Четиридесет и петото Народно събрание е вече в „разпуснато състояние“, макар още да обсъжда законопроекти, които няма как да приеме окончателно. С което парламентарната „пролет“ приключи.

Три върнати мандата, след които на три пъти изкука кукувицата – предупреждение, което мнозина сякаш не чуха. А би трябвало. Кукането на кукувицата е не просто повратна точка в смяната на сезоните, то винаги е било истински „зов за промяна“. Поговорката гласи, че „както те закука кукувицата, така ще я караш цяла година…“ Приемем ли това фолклорно наблюдение за вярно, излиза, че тази година ще я караме от избори до избори. Парламентарни през юли, президентски през ноември, а току-виж, че между тях сме гласували и още веднъж (според допускането на президента Радев). С което тенденцията за едно политическо „куково лято“ все повече се превръща в реалност.

„Празното място на властта“

Защо се стигна дотук? Четиридесет и петото Народно събрание предсрочно се „спомина“ не защото не беше представително, а колкото и да е парадоксално, тъкмо заради своята „свръхпредставителност“ – отдавна не сме имали парламент, в който до такава степен да са представени всички тенденции в българското общество (с изключение на националистите и по-фашизоидни партии, които са на ръба на закона). И колкото това на пръв поглед да е добре („жив парламент“), тъкмо тази „свръхпредставеност“ прехвърли в парламента свръхфрагментираността на българското общество, в което дълбоките пролуки са вече разломи. В резултат на което този парламент наистина нямаше как да излъчи правителство.

Казано с езика на съвременната политическа философия – колизията на едно „блокирало общество“ неизменно поразява и неговата представителна функция (Марсел Гоше).

Бойко Борисов, макар и „уволнен“, остана на власт, като продължи да игнорира парламента, безкрайно разливайки се за „публиката“ в интервюта, ретранслирани чрез Фейсбук. И макар той да е новият „чумав“ – всички странят от него и никой не иска да попадне в коалиционната му „прегръдка“ – не му беше противопоставено правителство, което да „изчисти“ последиците от десетгодишното му управление. Властта се търкаляше по улицата, но никой не я „приюти“ в ръцете си.

Особена властова „безприютност“ в българската политика. До голяма степен всичко това се дължи на ходовете на „Има такъв народ“, заради които не само „няма такова правителство“, но и „има такава политическа криза“. Въпросът е какъв е сценарият на Трифонов, разиграван от „сценаристите“ му в парламента. Има някаква подредба в цялата алогичност на случващото се, която прави възможни доста от смущаващите неща, случили се напоследък – последното от които щеше да е възможността прононсирано партийна фигура като Красимир Ципов от ГЕРБ да оглави ЦИК – нещо нечувано през последните трийсет години! – което би компрометирало самата изборна институция. В последния момент обаче Бойко Борисов сам го оттегли, за да може лично да атакува провеждането на изборите. 

Борисов и медийният му двойник Трифонов

Има едно негласно правило за мимезиса (подражанието) в българската политика: за да разбереш кой „кой“ е, трябва да отгатнеш на кого подражава или на кого иска да заприлича.

Тодор Живков, който се задържа 33 години на власт, се правеше на „човек от народа“, превърнал се обаче в „селски цар“ (втори Ивайло-Бърдоква). Той бързо схвана външнополитическите си приоритети (че „трябва“ да се целува със съветския генсек, вместо да го „дерат“), научи се да купува противниците си, вместо да ги репресира (с някои изключения, разбира се) и щеше да управлява още, ако комунистическият свят не бе претърпял разпад. И макар да корумпираше съвести и да вършеше престъпления, той смяташе, че „историята“ ще го реабилитира, защото ходел с „изкърпени чорапи“ от медицинската сестра Ани Младенова. И този мит за него оцелява до днес.

Обратното – Симеон II жертва „символния капитал“, наследен от баща си, за да се върне като „гражданина Сакскобургготски“, обладан от идеята за „историческа мисия“, примесена с прозаичната реституция на „имотите на короната“ (в доста спорни размери). Той имаше изумителната дарба да не казва нищо дори когато говореше. И при него „булото на мълчанието“ се оказа удобна завеса за потресаващи сделки, които много скоро стопиха монархическата му аура в очите и на най-големите наивници.

Тогава на сцената, освободена от „сакралното тяло“, изникна неговият „тело-пазител“, който на всичкото отгоре бе имал привилегията да „разтрива“ ушите на Живков в последните му години. Бойко Борисов бързо предусети невероятните си шансове, съвместявайки уроците на „правешката“ и „кобургската династия“. И скоро българската политика се увенча с типаж от „ъндърграунда на прехода“.

„Човек от народа“ в „царството на простите“. Възмездителят за понесените страдания и обединителят на масите. Гъвкаво-флуиден и медийно всеприсъстващ, извършващ третата „културна революция“ на прехода – не без помощта на медиите, които изпадаха от грубоватия му „сленг“ в екстаз.

И не без помощта на „Шоуто на Слави“ и лично на г-н Станислав Трифонов, съзрял в лицето на Б. Б. онзи „плебейски синтез“, който щеше да реабилитира чалга-ъндърграунда му.

