро го взех.

– добре, и сега какво?

– Изая, ти вече трябва да знаеш всичко за операта. Знаеш ли?

– знам.

– няма опера само от речитативи, при това изпълнявани от един, става скучно, операта е обширно изкуство. Хората си говорят.

– когато пее един, името е Ария. Когато си говорят, се нарича Речитатив.

– да, хората са речовити. А после трябва да има дует.

– дует?

– ти мислиш ли, че някога си говориш сама?

– не знам, само мислите изглеждат сами.

– изглеждат.

– ако заговоря, въздухът разнася думите ми навсякъде, тук въздухът е много гъст, когато го гледам, е като мараня и всичко затлачва, гласът обаче е лек и се разнася.

– защото на тази сцена се пее, акустиката е добра, а и както сама каза, тук всичко е измама.

– аз не мога да пея… гъгнива съм.

– случва се и гъгнивите да говорят ясно. Всичко се случва. Нали сънуваш, че пееш?

– сънувам.

– можеш да продължиш да сънуваш, аз просто припомням, да не забравиш дуета.

– отец Серафим, когато дойдох при вас…

– остави сега отец Серафим…

– той е най-добрият човек, без него…

– хубаво е, че го каза, приемам свидетелството.

– когато отидох при него, той разбра, че съм изгубена.

– Знам, намери ти общежитие, даде ти и пари… защото, когато те видя, си помисли – Боже, какво същество, толкова гърбава, има някакво недоразумение, това е жена… гърбав мъж става, има матрица, обаче жена…

– Какво е матрица?

– Идва от „майка”. Има гърбави мъже, един Квазимодо, много е известен…

– Аз познавам Риголето. Той е гърбав, тази опера не я обичам. Той „матрица” ли е?

– Донякъде, произлиза от нея.

– Дете на матрицата. Но моята майка е ангел, нали?

– Да, истина е. Свещеникът каза истината, гарантирам. Не се случва често, но този път не сгреши.

– Благодаря ти. Значи моята матрица…

– Ти никак не приличаш на ангел.

– Не приличам. Аз съм много грозна. Веднъж отец Серафим ме попита дали познавам мъжете. Искаше да каже онова. Аз му казах – няма как.

– Да, така беше, а после си помисли, ако не беше толкова грозна, тази можеше да е светица.

– Един мъж поиска, съблече се пред мене, но това, което видях не ми хареса и го помолих да се облече. Той беше сляп и се облече. Слепите са добри хора.

– Знам, разказа му го. Хайде, не се мисли за светица.

– Светица?

– Понякога се шегувам.

– Не се смееш. Познавам шегите по смеха.

– И аз. Сега се събуди. Опряла си гърбицата върху дървото, не забравяй двата центъра на тежестта. Трудно ще се изправиш.

– Не спя. Ти къде си? Не те виждам.

– Няма как.

– Никога?

– Хайде, кажи. Господ над мене Господ под мене и ангели на ята… и си припомни, че във всяка опера има дует. И не те питат какво правиш в неделя. Интересува ги операта. Просто следвай схемата. Всъщност и мене ме интересува и никакъв декор няма да сменяме. А неделята все някога ще дойде, тя, впрочем, е утре, за всичко си има време.

– Казаха „всичко”. Те искат нещо да обясня. Затова започнах от името, всички разговори започват от името.

– Вече нищо не може да се обясни, защото е обяснено, Изая. Както ти казах, следвай схемата. Ария, речитатив, после дует… и така нататък…

– С кого ще пея дует без да мога да пея?

– Ще се намери, нали всичко е предвидено, има либрето.

– И без да обяснявам името си?

– Те не се интересуват от тебе, Изая, поне засега. А и понякога хората пеят дуета всеки за себе си, само музиката ги слива, а иначе говорят каквото решат, с гръб един към друг… ти само нишката не изпускай, ако не те бях спрял…

– Отец Серафим винаги иска да говоря за себе си и казва, че говоря за другите, а не трябва. Само хубави неща говоря за тях, а гърбицата ми пречи да говоря за мене, защото не знам какво има в нея…

– Така е на изповед, но ти не слушай много отец Серафим. Пък ако искаш, слушай го, все едно. А сега прогледни и не изпускай нишката. Господ над мене…

Господ под мене и ангели на ята. Единият ангел е майка ми.

– Сигурно. И не се безпокой. Ще излея вода върху жадуващото и потоци върху изсъхналото.

– Това съм го чела, но не го разбирам. Не съм умна. Ако искаш, излей върху това дърво, върху което съм облегнала гърбицата си, то няма пръст и не може да прихване, дори не е изсъхнало, изкуствено е. Но пък ако го направиш, ще се раззелени, а седефчетата ще са му цвят.

– Да не е смоковница?

– Вишна трябва да е, японска. Смоковницата ме плаши, не я споменавай.

– Когато се разлисти, ще разбереш какво е. Хайде, време е… може да ти изпратя някой, да ти помогне с дуета, ти само не пропускай НИШКАТА, цели две опери са ти предоставени, пейка дърво и крепост… и кулисите отзад са пълни с декори, какво повече? не се отклонявай…  хайде, пей, има кой да пее с тебе…

ДУЕТ

Изая понякога заспива съвсем неочаквано,

Изая заспа неочаквано.

То е поради гърбицата, тя създава умора, която се изсипва изведнъж върху останалите части на тялото и те се изключват. За да се изключат, първо се изключва главата. Изая спи, но съвсем кратко, ако някой би я гледал, трудно би забелязал преобръщането на очите и промяната на погледа, най-малко тя, най-малко някой от залата, ако би имало такъв, изключването затова е изключване, за да го няма човекът. После изведнъж се явява и дори не разбира, че е спал. Сега обаче гърбицата на Ая-Изая е залепнала за дървото и явяването е драматично,

Боже. Пях, после говорих, все едно бяхме двама. Пях ли? Само насън мога да пея, но на сцената не се спи, значи съм сглупила, изложих се и обърках нещо съвършено… днес отмина ден, в който ме сложиха да стоя дълго на стол, волята не е стигнала за двойната тежест, думите са уморителни, като че пее човек, само че песента остава вътре и тежи, а аз неразумно продължих да седя на пейка и ето, гърбицата е залепнала за смола…

Не гърбицата е залепнала, роклята е залепнала, тя неточно се изразява, не й остава нищо друго освен да я скъса точно на гърба, там, където е специално ушита от нея, така че да следва извивката на гърбицата, една голяма задна баста, за да бъде гърбицата обгърната и да заприлича на чанта с непосилен багаж… Ая има само две рокли, сега ще има една, поне докато я зашие и намери подходящо парче за кръпка.

Волята. Това следва, Изая.

