Избори 2016: кой къде стои

И без ГЕРБ да е отрязал лентата на своята кандидатура, ситуацията вече е пределно ясна. Нестандартното изчакване с оповестяването на номинацията се оказа резултат на слабост, а не  тактическа хитрост – просто най-голямата партия не успя да излъчи безспорен кандидат. Г-жа Цачева стои достатъчно генералски (по модата на деня) и ще мобилизира твърдия електорат на ГЕРБ, но нищо повече. Димитър Николов бе потенциално силна кандидатура, но се нуждаеше от време за национална кампания. Томислав Дончев е от трезво-мислещото крило в ГЕРБ (и това не е малко достойнство), но и той не е градил политическата си кариера с оглед на президентската институция. Дори Йорданка Фандъкова да се окаже скритото оръжие, пак усещането за непохватно и неохотно запълване на кадрова дупка ще остане.

Затова първият въпрос, който тази кампания повдига, е защо ГЕРБ просто не подкрепи естествения си кандидат – Росен Плевнелиев. Без да има по-силна алтернатива, Борисов се лиши от възможността да обедини десните избиратели, като предпочете да лови риба в мътна вода и да се надява на заблуден ляв вот или на споразумение с ДПС. Това е негов стратегически избор, който едва ли е изненадващ, но към момента изглежда все по-малко логичен или печеливш.

Изборите ще доведат до сериозно разпръсване на вота на първия тур – както в ляво, така и в дясно. ГЕРБ сигурно ще излязат с едни гърди напред поради законите на човешката (конформистка) природа и на партийната гравитация. Но няма да са толкова напред, че да са сигурни в крайния успех. И Трайчо Трайков, а и патриотите получават реален шанс да се борят за периферията на Борисовата (или по-скоро Цветановата) партия, която няма да се ентусиазира прекомерно от нито един от четиримата си вероятни кандидати.

В ляво битката е още по-отворена, като там реално няма ясен фаворит. Вече разбрахме, че генерал Радев е генерал. Това сигурно е решаващо за избирателите с генералски фетиш, но те едва ли са толкова много. Калфин и Дончева са рейтингови политици, които на униформено-казармен фон бляскат с индивидуалност.

Така че нищо чудно след първия тур политическата ни система да заприлича на Снежанка и седемте джуджета, колкото и трудно е да си представим г-жа Цачева в ролята на точно тази приказна героиня.

Кой къде стои

Въпреки разпръскването на подкрепа и идеологическия безпорядък, столчетата и пейките на Снежанка и джуджетата са подредени по собствена, строга логика. Разделителните линии са следните:

Бъдеще v. минало

Най-тъжното в задаващата се надпревара е, че само един и половина кандидати са сложили столчетата си на страната на бъдещето. Това са Трайчо Трайков (с всички крака) и Татяна Дончева – с повечето. Трайков вече си е избрал добър лозунг за кампанията, но и заслужава още един – „България има бъдеще!“. Колкото и да е парадоксално, другите основни кандидати ще ни убеждават, че „България има минало“ и че всъщност то е нейното бъдеще. С други думи, реабилитацията на миналото е основата на програмите на повечето от кандидатите освен двамата споменати, които единствени вярват, че с реформи, борба с корупцията и модернизация България ще стане нормална европейска държава. Тоест добре уредена и (прилично) богата.

Останалите или се прехласват по загубените прелести на соца и в носталията по него търсят мобилизационен ресурс, или пък искат да ни върнат във времената на средновековния ни блясък, но не в реалния, а по описания, реконструкции и възстановки на Божидар Димитров&co и списание „Дъга“ от 80-те години.

Големият въпрос е кое столче ще си избере Снежанка и дали тя няма да падне между бъдещето и миналото в опит за „балансиране“.

Европа v. Русия

Тази разделителна линия за мнозина е най-важната, макар че нещата тук са по-сложни и по-малко екзистенциални, отколкото изглеждат. Ако спрете погледа си върху кандидатите за миг, сигурно ще останете с впечатлението, че само Трайчо Трайков си стои еднозначно в европейския лагер. Но ако премигнете, ще видите че всички останали са примъкнали столчетата си там. Потъркайте очи в невяра и отново ще видите само Трайков. Потъркайте ги пак – всички са около него.

Как става този фокус?

Левицата и ГЕРБ произвеждат този квантов ефект на онтологическа неопределеност. Левите традиционно капитализират на изборите своето „русофилство“. Но какво означава това в конкретни политически термини? Те много добре знаят, че цената на България за Русия – както и тяхната собствена цена от руска гледна точка – е голяма основно, доколкото България е член на НАТО и ЕС. Така Москва може да демонстрира влияние не само в София, но и в основен геополитически опонент – ЕС. Ако България излезе от двете организации, стойността й за Москва ще се изравни с тази на Абхазия, Македония или Чувашката автономна република. И разбира се, в подобен контекст няма да е необходим генерал Радев, а генерал Каулбарс. Нито пък би имало нужда от Георги Първанов, а по-скоро от Георги Димитров. А разликите между двамата все пак са големи и не могат да бъдат компенсирани с инцидентни участия на конгреси на „Единна Русия”.