Спомням си как дори му даваха да води някои издания на шоуто, докато стартираше партийния си проект, които Бойко Борисов превръщаше в „открити партийни събрания“. Шок и умиление пред дарбата му. Край на „префърцунената реч“, на „измислените ценности“ и на „образованщината“.

Пълна реабилитация на остриганите глави, дебелите вратове и татуировките.

Ала скоро Борисов взе „цялата власт“ и би шута на „подкрепящите го“, започвайки собствената си игра. Тогава Слави Трифонов и „сценаристите“, усещайки се „прелъстени и изоставени“, минаха в опозиция. И провъзгласиха Б. Б. за „изпечен лъжец“. Нима?

Независимо от всичко Бойко Борисов си остана „социално най-близък“ до тях – само дето имаше наглостта да прави „тяхното“ шоу сред избирателите, а през последните години – направо от „тв-джипката“ си.

И все пак „моделът Борисов“ видимо присъства в основата на „модела Трифонов“, който днешните „слависти“ продължават да следват сляпо.

Г-н Станислав Трифонов е нескрито арогантен към „подчинените“ си народни избраници (справка – последното му и единствено фейсбук-интервю); патологично монологичен е и „егото“ му работи на същите обороти, както при Борисов. Той също възприема избирателите си като „публика“, цупи им се и се троска, макар да знае, че трябва да ласкае „суверена“.

Въвел е същите политически порядки, както Борисов – говори чрез „пълномощници“, докато останалата част от парламентарната му група „царедворски“ мълчи. И почти се разплаква от щастие, ако ѝ се разреши да припари до парламентарната трибуна (пример – неизвестната доскоро за мен „славистка“ Живка Желязкова).

Често се питам за какво му беше на Слави Трифонов, който видимо не е добре (друго медийно табу), да влиза в политиката? И отговорът може да е само един: личен реванш.

Заради всичко, което е претърпял през годините, правейки се на шут на рождените дни на Илия Павлов и други ликвидирани фигури от „ъндърграунда“, да не говорим за връзките с Ахмед Доган и т.н.

Навярно съпоставяйки се с Борисов (а оттам – със Саскобургготски и Живков), като „цар на шоуто“ той е бил убеден, че ще предизвика „политическо цунами“ – 160–170 депутати и пълно мнозинство в парламента. Цялата власт, за да „разкаже на всички играта“.

Гледайте един разговор между него и Сашо Диков от началото на годината (по 7/8) и ще видите огромното му самомнение как сам ще се справи с всички – с Борисов, Доган и склерозиралата БСП, с „умните и красивите“, на които от години има зъб заради интелектуалното им високомерие (не само заради Иван Костов), с фигурантки като Мая Манолова и Татяна Дончева. Защото „Има такъв народ“, а „суверенът“ е „негов“.

Оказа се, че нещата в политиката не са чак толкова прости. „Шоуто“ излезе второ и зависимо от всички останали. И г-н Трифонов отказа да „играе“, изпращайки световната шампионка по шах Антоанета Стефанова да съобщи това на „публиката“.

Сега Слави Трифонов е заложил на нова голяма вълна. Досега обаче в българската политика никога „втората вълна“ не се е оказвала по-голяма от първата. Подобни прогнозни резултати няма и всичко е само в жанра „кукувица кука“.

Синдромът „куково лято“

Основен проблем на „Има такъв народ“ са и собствените му избиратели. Те – събрани „пред телевизора“ – от периферията на големите и малките градове и села, знаят „срещу“ кого са, но не знаят какво точно искат. И лесно се разочароват, след като веднъж са гласували.

От десетилетия повечето от тях вярват, че панацеята е „мажоритарната система“ и „1 лв. субсидия“ – за да накажат партиите. Това са им го обяснили „сценаристите“.

Те искат „пряка демокрация“ по методиката, описана от американския политолог Елмър Ерик Щацшнайдер: нали са „суверенът, чийто речник е ограничен само до две думи – „да“ и „не“. Като с „да“-то на „Слави“, казват „не“ на всички „останали“, което му носи гласове, но пък му връзва ръцете за всякакви политически маневри, защото дори чрез поста на председателката на Народното събрание той вече рискува да престане да бъде „техен“.

Затова „Има такъв народ“ бяга като дявол от тамян от всички политически сили (не само от ГЕРБ, БСП или ДПС), защото знае, че всяка „политическа връзка“ с тях е пагубна за политическото му влияние.

Остава да видим дали на 11 юли „хората на Слави“ са станали от „онези“ или все още са „свои“ в очите на собствения му електорат.

Или ще се окаже, че така мечтаните от „ИТН“ нови избори са били ad calendas Graecas…

Нарочно използвам този израз, познат на сценаристите на Слави поне от първите уроци в Класическата гимназия, когато човек научава, че „гръцки календи“ няма и никога не е имало. Според Светоний това била любимата поговорка на Октавиан Август, който нареждал да се издължат на ненавистните нему лица тъкмо на тази дата. И дори се шегувал, че „първата половина на август всъщност се пада през май“ (което горе-долу е и нашата ситуация).

На български този израз се превежда най-добре с „куково лято“ – термин, особено близък до сърцата на мнозина от бившите създатели на предаването „Ку-ку“, сега поделени между „Има такъв народ“ и „ГЕРБ“.

Интересно е дали „там, където някога е текло, пак ще тече“?