Хвана ръцете си здраво за пейката и се изтегли напред. Хръц и част от плата се отдели, точно на върха на гърбицата зейна дупка като че клепач се повдигна и око се отвори, жива плът, непокрита от нищо.

Не исках това, нали просто си приказвахме…  глупава съм, смолата е лепкава, трябваше ли непременно да има смола?, прилича на сън, а може и да е сън и сънят се случва… помня и нишката. На екрана видях

НИШКАТА,

значи добре. Ще зашия роклята, имам конец, черен плат трябва, памук. Утре. Когато над крепостта зазори, когато сменят нощните стражи…

какви стражи?

На крепостта, между бойниците… къде са стражите? винаги някой пази… Тази вечер декорът е пуст, защото е сбъркан и не трябва да бъде тук, няма ред… защо са го оставили? Знам, помня, отложено е,

НИШКАТА, Изая…

добре… нишката е конец… с нишката мога да зашия роклята…  нишката може да бъде прерязана…

Изая тръгна бавно към крепостта, след застояването на едно място тялото й съвсем се е привело, насъщно е да го раздвижи, черната рокля виси, но се слива с тъмното и в очертанията прилича на крив призрак, изкопал дупка в мрака, а оголената гърбица помръдва, като че опитва да се изправи и така още повече щръква нагоре, огромен цирей, готов да се спука и от него да излезе… но дали ще излезе? Когато човек има два центъра, движението винаги е под въпрос, а само то е спасително за схванатите стави и изкривените прешлени…

Внимавай, Изая, стълбичките, които изкачваш, са пластмасови, върху тях е залепено фолио, дървото е имитация, изкуствена материя, хлъзгава и парапет няма. Когато се изкачиш върху крепостта, където се разхождат нощните стражи  (ти не ги виждаш, но те са си винаги там, а може и да ги виждаш, но не признаваш), още повече внимавай, от високото лесно се пада. Долу, откъм невидимата страна на кулисите, наистина има тюфлек с пружини за Тоска, но не разчитай на това, тялото на Агата е гъвкаво, то е слабо, източено и тренирано,

беше,

тя знае как точно да падне,

знаеше,

за да я издигнат пружините съвсем леко нагоре, и после безопасно да се приземи,

о, колко е гъвкава Агата, ръцете й се разперват, тялото полита, диплите на роклята я следват…

и пляс, реката на въображението я поема. Тя винаги ще остане такава, с разперени ръце и дипли, които я следват, ще пада вечно в реката щом се появи върху крепостта, напълно безсмислено, защото долу има тюфлек, а иначе… ти знаеш какво иначе, но не желаеш да го помислиш, бели кости излъскани до бял сняг… но това е в друга книга, ти до нея не стигна…

и госпожа Марина е гъвкава, нищо, че тялото й е по-голямо и не ръцете, а гърдите я повличат надолу, госпожа Марина има гърбица, но тя е отпред, нейната е различна от моята,

много различна, Изая, и тя пълна с разни неща, но гърдите не са втори център на тежестта, те са изчислени природно и са двусмислени, затова понякога прекомерно набъбват, твоята гърбица никак не е двусмислена, освен ако някой не я сбърка с раница. Колкото и да са големи, тези гърди някога впечатлиха господин директора, но после и той предпочете малките на Агата, а твоята гърбица…

това аз никак не го разбирам, господин директорът влиза късно вечер в гримьорната на Агата, после господин директорът си тръгва, прибира се при неговата си госпожа с големи гърди, Агата не се прибира. Само аз виждах,

сега спри, не говори нещата, които не разбираш, нали си спасена от тях, а и винаги само изглежда, че само ти виждаш, все и някой друг е видял, същото е както и с мислите, а сега спри, защото вече си горе и ако направиш погрешна стъпка, ще стане зле, гърбавите често падат от високо, тежестта на раницата ги повлича, какво има в раницата ти, Изая? Питала ли си се за това? Спри и внимателно се огледай… долу шуми реката…

не се шегувай с мене, чувам те, нищо, че си говорим странично, всеки в своята си страна, това и без смях го разбирам, долу има тюфлек, другото е нещо красиво, което обаче не е, сега няма цигулки, за да направят река, има само една арфа и туба. Бях долу, видях, контрабасът също не става…

значи разбираш

Агата нямаше раница, нито отпред, нито отзад, защото гърдите й бяха малки, с тях човек би могъл да лети и нищо не й тежеше, тя беше съвършено образувана, тя беше много добра. Всички хора са много добри, но на някои това им личи, на други не, на нея й личеше, беше като майка ми Лика,

не, не беше като майка ти Лика, хората никога не са същи…

беше добра и говореше с мене, не може ли и тя да е ангел?,

не може, Изая,

само в операта има такива думи, думи, които не са думи поради песента им и тя каза, Ая, мила, нарече ме „мила”, а видът ми никак не е мил, добре, че си ти, за да има с кого да говоря, иначе ще се задуша, а аз я попитах защо, госпожице Агата, защо говорите така, как се души човек, когато е толкова хубав, а тя каза, човек се души от любов, Ая, и аз разбрах, защото в операта така се обичат – това е щастливо нещастие, те го наричат любов, забелязала съм я. Значи като моята гърбица, дар, но не го казах, тя не разбра… та не може ли да е ангел?

не може, Изая,

само че аз сега ще те убедя, знам, че говориш тъй, защото Агата обърка нишката, но не тя е виновна, аз съм шивачката, не тя, и трябваше да я предупредя – как така се прерязва нишка, която е златна и е потребно да се опъне, за да влезе бръснача в нея?, коя ръка да направи това, когато нишката виси от едната ръка, а другата държи бръснача? не може човек сам, не бива човек сам, друг трябва да свърши това, за да не се развали цялото съвършенство…  Но аз я оставих, въпреки че говореше с мен и й бях мила с целия си товар на гъба ми, който разваля всички гледки,

не разваля нищо, Изая, само ги подчертава, ти го каза, показва им радостта, Агата обаче не разбра

да, но тук е много красиво, какво да се подчертава, какво да се разбира, жилищата са много, врати всяка вечер се хлопват, захлопват, аз всичко виждам. Тук всяка вечер някой в някого се превръща и го обича, после забравя, че е излязъл от сцената и сцената продължава навсякъде, тук хората са всякакви, днес едно, после друго… как да не се объркат?, дори не знам как се побират в телата си, като всеки има само едно, всеки само в едно, и така трябва да е…  но те пеят и не знаят колко щастливи са, затова един ден всеки ще се обеси или всеки ще си пререже вените,

защо, Изая? Това е ужасно

защо не знам, аз не знам защо се случва това, което се случва, виждам го вътре във въздуха, не в ума, но в операта винаги става така. Значи не е трябвало да нося бръсначитe. В операта жените се убиват сами, мъжете умират най-разнообразно, ако има друго, то е смешно, хората му се смеят, значи то е шега. Eто това е, казах го, това е всичко, това ми е Ария. Не знам много ли е или е малко, но е всичко. Те не може да са виновни за всичко… всичко е повече от тях…

дует е, не ария. Забрави ли?

