1
7197

Изборите и стресът на олигархията

За да се опитам да си обясня възможните по-дълбоки причини, поради които „лидерът“ на ИТН направи онова, което направи през изтеклата седмица, ще се абстрахирам от персоната на шоумена (колкото и интригуваща да е тя за разни „политически наблюдатели“). Ще се откажа да правя и психологически анализи на „нетрадиционното“ му политическо поведение и да му давам нищо не означаващи дефиниции от рода на „несистемен играч“ и т.под. Напротив – ще се опитам да направя нещо неординерно – да се „вживея“ в по-дълбоките мотиви на една политико-олигархична мрежа, която – ако не продължим да бъдем наивни – въпреки своята „анонимност“ няма как да не ни се привиди зад вдървената осанка на г-н Трифонов. Да, такова „вживяване“ сигурно ще изглежда нелепо като извършвано от човек с моя хабитус, но за свое оправдание ще кажа, че ни най-малко не се наемам да соча конкретните фигури на тази политико-олигархична мрежа, нито пък да реконструирам нейните конкретни стъпки, довели до сътворяването на „изненадата“, поднесена ни от лидера на ИТН. Олигархичната мрежа, за която говоря, нито е единна общност, нито действа по някакъв специално съставен план. Не, тя действа ad hoc, често дори паникьорски, следвайки хода на политическите събития.

И тъй, за да навляза в евентуалните ѝ мотиви, ще припомня, че през 2017 г., когато започна последният мандат на Бойко-Борисовия ГЕРБ, неговата партия спечели гласовете на цели 1 147 000 избиратели. Т.нар. „патриоти“, с които той си партнира през този мандат, спечелиха тогава 463 000 гласа. Тоест зад управляващата коалиция към 2017 г. стояха общо 1 610 000 избиратели. Ще припомня също, че декларирана опозиция в 44 НС бе единствено БСП, получила през 2017 г. достатъчно солидните 1 015 000 гласа. Напротив т.нар. „градска десница“, явила се в онзи момент разделена на ДСБ и „Да, България“, не успя да влезе в парламента и съвкупно мобилизира едва 188 000 избиратели.

Нека сега да видим какво се случи за четирите години на този – най-сетне изкаран докрай, мандат на Борисово-патриотичната коалиция. Случи се това, че все по-големи количества българи започнаха осезателно да усещат: политическата система в страната стремително и с ускорени темпове (и все по-неприкрито) деградира до тотално корумпирана олигархия, та дори до мутрокрация, макар и не тъй агресивно видима като в епохата на Беров. Това усещане, казвам, нарастваше постепенно през тези четири години и в един момент – неочаквано за почти всички „политически играчи“ (както обикновено се случва при дълго кумулирали се дегенерационни процеси), се „взриви“ – взриви се наглед случайно от невероятно находчивата акция на Христо Иванов край „феодалния“ плаж на Доган на Росенец. Взриви се и месеци наред протестите не стихваха. „Подведомствените“ на ГЕРБ медии стъписано (но и елементаристично) се опитаха да фиксират вниманието ни върху определени театрални „изцепки“ на гневното множество (бутафорния ковчег, яйцата и доматите), но пропуснаха да забележат най-важното – че протестиращата маса доста бързо трансформира своята воля от просто искане за оставка на тази управленска „гарнитура“ в едно много по-дълбоко и радикално искане за цялостно, цялостно ликвидиране на утвърдилия се през последното десетилетие политически стил – стил на безсрамно обслужване на „наши“ икономико-олигархични кръгове, на неглижиране на всякаква законност, на все по-авторитарно взимане (и осъществяване) на политическите решения, на все по-агресивна публична простащина. И още по-важно – пропуснаха (или отказаха) да забележат, че духът на тази нетърпимост от столичните площади и тези на големите градове започна осезателно да прониква „надолу“ към обичайно по-слабо политически артикулираните среди на обществото.

Да, доста време разконспирираната от все по-широки кръгове олигархия упорстваше и разчиташе, че протестната енергия ще се изтощи и ще отмре. Именно с тази надежда последният мандат на ГЕРБ и „патриотите“ бе изкаран почти „напук“ докрай. И ето: за нещастие и на олигархията, и на олигархично зависимите медии, на 04.04. т.г. се оказа, че протестната енергия, макар и утихнала чисто физически, е успяла да се превърне в траен и невъзвратим обществен „тренд“. Нека отново посоча числа. На тях няма как да се възрази. На изборите през април ГЕРБ получи 820 000 гласа, т.е. за 4 години се оказа изгубил 320 000 избиратели. „Патриотите“ – явили се през април в две формации, получиха общо 192 000 гласа, т.е. за 4-те години във властта те бяха изгубили 260 000 избиратели. Общо управлявалата от 2017 г. коалиция изгуби през април цели 680 640 свои избиратели.