Разбирайки много добре това, левицата мести с огромна скорост столчетата си през граничната бразда Европа-Русия, така че никой да не може да ги обвини в еднозначно заета позиция. Така и русофилите са доволни, и самите политици са спокойни, че голяма беля няма да направят и винаги ще могат да се върнат в европейските предели, ако се наложи. В този смисъл българската левица е проевропейска като екзистенциален интерес (тоест не иска да бъде заменена от Каулбарс или Георги Димитров), но по чувства и въображение хвърчи със столчето си из „широка страна, моя родная“.

Бойко Борисов разбира добре подобни тънки игри и очевидно е решил да се възползва от тях. За целта неговата оферта към президента Путин е следната: „Не си губете, Владимир Владимирович, времето с нашата левица, защото тях никой в Брюксел не ги взема насериозно (доказано от времето на Орешарски). Аз имам влияние и можем да се разберем. Хем плащанията ни по проектите от шлема ще си вървят (а Белене може и по-напред да се развие), хем ГЕРБ ще си изиграе русофилския коз на изборите, че нещата са се позатегнали електорално.“ Ясно е, че с тази политика и столчето на Снежанка ще е на колелца и ще се носи с голяма скорост между Брюксел и Москва, макар и завързано за Брюксел.

Има едно столче, което е здраво забито на граничната бразда, обаче – патриотическото трикрако такова. Краката на Каракачанов и Симеонов са от европейската страна, заедно с две трети от седалището, но Воленовите части са от руската.

Клинтън v. Тръмп

Нормално е изборите в най-голямата икономика в световен мащаб да влияят и на нашите политически деления. Коалицията от столчета и табуретки в лагера „Тръмп“ у нас е повече от любопитна обаче. Гореспоменатата трикрака патриотична формация вижда в Тръмп отрицание на омразния й либерализъм и връщане към Realpolitik, мисленето от XIX и началото на ХХ век. По някаква причина това се смята за много патриотично, макар че точно в тези времена България е брояла основно национални катастрофи. Но принципът тук явно е този на футболната агитка – „и да паднем, и да бием, пак ще се…“.

И соцносталгиците виждат в Тръмп грозния край на омразната им либерална демокрация и тайно се надяват на реванш. „Казвахме ли ви, че тази работа няма да свърши добре. Ние се провалихме исторически, но и тези ще свършат така, ще видите.“

Русофилите се радват, че Тръмп хвали Путин. Но по-важното е, че всичко, което е зле за ЕС и НАТО, е добре за тях. А Тръмп определено е зле и за двете.

За почитателите на крайното дясно Тръмп е лъч на надежда в бастиона на либералната коректност. Не трябва да си чак фашист, за да се зарадваш на някои от по-пиперлиите изпускания на човека с рижия перчем по отношение на малцинствата и жените да кажем.

За дълбинните апокалиптици от Победоносцев тип Тръмп е една от последните тръби преди окончателния и безвъзвратен залез на Запада. Как този залез ще доведе до възраждане на православието не е много ясно, обаче, освен по-логиката, че в пълната тъмнина и вощеницата е нещо.

Накрая и за професор Мишо Константинов Тръмп е по-приемлив, макар без да я ясно защо. Най-вероятно Снежанка ще си сложи столчето точно в това кюше.

Турция v. Русия

Това ще са първите избори, на които ще се тества новоразвитото русофилство на българските турци. Доган и Пеевски плашат Борисов, че ще разположат миндерлъка си в проруския лагер. Това изглежда логично и по лични причини – в крайна сметка злите езици говорят, че в Турция двамата (а и други от ДПС) изобщо не ги допускат и даже ги издирват международно. Дали заплахата на Доган ще се материализира или едно примъкване на миндера в по-неутрална територия ще бъде изтъргувано от ГЕРБ, ще видим на втория тур.

В тази ситуация на протурска територия (но не в посолството) е разположена само алтернативната отоманка на Лютви Местан.

Антикорупция v. Антитероризъм

Съдържателно най-важното деление на изборите ще е между тези, които виждат несвършената ни домашна работа със съдебната система и борбата с корупцията като най-сериозен проблем и тези, които ще се фокусират върху световния тероризъм, войната в Сирия, бежанците и бурките като най-голяма заплаха. Само столчетата на Трайков и Дончева са в първата група, което прави атмосферата във втората направо спарена. Това няма да попречи на Снежанка да седне там обаче, защото присъствието й в антикорупционната група би било леко нелепо след провалите в търсенето на отговорност за КТБ и реакторите за Белене.

***

Актьорите са ясни, столчетата и останалата част от декора са вече разположени, приказката е с познати мотиви: нека шоуто започне сега!