ти само ме подпираш, аз пях… Тревожа се за бръсначите. Винаги се намира някой, да донесе бръсначите… сега бях аз.

нали има тюфлек? В операта всичко е предвидено…

сънят не свърши ли? Защо ти продължаваш да говориш с мен?

заради дуета, разбира се, нали ти беше обещана помощ, защото не можеш да пееш… и да разбера как ще ме убедиш, няма друга причина, въпреки че кого убеждаваш?, ти дори не знаеш с кого точно говориш, аз съм само за помощ. Водя те, внимавам вместо теб, наредиха ми. Тюфлекът е там, но ти няма да полетиш, пазя те, а ако би паднала върху него, ще се убиеш, този тюфлек не е предвиден за теб, той е сложен там, за да мами, той не е в истината и само я имитира, затова обърни се с лице към залата, така както си застанала единствено гърбицата ти я гледа, представяш ли си, ако някой скрит в тъмното види гърбицата ти оголена?, тя е око, клепачът му остана залепнал върху смолата на дървото и сега то е отворено, ти сама го поиска, но едно око без лице всекиму ще дойде в повече и трябва много да се внимава, знаеш кой дава нещата в повече, някой вещ като отеца ти човек веднага ще се яви тук да възрази, но пък и даровете са в повече и кой да отсъди? няма толкова вещ, Онзи, който е вещ си мълчи… така обаче и гърбицата ти става двусмислена, затова ме послушай, обърни се към залата, там мракът заслепява както и светлината, но ти гледай в светлините на рампата, те носят сияние, ще огрее и теб, и ако внимаваш в него, няма да паднеш, трапът няма да те поеме, той също пропуска светлина заради диригентската палка, зрението е част от баланса, нужно е, освен ако не се насочи единствено към красивото за очите. Гледай там и кажи, защо всеки ще се обеси или защо всеки ще си пререже вените?, защо така реши и кой ти го каза?, в това няма разум, а утре ще питат и ще кажат: припомни ни, ще се съдим, говори, за да се оправдаеш… дуетът все някога трябва да свърши и пак ще настъпи време за ария, на сцената за всяко нещо иде точното време и всичко е предвидено, така каза самата ти, не можеш да се измъкнеш, след като влезе тук… а и аз ще трябва да си отида…

Изая се обърна както й беше казано, с лице към залата и гърбица към задния мрак, зае нужното за баланс положение върху тясната пътека най-горе на крепостта, така гърбицата дори не се вижда и само раменете са леко приведени, ръцете по-дълги от обичайните, обгърнати в широки ръкави, странна птица с отпуснати безсилно криле, и в тази кратка пауза от бавни движения тялото й се нагласи, пое дъх, сякаш ще пее,

АРИЯ

О, колко бих искала да мога да пея, този дар не ми е даден, за него се искат широки гърди и много дъх, а аз съм свита, гъгнива, понякога обаче не е ли дар нещо да не е дадено? това трябва да е така, защото даровете са точни на брой, талантите могат да се пресметнат, значи и това, което нямаш, също е изчислено и аз не мога да произнеса никаква Ария. Как се пее?

А–а-а–а—а-О-о-о-о-о-о-Е-е-е-е-е,

така се разпяват,

Мааа-Меее-Миии…

Мама.

Другото е още по-сложно, извива се звукът и се гъне, как да разкажа Ария? Ето: миг очите встрани и Лучия излиза на сцената, гласът й се извисява високо, високо и най-високо, докъдето никой не може да стигне с раница, косите й се влачат подире й, те нямат тежест, перука са. Пее Ария. Лучия я няма сега, дори декор няма за нея, само си го припомням в ума и го виждам вътре във въздуха, защото не може да се пее без свят, думите вън са в света, вътрешните не знам къде са.

– Защо точно Лучия, Изая?

Не знаеш ли? Нали всичко знаеш и можеш да кажеш всичко… това беше първата Ария, която някога чух и тя остана красиво в очите ми. В Ария хората си говорят тайни неща, само в тях си, но те се чуват, мислите излитат, стават на глас и всички чувстват. Чувстват. Какво чувстват? Ако можех да пея, утре щях да изпея Ария и така – всичко пред всички, всичко с музиката се казва, всичко вътрешно вън, а те биха почувствали и ще кажат, о, Ая, колко красиво изпя всичко и ние почувствахме всичко как бръсначите потъват в нишката, тя е мека и топла, само си придава вид, че е златна, всъщност едно само хръц я прерязва… ето, сега ще изпея Ария – така ще им кажа. Тази дума научих още първата вечер, когато красивите хора ми дадоха палтата си, аз им дадох гравираната пластинка. Някой каза Ария, аз попитах коя от вас е Ария?, колко красиво име!, момичетата се смаяха, тази не знае какво е Ария, смяха се, само че хората са добри и ми обясниха. Зима, сняг и палта, а в голямата къща Ария. Светеха най-големите лампи, другаде надали има такива, десет, сто, опитах се да ги преброя, не успях, въздухът топъл, миризлив и син, защо син?, миг с очите встрани, отделям се, виждам най-студеното синьо, в него и пръстта се сковава, а в синьото червени петна… колко странно, неясно, но в странното си останах, не догледах, трябвало е да догледам и да не нося бръсначите, само че как точно тогава да разбера в това чудно чудо, аз – тук – и изгубих вниманието си. Никой не ме предупреди внимавай, Изая! Така стават всички бели. Момичетата на гардероба казаха, Ая, когато минат минутите за закъснели, можем да заставаме от вътрешната страна на вратата и да гледаме, разрешено е, само една остава дежурна тук… Как така мога да гледам?, това никак не е за мене, Защо не е за тебе? То е ясно, аз съм много грозна за тази зала, отвърнах, не е за мене красивото за очите, едно момиче обаче каза в залата е съвсем тъмно, никой няма да види, ти много повече се виждаш тук, при палтата, права беше и никак не беше права, случва се така с правотата, но тогава чух музиката, после чух глас и започнах да гледам от другата страна на вратата, над която светеха букви, за да излезе човек, а аз влязох…