Още по-тревожен знак към олигархичното статукво, утвърдило се в България откъм средата на „ерата Борисов“, обаче бе това, че сриването на ГЕРБ и политическите му прислужници очевидно съвсем не довеждаше до очакваното (и всъщност приемливо за въпросното статукво) негово заменяне с „традиционната“ му опозиция – БСП. „Играта“: или „десния ГЕРБ“, или „лявата (комунистическата) БСП“ вече не увличаше народонаселението ни. На изборите през април този афиширан антагонист на „Борисовата мафия“ спечели само 480 146 гласа, т.е. оказа се, че за четиригодишната си „борба“ с управляващите БСП не само не е спечелила, но е изгубила 524 854 свои избиратели (т.е. над половин милион души и над половината от подкрепилите я в началото на нейната „славна борба“). Но това вече трябваше да отвори очите на всички, че у нас съвсем наистина е нараснала лавинообразно не просто нетърпимостта към „Борисов“, но и към десетилетното партийно-политическо статукво като цяло. След като на 04.04. т.г. обществото блокира възможността ГЕРБ да продължи да управлява страната, то извади от политическата сцена обслужвалите го „патриоти“, но изненадващо отказа и на БСП да заеме мястото им. Обратно: пак на 04.04. градските демократични избиратели по впечатляващ (и надминал очакванията на всички казионни социолози) начин „съживиха“ своето политическо представителство. Обединението „Демократична България“, лидирано от нова генерация политици с визия, получи 302 000 гласа (т.е. със 124 000 повече, отколкото двете съставляващи го партии бяха получили общо през 2017 г.). Като прибавим тук 565 014 гласа за ИТН и 150 940 гласа за формиралата се през протестните месеци по-лява част от общия фронт на недоволството – „Изправи се. Мутри вън“, общото количество на вота, насочен – подчертавам това – не просто срещу ГЕРБ и сътрудниците му, но и срещу партийно-политическото статукво в страната, възлезе през април т.г. на внушителните 1 018 234 души избиратели.

И нещо още по-тревожно за това статукво: въпреки неуспеха на 45 НС да състави правителство, въпреки масивните казионно-медийни издевателства над него, въпреки внушенията че „партиите на протеста“ са ни довели до ръба на „военен преврат“ и въпреки необходимостта избирателите да посетят още веднъж, само след три месеца, изборните секции (при това в отпускарския сезон), миналата неделя сриването на целокупното статукво не спря. То продължи да се задълбочава. Отново числа: на 11.07. ГЕРБ изгуби още 197 000 гласа (с което „свиването“ му в сравнение с „победоносната“ 2017 г. възлезе на 510 000 души избиратели). „Патриотите“ пък, панически отново обединили се, изгубиха още 106 966 гласа (т.е. в сравнение с 2017 г. общо 367 000 гласа). Изгуби обаче – изгуби още 115 000 гласа – и уж „антагонистичната“ им БСП.

Summa summarum: след четиригодишен мандат и след едни безуспешни за излъчване на ново правителство избори ГЕРБ и „Патриотите“ изгубиха общо над 870 000 избиратели, т.е. над половината от онези, които бяха имали през 2017 г. След четиригодишна „принципна“ опозиция обаче към днешна дата и БСП се видя изгубила общо 675 000 избиратели, т.е. около 2/3 от онези, които бе имала през 2017 г. Това няма как да се определи иначе освен като общ, катастрофален срив на политическото статукво в България. Напротив: и след „инфарктните“ повторни избори в „отпускарския сезон“ избирателите, които гласуваха за ликвидирането на това статукво, продължиха да растат. Тези на ИТН с 85 000 души, а тези на Демократична България с около 38 000 души, тъй че въпреки лекия спад в гласувалите за „Изправи се. Мутри вън“, съвкупният вот срещу цялото статукво се увеличи със 100 488 души и достигна общо 1 119 722 души.

Нека именно тук да се опитам да разгледам тази картина през очите на българската олигархия, повтарям, без да се старая да „налучквам“ имената на нейните представители и без да „реконструирам“ възможно предприетите от нея ходове през последните месеци. Какво стресна олигархията още през миналото лято и в какво, с още по-болезнена острота, тя се убеди след изборите на 04.04. т.г.? Убеди се, че политическата сцена в страната ни определено е заприличала на съвсем истинско „бойно поле“. В единия му край, след близо десет години популизъм и задкулисен разгул, след едно истинско построяване на нова (след-комунистическа) „партия-държава“, обществото, разбира се, ситуира безнадеждно опротивелия Бойко-Борисов ГЕРБ. За първи път обаче то осъзна, че в другия му край въобще не стои нито „театралният“ му антагонист в лицето на БСП, нито добруващото си в мълчалива симбиоза и с двете партии ДПС. Обществото – във все по-застрашителни мащаби ситуира като свой политически противник всички „сили на статуквото“ – и управляващите, и „опозиционните“ им. И започна да формира нов – истински „фронт“ срещу тях. Най-обезпокоителният симптом – ако погледнем през очите на олигархията – бе „съживяването“ на градската демократична общност, която в лицето на новата генерация политически лидери прозорливо престана да води анахронизиралата се борба просто с „комунистите“ (анахронизъм, който ѝ пречеше да застане убедително срещу ГЕРБ и я сепарираше от израстващите по-леви противници на статуквото). За да я уязвят в това нейно ново, същински „бойно“ поведение, медийните бонзи на олигархията захванаха да я обвиняват в „ново отечественофронтовство“ и да я клеймят като „предала дясното“, „перверзно либерализирала“ се и т.н. Само че това, видя се, не помагаше особено много. Както казах – недоволството срещу целокупното статукво започна да прониква и в политически по-слабо артикулираните „маси“. Те – дори да не биха се убедили да подкрепят срещу него „градските десни“ и „столичните протестъри“, изглежда вече бяха узрели да оттеглят подкрепата си не само от „любимия Бойко“ и защитаващите „традиционните им ценности“ патриоти, но и от „столетната“ БСП. И тогава – няма как да не са си дали сметка задкулисните олигархични кръгове – онези, изправили се срещу цялостното статукво, току-виж спечелили победата!