…и останах без дъх, гърдите ми съвсем се свиха, за да пее човек трябва много дъх, и го взима от онзи, който слуша, защото всичко е изчислено и някой трябва да му даде, за да има в повече, така без дъх видях Лучия, която беше Агата, която беше Лучия, тогава не знаех кой беше кой. Пред очите ми полудя, защото пееше луда. Светлината я следва, после гасне в ума й… и край. Боже, как пееше, луда. От началото още се сетих, много преди да се случи, трябва музиката да го е казвала, след като нищичко не знаех за операта, само чух и видях – казах си тази е луда и ми се сви сърцето от мъка, и тя съвсем постепенно, заедно със звуците полудя. Имаше замък, имаше и гора, имаше още хора странно облечени, светлините се сменяха и след нощта, зора… и всички пееха, имаше рицари, тях също за пръв път видях, само си ги бях представяла други, когато четях приказки, и аз някога съм била дете, в ума си обаче човек вижда различно, имаше много дълга Ария, в която лудата изпя лудата и после уби един мъж, тогава цялата зала започна да пляска с ръце, аз пък плаках… беше красиво, не бях чувала за тази пееща красота, тя не беше за мен. Не знаех как може красиво да полудяваш и всички да ръкопляскат на това, но аз не съм умна, не ми е сила светът, отраснах в Дома и съм неука, затова започнах всяка вечер да гледам, всяка вечер да гледам, докато отвън ми се каже как да почувствам, от вътре не мога, и вече е ясно – в операта винаги става така: те се обичат особено. Много и все повече се обичат, но любовта им не е тази, която аз имам поради гърбицата, и защото съм глупава. В нея те се мъчат и дори моята гърбица не може да им помогне, никаква радост не забелязват, отиват си от любов или пък се убиват, един друг или сами с някакъв инструмент, всичко е от любов, и въпреки че така хубаво пеят. Как да го разбера? Каква е тази любов? Аз съм глупава, те обаче трябва да са безумни, щом след смъртта най-много се ръкопляска, това е предвидено и когато някой умира, изпява Ария. Те всички умират така, с Ария, понякога с Дует, ако умират двама. Преди представление чета програмата, там е описано точно как и предварително всичко се знае с най-точни думи, изписва се каква точно е любовта, какъв е видът й… любов на ревност, любов на желание, любов на омраза, любов на жертва, любов на любов, любов без любов и аз вече ясно ги разграничавам. За всяка опера не мога да кажа, няма как всички да изброя, за да докажа, защото не всички съм гледала, имало стотици опери, казват, и един живот не стига, за да се видят всички, защото за човека „всичко” е небивалица и те трябва да знаят това, днес обаче някой ми каза, че има матрица, така ми каза, значи оперите са само няколко, може би само една, това е всичко, а другите се повтарят като семе в пръст, което покълва и никне и става все по-много и много… но пък мога да изброя, Джилда, Норма, Манон, Амалия, Виолета, Изолда, Лакме, тези познавам и още някои… женските имена по-лесно се помнят, те са красиви, но има точно толкова мъжки, всичко е изчислено, както и онези, които да застанат помежду тях. Сега обаче от никого няма полза, защото без декори на сцената нищо не става, без оркестъра също, те не биха могли да запеят, голи са имената, прибрали са им света зад кулисите, инструментите също, само една туба и една арфа. Ангелите свирят на туба, ангелите свирят на арфа, зависи от случая, тук случай няма. Джилда Норма Манон Амалия Виолета Изолда Лакме са неми, времето за пеене е също прибрано, времето върви заедно със света. Не се пее без време. Музиката е временна, иначе би се чувала постоянно и без инструменти, аз пък не мога да помня всичките светове, за да ги възкреся. Споменавам ги Джилда Норма Манон Амалия Виолета Изолда Лакме да ме простят другите, казвам ги не за да пропеят, а за да си спомня нещо и да го видя – никоя не използва бръснач. Джилда нож в ръцете на друг, но тя сама го поиска, за да се жертва за един мъж, Норма сама отиде на клада, Манон умря от много любов, с която не знаеше какво да направи и обърка мъжките имена, Лакме пусна във вените си отрова, Изолда, о, Изолда неясно умря като последва любимия си, нищо допълнително не използва, никакъв инструмент, зарази я смъртта на Тристан и поникна в нея, тя може би е матрица… щом се случи просто така, от нея си, тя трябва да е матрица, нали всички следват любовта, но им трябва с нещо да си помогнат, а тя просто така… от себе си. Любовта е любимия, любимият е любимата, те се виждат в един миг и после завинаги остават в мига, докато не намерят в мига миг, през който да излязат завинаги… така става и така стана, за бръснача обаче няма матрица и какво да направя? Остава нишката: любовта е нишката, така трябва да обясня – бръсначът е допълнение. Изая, следвай нишката, каза той, аз сигурно я следвам, защото никой не ме прекъсва, кабинката на суфльора мълчи… пея Ария, за да излязат вътрешните думи навън, опитвам се да си представя как става и утре да не сгреша. Ария принадлежи на нишката, Ария има и допълнение, затова навярно се казва Ария на клеветата, или Ария на цветята, или Ария на звънчетата… или Ария на нощната кралица… има на, и сега малкото ум в мен ми подсказва – нишката на всички е любовта, клеветата е допълнение. Цветята са допълнение, звънчетата също, кралицата е допълнение, ако след „на” има име, то също е допълнение, значи Дездемона Джилда Норма Манон Амалия Виолета Изолда Лакме, всички са допълнения… Любовта е нишката и името й е Ария. Тя преминава навсякъде, влиза в тялото и се вижда с око как пълзи, разклонява се като вени, те са сини и пулсират, защото отвътре са пълни с кръв… бръсначите са допълнение… на моята Ария какво име трябва да дам? Няма как да е Ария на Изая, аз не мога да пея, защото тази любов не я познавам, мога само да я гледам, да плача, и да знам, че няма да умра така поради гърбицата и защото струните в гърлото гъгнат. Нямам музика, но трябва да не изпускам това, за което ме питаха, дори да не го разбирам съвсем, други дарове имам и утре ще кажа без музика: Ария на  бръсначите, любовта на бръсначите. Това е грозно, щом няма музика. С бръсначите мъжете се бръснат, клеветата обаче също е грозна и някой наклевети Агата. Има Клеветник, защо му вярват? Аз чувам всичко, което говорят в гримьорните, там всеки се превръща в нещо друго, във всякакви допълнения, и докато се превръща, говори… о, понякога говорят ужасни неща един за друг и се обвиняват, а клеветата може и да е истина, и пак да е  клевета… това не е ли оправдание за Агата? Ако можеше аз да решавам, щях да пея само Ария на цветята, Ария на звънчетата, Папагено и Папагена не си прерязаха вените, тази опера обаче е недовършена, недовършените опери са смешни и не се знае какво ще стане след това… а може и да се знае. Ако я довършат ще престане да е смешно, а хората обичат да се смеят, затова ходят и на недовършени представления. Операта е обширно изкуство… и все пак винаги има край, операта ще бъде довършена и хората пак ще ръкопляскат… на какво ръкопляскат? Очите им светят от радост и викат браво и бис, а то не е за „браво”, не е за „бис”… Дездемона Джилда Норма Манон Амалия Виолета Изолда Лакме, всички са мъртви, значи не знаят точно за какво ръкопляскат, а краят е някъде извън сцената и той трябва да е красив. Всичко е съвършено, каза Агата. Той каза да не забравям нишката. Кой? Те обаче ме питаха за бръсначите. Допълнението. Не за любовта. Свързани са, с тях се прерязва нишката, и могат да бъдат в едно. Значи

Ария на бръсначите,

в нея мелодията се извисява все по-високо, все по-високо по стълбицата, стълбицата е нотна и може да няма край, само че за човешкия глас има, защото струните се скъсват след невъзможната височина, не знам точно коя е тази височина, някой друг знае, струните също са нишки. Ако не я прережат, се къса сама. Кой каза хръц?

– хръц каза само плата от твоята рокля, Изая, и сега е залепнал за смолата върху дървото, един огромен клепач… то, впрочем, започна да се разлиства… тъмно е и ти не можеш да го съзреш…

– това е глас зад кулисите, в много опери има глас зад кулисите, носи се като вятър, понякога си остава там и замлъква, понякога приближава и влиза като човек…

– някога обаче и за тебе ще се яви светлина, тогава всички ще видят гърбицата ти оголена в песен, това е твоето „хръц”, Изая…

– ”хръц” правят бръсначите и после край, ще трябва да пея Ария на бръсначите…

– ти няма да умреш така, Изая, нямаш талант, гъгнива си и не можеш да пееш, сега гърбицата ти пя, защото е непокрита, така гъгнивите изведнъж заговарят ясно, случва се дори да пропеят…

– ясно мога само да се разпявам,

ма-ме-ми….

маааа-мееее-миииии…

мама.

Моята майка е ангел… а ти къде си? Защо не дойдеш като човек? Вятърът се извя…

…И тогава изведнъж в залата нещо помръдна,

не видя, защото в мрака не се вижда и застина с разперени ръце сякаш се готви досущ Тоска да полети към реката, тюфлекът обаче не е предназначен за нея и Ая не полетя, вместо това установи, нейде от високо и отстрани дойде шумът, врата трябва тайно да се е отворила, защото сега се затвори явно, и в следващия миг светлина блесна и я заслепи, някой включи прожектор и слънцето над Тибър изгря, пейката и вишната, която може да е смоковница, изплуваха от тъмнината, зората се впери в Ая, направо я заслепи, и от балкона проеча глас,

–  Ая първата-и-последната, какво правиш тук?

Сгърби се още повече, ако това въобще е възможно, така гърбицата се възвиси като гол връх,

– Какво правиш на сцената? Какво гъгнеш и си мърмориш? – продължи да настоява гласът отгоре, но Ая не намери собствения глас и понечи да тръгне надолу по стълбичките, за да излезе от слънчевия кръг, не й отива да е осветена така, прожекторът не е за нея и това до сълзи в очите я смути, сети се за оголената гърбица и отчаяно се огледа, сякаш търси къде да се скрие, крепостите обаче, те също са голи и без дръвчета, които да дадат сенките си и да се прислони човек в тях…

– Господин директоре – едва промълви, но въздухът услужливо пренесе мълвата – моля загасете прожектора,

и тръгна бавно надолу, за да влезе в мрака, светлината обаче тръгна след нея,

– Ая, точно теб търсех, качих се дори най-горе под тавана, къде може да броди гърбавата, помислих, пък ти къде се оказа…

– Мене? Защо мене? С какво мога да послужа аз?,

И колкото по-долу слизаше, толкова по-ясно се извисяваше отвореното око,

– Ха, Ая първата и последната, защо си се заголила така? Кого искаш да съблазниш с тази гърбица? Махни и роклята отпред, така ще имаш три… ха, ха!

– Господин директоре, моля загасете прожектора… аз не исках… просто стана така, бях заспала на пейката и дървото пусна смола, роклята ми залепна…

– Хайде, край, първата-и-последната, стига глупости, сега ще ми кажеш всичко, всичко, разбираш ли?, внимавай да не се пребиеш докато слизаш по тези стъпала със светеща гърбица, ако искаш, пребий се после, първо обаче говори…

Ая внимателно слезе по стъпалата и продължи до рампата, там спря на самия й ръб, където лампичките светеха, но светлината им вече беше затулена от голямата светлина.

– Всичко?

– Всичко.

– Казвам се Изая, всички ми викат Ая…

– Не се прави на глупачка, това го знам…

– Когато съм се родила, гърбицата ми не излязла както трябва и майка ми умряла, това не го знаете…

– Не ме интересува.

– Нали всичко? Тя е ангел. Аз съм я направила ангел…

– Идиотка.

– Всичко е…

Светлината се отдръпна от Ая, гърбицата й угасна.

– Всъщност е по-добре да не те гледам. Стига ми гъгнивия глас, него ще издържа… кажи ми всичко за Агата. Само ти си била тук тази нощ, само ти си видяла…

– Винаги още някой вижда…

– Кой?

– Не знам. Някой… вие също бяхте тук, може да знаете…

– Аз?

– …и си тръгнахте, Агата обаче остана…

– Каза ли на някого това?

– Не, Агата ми казваше Ая, мила, добре че си ти, за да има с кого да говоря, само че на никого не казвай за това… наричаше ме „мила” с целия товар на гърба ми, и аз как да кажа? Сега обаче всички искат всичко… няма как…

– Ти си женски шут, Ая, никой няма да ти повярва, каквото и да говориш…

– Има ли такава матрица?

– Какво?

– Женски шут. Ако няма, значи аз съм матрица.

– Ти си идиотка.

Прожекторът пак се включи, но този път по сцената плъзна матовата светлина на привечерния здрач, обгърна пейката и я сгуши под цветовете на цъфналата вишна (освен ако не е смоковница), очертанията на крепостта се размиха, бойниците затвориха очите си и се сляха с въздуха неотличимо, полусенките се размесиха… може би нощната стража се смени… Горе хлопна врата, после врата се хлопна долу, в тъмнината на залата, между седалките по пътеката, слухът различи стъпки и веднага след това в приглушения мрак изникна господин директорът, спря пред първия ред и се облакъти върху преградата на трапа. Лампичката на диригентския пулт изряза в тъмнината лицето му и Изая го видя като маска. Тя не помръдна, остана застинала на ръба на сцената с поглед вперен напред по посока на трапа, за да не се вижда от залата голата гърбица, вперена в обратната посока. Човешките й очи видяха как устните върху маската се разкривиха, и от тях излезе заповед:

– Ая първата-и-последната, говори. Какво видя през нощта, какво видя сутринта, когато напусна леглото? Легна ли си въобще? Признай си какво направи, кажи какво се случи? Ако не ми кажеш сега, още утре те уволнявам. Взимам ти работата, разбираш ли? Ще те изгоня от стаята…

След тази заплаха гърбицата помръдна, клепачът съвсем се отвори, Боже, сега вече трябва да пея, ако не…

– Знам – каза.