Какво би могло да се направи? Щом „Бойко“ вече не може да бъде задържан, щом „познатото ни“ БСП май няма шанс да го замени, щом недоволството е срещу всички „познати“, би трябвало то да бъде – поне в най-политически неартикулираните му маси – овладяно от някого, който би могъл да не позволи на демократите да спечелят победата. Да, „бойното поле“ от ритуално-бойно (ГЕРБ срещу БСП и различни „патриоти“) започна да става наистина „бойно“ и трябваше да бъде предварително „минирано“ по линията на предстоящия сблъсък. Та ето: тук аз виждам резона както в създаването, така и във включването в летните протести срещу статуквото на една формация от типа на Слави-Трифоновото ИТН. Предупреждавам: не твърдя, че тази формация от самото начало и съзнателно от страна на нейния „лидер“ е била създадена като инструмент на олигархичното статукво срещу една възможна победа на истинските му противници. Факт е обаче, че „Слави“ и хората му практически не участваха телом в летните протести, но – чрез телевизията си обилно „облъчваха“ именно „народните маси“. Бяха винаги срещу (Борисов, Доган, БСП) и никога заедно с (другите протестни среди). Пак казвам – независимо дали това е било съзнателно дирижирано, или не – формацията „на Слави“ (която се конституира като партия едва по-късно, когато стана ясно, че изборите през 2021 г. могат да бъдат спечелени от „анти-статуквото“) трябваше да не позволи недоволството в тези „народни маси“ да бъде овладяно от „градските десни“ (или просто да резултира в негласуване за нито една от партиите на статуквото, което също би било успех за тия „градски десни“). И да – това недоволство бе „присвоено“ от „Слави“. То също се реализира във вот срещу цялото статукво, но… именно „за Слави“. И ако до миналия понеделник ние се питахме – а за какво ще се бори ИТН, след като заедно с другите „свали ГЕРБ (ДПС, БСП и т.н.)“, то оттогава насам ние вече бихме могли да заподозрем един възможен отговор. Ами за да не позволи именно онези „други“ да заменят ГЕРБ (ДПС, БСП и т.н.). За да не позволи започналият да се осъзнава от олигархията крах на статуквото да се превърне в победа на анти-статуквото. Ето в този смисъл предложенията на Слави Трифонов силно напомнят за НДСВ през 2001 г. Защото – нека припомня – и тогава политическото „бойно поле“ бе достигнало до момент, в който „старото“ (тогава българският посткомунизъм) имаше всички изгледи да бъде победено окончателно. То даже нямаше как да се надява на бъдещ успех. Но определени кръгове в никакъв случай не искаха успех да постигне и онова, което го изпращаше в миналото. И за да не се случи това, на средата на „бойното поле“ трябваше да се заложи „мина“. Тогава тя се наричаше НДСВ (под водачеството на „царя“). Днес би могло да се окаже, че се нарича ИТН (под водачеството на „Слави“). Ето, победихме „Борисов и статуквото“, повече от всички викахме, че трябва да ги „изчегъртаме“. Само че онова, което предлагаме днес, е… мажоритарна изборна система, която не просто няма да „изчегърта“ статуквото, а би могла да го възроди в още по-силна степен.

Да, в последните дни лидерът на „народното недоволство“ започна да ревизира поведението си. Нямаме достатъчно основания обаче да бързаме да му връщаме доверието си. Защото е възможно „играта“ на някои още да не е свършила.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияКиното на Изтока се спусна в Кан
Следваща статияТи да видиш

1 коментар

  1. Ха ха ха. Изигрха ли ви отново? Големите демократи с около една политическа цел – да свалят каскета на оного? Протестните партии с новите лица в политиката? Мая, Дончева и Христо? Слави аватарът на Доган сега ще се гаври с тех като използва своята наглост на чалгар и чуждата мъдрост. Защото Доган акбар. И Слави е неговия пророк. Ха ха ха самонавиването на интелектуалците и Барон Мюнхаузен. Не случихме Христо да ни оправи. Това е в прерогативите на Доган. По лошото е онова което идва след него.