– Какво знаеш?

– В мига има миг, през който мигът изтича, и през който човекът излиза…

– Ха-ха, идиотката се превръща във вещица, вещай си сама, на мене говори какво точно видя, как се случи…

– Господин директоре, ще кажа, само почакайте малко, дъхът не ми стига, няма кой да ми даде дъх, нужно е да поседна, дълго стоях неподвижна… гърбавите сме бавни и ни боли…

и без да чака отговор, се извърна с гръб към залата, в мъгливо-привечерната светлина гърбицата й като да проблесна и се ококори към залата, маската срещу нея се изкриви от отвращение, но може от страх… Ая се упъти към пейката под дървото, единственото място, където би могла да отпусне все по-тежката си снага. Опипа дънера, потърси крайчеца на залепналия в него плат, дръпна го рязко –

Хръц

плътният въздух услужливо пренесе в залата хръц, не му е мястото на този клепач тук, пък може и същия плат да зашие утре и затова го отлепи… после погали листата на дървото и приближи носа си към седефените му цветове,

– Цъфнало е… ще ми позволите ли да откърша една клонка за отец Серафим? Той ще опее Агата, сигурна съм, утре ще му кажа и ще се съгласи… гласът му е много хубав, ще й хареса… вие знаете ли вече кога ще е опелото? Къде? Защо не при отец Серафим? Но това сигурно други решават… И едно клонче за нея…  значи две…

– Кой е отец Серафим?

– Той е добър човек. Опява душите и само така те отиват където трябва…

Спря се.

спри Изая!

не трябва да се говорят такива неща, никой не знае кой е отец Серафим, той е съвсем извън сцената и не е предвиден, предвидени са обаче други неща, и господин директорът изрече:

– Никакво опело няма да има, първата-и-последната, самоубийците не ги опяват, а и кой знае кога ще върнат тялото, нали те разпитваха днес, води се следствие. Така че спри да бълнуваш и говори…

Изая обаче не заговори, вместо това се извърна рязко към залата, толкова рязко, че гърбицата й описа полукръг и клоните на разлистеното дърво я шибнаха, а гъгнивият глас улови някакви непознати му обертонове, прокънтя и се изчисти,

– Как така няма да има?

– Какво да има?

– Опело!

Думата иззвуча като писък и маската над трапа съвсем се изкриви, търпението навярно има граници, и гласът на господин директора също изригна,

– Ти просто ме мотаеш, първата-и-последната, а аз те мислех за глупава… не, глупавите не мотаят така, те самите са замотани… и ако не ми разкажеш, ще те изгоня, прошка няма да има…Спри да дърдориш глупости и говори!

Тези думи обаче бяха излишни, колкото и високо да бяха извикани Ая никак не ги чу, остана някъде в собственото си изригване и само напорът на звуците като да я помете, но може и нещо друго да я е помело – тя първо се олюля, после гръдният кош се сви към гърбицата й, сякаш цялата искаше да се побере там, нейното изригване беше по-кратко от мигновение и се състоя само от една дума, но тя остана да виси като незаглъхващ тон, прорязал внезапно пространството подобно на писък, дисонанс някакъв произлязъл от втурването на мисълта в невъзможна посока, проблясък дошъл отвъд сцената с неотминаващ звук и незаглъхващо ехо –

о…пееело…ооо,

о…пееело…ооо,

о…пееело…ооо,

звукът се отблъскваше нейде в кулисите, завихряше се в залата, минаваше през трапа и оттам може би черпеше сили от резониращите кутии на контрабаса и тубата, от трептенията в струните на арфата…

и този съвсем конкретен звук, който господин директорът въобще не отчете, но Ая пое с гръдния си кош и гърбицата, започна да изменя лицето й…

…би трябвало да е много внимателен зрителят, да е седнал на първия ред, да не е заслепен като господин директора, да знае как точно да гледа, за да проследи с очите си промените, които това отзвучаващо ехо на собствения й глас, отскочило някъде иззад кулисите, предизвика върху лицето й – тогава той би видял как някаква немислима мисъл сгърчва лицето на Изая, как то потъмнява, защото мъката е черна (има такава матрица „мъка и черно”), после би видял как се отпуска в отчаяно примирение, но и да види, едва ли би се досетил, че осъзнаването на „всичко” винаги се явява като мълния… светлина и звук, отзвучаващи в тътен… зрителят дори би изръкопляскал, без да мисли точно защо, освен ако не притаи дъх, за да проследи края на сцената… и след всичко това би видял как някаква друга мисъл изниква на все същото лице с грозни черти и бръчки, изменя го, изчиства го, просветлява го в маранята на привечерния здрач… какво брилянтно изпълнение, какъв прожектор, би помислил, виждането обаче не означава разбиране, защото музика липсва, а може и да не липсва, но безмълвно мълчи в собствения си пулс и така прави невъзможно дори чувстването, не чувстване, внимание се изисква, тъй че е съмнително дали съществува подобен съсредоточен зрител, който би проследил промените в лицето на Изая, съпроводени от нещо подобно на писък…

…след което лицето на Изая се смири. Изчезна мъката, изчезна отчаянието, чертите се върнаха в себе си, успокоиха се, изчезна дори светлината… смири се. Ехото в ушите й отшумя и движенията й отново се забавиха. Сякаш нищо не е било, тя сгъна внимателно отлепения от дървото плат върху пейката, седна на крайчеца й под разлистените клони и опря върха на гърбицата в дървото, вече само кожата й може да залепне за него, но кожата не залепва лесно, а и смолата се е втвърдила, така остана с профил към залата и към маската, не може да я гледа, непоносима й е, но това няма голямо значение, защото хората могат да пеят с гръб един към друг, в профил, в анфас, всякак могат, въздухът е услужлив и пренася гласовете и без да се виждат, оркестърът ги слива в обща хармония, ако няма оркестър, слива ги трапът, където разонаторните кутии на тубата и контрабаса, или струните на арфата, поемат всеки звук… и мислите на Ая се подредиха в непознат за нея ред, тя повдигна леко главата си, очите миг встрани, за да уловят онзи миг в мига, през който мигът изтича, а хората излизат, и тогава гласът намери дъха в гърдите й,

– Знам, господин директоре, знам, моята стаичка беше временна, само докато Агата е тук, тя я поиска от вас заради мене. Агата беше добра. Тя трябваше да седи тази вечер на пейката и да пее, пък вижте, седя аз, която не мога да пея и вие питате мен, аз обаче не разбирам делата на света, много човешки ръце ги извършват, гласове ги говорят, объркано е, животът е чуден… вие разбирате ли го?, ако да, трябва да знаете точно защо всичко се случва, не да питате мене, аз не знам нищо, а ми казвате – кажи всичко. Господ над мене, Господ под мене и ангели на ята – това всичко знам и от дете го повтарям, откъде го знам нямам представа, а от този свят само неговата опера разбрах, след като попаднах тук и всяка вечер я гледам, но вие не я ли знаете?, нали сте й директор? Защо питате мен? Делата трябва да са ви ясни. Сега има представление, всяка вечер на сцената трябва да има представление или поне репетиция, как може такава красота да се смълчава?, затова дойдох тук, да не остане самотна без някой на нея да пее думи, които не са като думи и поне лампичките на рампата й да светнат, или поне да говори, или поне да гъгне, както си гъгна аз цялата вечер… По-добре е да има нещо, отколкото да няма нищо, нали така… Не съм сигурна само до кой акт се е стигнало, дали не е последният щом вие се появихте, не знам ролята ви, това представление не съм го гледала, но пък някъде сигурно има матрица. Навярно времето му свършва, усещам го по умората, но аз с времето не съм наясно, то много ме затруднява, защото в операта нещата стават толкова изведнъж поради музиката, която изтича без дъх и го сгъстява, миговете се отделят от времето и без време изтичат, слепят се едни други, животът трае само два часа… или пък три… антрактите влизат ли в операта? май по-скоро излизат, но почивката е заслужена и без нея не може, дори тези, които оставят палтата си и само слушат и гледат, трябва да си почиват… не знам, питам ви. Аз виждам само онзи миг, в който мигът изтича и всеки миг е изчезнал без време, дори не питам дали и вие го виждате, нито дали ми вярвате, знам, че другите не виждат точно това и е само мое умението поради гърбицата ми. Тя прилича на раница и тази вечер някой ме попита дали знам какво има вътре, аз пък не отвърнах, защото не знаех, не обичам да гледам вътре, а и човек трябва да се разреже, за да види какво има там, като се разреже обаче умира… На Агата за това ли й трябваха бръсначите? За да види? Аз й ги дадох, а бръсначите са в гърбицата ми, тя затова ги поиска от мене, бодящи жила нося вътре, всичко, което реже и което боли, цялото допълнение, това обаче е благо за мене, защото всичкото е там, мъкна го и е мъка…  другаде обаче няма нищо, чисто и празно е, затова направих майка си ангел, сигурно е. С вас не е така, вие нямате гърбица, никой тук няма гърбица, и Агата нямаше гърбица, поради това жилата са се разпрострели навсякъде, не се забелязват и режат без да боли, опасно е… какво е виновна тя? Знам вече какво да им кажа утре, те за това „всичко” ме питат и аз всичко знам, репетициите са полезни.

Иззад сцената нещо прошумоля, може би глас иззад кулисите, а може би въздишка на господин директора, която услужливият въздух отрази като ехо, в ушите на Изая този полъх отзвуча като „спри Изая”, когато заговори неясни неща някой винаги й казва „спри”, или когато просто трябва да замълчи,

– Някой ми казва да замълча, но не мога, всичко предварително е написано, щом започне да се пее трябва да се изпее докрай, защото всичко е съвършено… как да спра, защо искаш да спра…

…и все пак спря.

Извърна главата си към залата, очите й се обърнаха надолу, където беше маската точно над трапа, но нея вече я нямаше там и в този момент главата на господин директорът изникна от стълбите, извеждащи горе, после раменете му, после целият торс, черният му костюм оформи черна дупка в светлината на привечерието… и господин директорът излезе на сцената, посочи Ая с ръка, сякаш иска на някого да я покаже, замахна към нея,

– Спри, Ая, толкова ли си глупава, една нишка не можеш да проследиш, сбъркана си, остави намира гърбицата и се съсредоточи… добре, истина е, бях тук, но пък защо да не бъда? Директорите понякога работят до късно, имаше представление…  тръгнах си обаче преди… преди, чуваш ли?… сега кажи какво се случи след като вече ме нямаше тук, всичко, миг по миг, тези мигове, които се виждат, другите не ме интересуват, а и винаги съм знаел, че слухтиш. Агата. Чуваш ли?… Агата… това е нишката…

– Нишката не е… Агата е допълнение. Тя си сложи косата и пръчиците, облече кимоното на мадам Бътерфлай, престана да бъде Агата… тъй че за Агата не знам, което стана, го направи мадам Бътерфлай.

– И?

– И аз я попитах още докато се обличаше, защо правите това, госпожице, няма декор, а тя се обърна към мене и каза, защото съм пеперуда, Ая… как така пеперуда, защо пеперуда, те са красиви, но са много малки и бързо изчезват… вие знаете ли защо пеперуда?

– Бътерфлай означава пеперуда, просто е, продължавай нататък…

– На японски ли? Като японската вишна? Върху нея се изля жадуващото, значи и върху пеперудата може…

– На английски.

– Аз не знаех. Делата на хората са объркани… и езиците им… ако знаех…

– …ако знаеше, какво?

– Крилцата на пеперудите са красиви, трепкат от вятъра… само че са израснали върху червеи и светлината, към която летят е изкуствена…

– …гъсеница, не червей.

– … няма значение, миговете се слепят в един, щях да й кажа: червеите са за постилка, червеите са за покривка, това обаче приляга на мен, а на вас прилягат само цветя… те за вас са постилка, те за вас са покривка…  и тя можеше да ме чуе, аз обаче не я предупредих, не знаех, че Бътерфлай е пеперуда, виждах само, че се превръща в мадам Бътерфлай. То е, защото не мога да мисля, умея само да гледам…

– смахнатата, ти пак се отплесна… Агата, Ая, Агата… не искаш ли да разберем, не чувстваш ли мъка?

– …мъка… защо мъка? В операта всичко трябва да е съвършено… и Агата влезе в операта, всеки знае какво точно се случва в операта, записано е нота по нота и дума по дума. Пинкертон я напусна, душата й стана като топлийка, с игла може да се зашие нещо, топлийката само боде. Трябваше три пъти да цъфне вишната, докато той се върне, но изкуственото дърво не цъфти, жадуващото се излива когато си ще, декор също нямаше, за да се върне обратно където се живее… артистите умеят това, те влизат в декора, после излизат от декора и се връщат където живеят, тя не искаше се превърне отново в Агата. Затова й казах – идете на сцената, мадам Бътерфлай, пейте и после се върнете, аз ще ви помогна да се разсъблечете и после пак да се облечете като Агата, тя обаче не отговори, какво да се отговаря, представлението беше свършило, в тази вечер играха Тоска, сцената не е за нея и всичко се беше объркало. Госпожа Марина пя, вашата госпожа, и скочи в реката, там има тюфлек, точно както е нужно. Докато тя пя, вие бяхте тук, при Агата, това го знаете. Когато аз дойдох, вас вече ви нямаше, и тя започна да се облича. Защо? Така не се прави на репетиция. Така се случва само преди представление, в което има тюфлек, гримьорната обаче не е сцена, няма декор, няма тюфлек, тя е преходник и като остане човек в нея, ни насам, ни натам, обърква се, не знае кой е, няма врата, на която дори и с непознати букви да пише „изход”… И аз се обърках – мадам Бътерфлай беше едновременно две. Вместо на пейката под дървото, отрупано със седефчета, за да прилича на цъфнала вишна, където да чака Пинкертон, тя седеше пред огледалото и се гледаше като че сама се чакаше, а аз минах отзад, зад гърба й, за да погледна в него и да видя тя какво се вижда, Мадам Бътерфлай или Агата… пък тя е виждала пеперуда, смешение някакво, кривогледо. Умалила се е. Не разбирам от такива неща. Как, аз, глупавата да се оправя? Защо питате мен? Това беше, тя нищо не проговори докато рисуваше очите, боядисваше устните, пудреше с бялата пудра бузите, когато беше съвсем готова, каза: Ая, донеси ми бръсначите, те са в мъжката гримьорна, в чекмеджето под прозореца… това беше последното, което каза. Упъти ме точно…

– И ти й занесе бръсначите?

– И аз й занесох бръсначите.

– И си знаела за какво?

– Знаех. Искаше да пререже една нишка. Докато говореше се изправи и я видях, беше се проточила от ръката й, увиваше се по китката, разваляше съвършеното.

– Чуваш ли се какво говориш? Значи си поставила в ръката й пистолет?

– Не пистолет, бръсначи бяха. В кутия, тя я поиска цялата.

– И отиде да спиш?

Господин директорът изведнъж се размърда и направи няколко бързи крачки към Ая, приклекна пред пейката и я сграбчи за раменете.

– Отиде да спиш?

Ая се сви в шепите му и се дръпна назад, гърбицата се впи в дървото и лицето й се изкриви от болка,

– Тя ми каза донеси ми бръсначите от мъжката гримьорна, те са в шкафа под прозореца, и отивай да спиш.

– И отиде да спиш?

Пръстите се плъзнаха към голата гърбица, като че иска да я прегърне, Ая се дръпна силно назад, гърбицата или дървото изпука, лицето й се сви от болка,

– Оставете ме, господин директоре, няма какво повече да ви кажа, отидох да спя.

– И я остави така? Идиотка…

– Не съвсем, преди това й предложих аз да прережа нишката. Така беше редно, някога работех шивачка… тя обаче не пожела. Човек много трудно може да пререже нишка върху ръкава си, не може да я опъне, не му стига едната ръка… Сутринта я намерих, беше сбъркала. Вместо нишката на ръкава, беше срязала най-тънката на ръцете си, можеше да се предвиди, нишката се виеше около китката й, отнесъл се е бръсначът, ръцете й са неопитни в шева, тя можеше само да пее… знаех си, че ще стане така и имаше много кръв.

Лицето на господин директорът се изкриви, ръцете му безпомощно се отпуснаха, а раменете и гърба, върху който никаква гърбица няма, започнаха да подскачат конвулсивно така, че всеки би съзрял конвулсиите и от залата. Тогава Ая откъсна гърбицата си от дървото и приближи лицето си до лицето на господин директора, а то съвсем се сгърчи, но не можа да се откъсне от очите й,

– Не се безпокойте, господин директоре, аз не спах, защото много сънувах, всичко ще свърши добре. Вие не страдайте пред неизбежното, в операта става така, когато няма кой да излее вода върху жадуващото и потоци върху изсъхналото… Всичко изглежда много тъжно, прав сте, че питате за мъката… а питате ли защо хората ръкопляскат? те не знаят защо, аз обаче знам, виждам въздуха, а в онази нощ и сънувах… ангели свирят на туба, ангели свирят на арфа, в трапа са останали и двата инструмента, нали ги видяхте?  Опело ще има, знам как да го убедя. Затова са ги оставили там, сигурна съм. Сега обаче представлението е свършило, умората ми го казва, всяка вечер става така и без часовник се ориентирам. Да спуснем завесата, а? Аз ли да натисна копчето или искате вие?

Привечерната светлина започна да се изпълва с мрак, крепостта съвсем потъна и се сля с черното на кулисите, нощната стража заспа, очертанията на пейката се размиха, черната рокля на Ая и черният костюм на господин директора се стопиха във въздуха, единствено цветовете на цъфналата вишна, която в мрака досущ заприлича на смоковница, продължиха да отразяват едва мъждукащите светлинки на рампата.

Край.

На сцената нещо се раздвижи, подиумът проскърца под нечии стъпки, бутонът задвижи механизма и завесата бавно обгърна сцената.

…………

Вън светлината съвсем отмаля, вътре следователят запали нощната лампа на бюрото си.

– Щеше да е много по-лесно, ако е самоубийство. Отвори ни се работа.

Заби отново очилата си в листа.

– Виж само как го е написала –

Аз, Изая Ликова Ликова, признавам, че сама прерязах вените на Агата.А.А., защото ги обърках с нишката на ръкава, която тя искаше да я пререже сама, но аз не й позволих. После се уплаших и избягах.

– Това е всичко.

– Не е наред… смахната е, още вчера ти казах. Ще трябва всичко да проверим. Но и така да е, ще я освидетелстват и ще я пуснат. Сега къде е?

– В ареста.

– И защо реши да признава? Попита ли я?

– Каза – заради душата. Помоли само да я пуснем за опелото.

– Кое опело?

– На тази с прерязаните вени. Агата.

– Смахната е.

– Да, поредната идиотка.

 

Емилия Дворянова e сред най-четените и превеждани съвременни български писатели. Завършила е Софийската музикална гимназия, специалност пиано, и философия в СУ “Св. Климент Охридски”. Доктор е по философия, а темата на дисертацията й – „Естетическата същност на християнството”, слага отпечатък на цялото й последващо творчество. Преподавател е по творческо писане в НБУ. Музика, философия и религия се преплитат тематично и полифонично във всичките й творби. Авторка е на романите “Къщата” (1993), “Passion или смъртта на Алиса” (1995),”La Velata” (1998), “Госпожа Г.” (2001), „Земните градини на Богородица” (2006), „Концерт за изречение – опити върху музикално-еротическото” (2008), “При входа на морето” (2014), на монографията “Естетическата същност на християнството” (1992) и сборника с есета „Освен литературата” (2011).