1
1348

Избори 2016: кой къде стои

Dani-Smilov-F

И без ГЕРБ да е отрязал лентата на своята кандидатура, ситуацията вече е пределно ясна. Нестандартното изчакване с оповестяването на номинацията се оказа резултат на слабост, а не  тактическа хитрост – просто най-голямата партия не успя да излъчи безспорен кандидат. Г-жа Цачева стои достатъчно генералски (по модата на деня) и ще мобилизира твърдия електорат на ГЕРБ, но нищо повече. Димитър Николов бе потенциално силна кандидатура, но се нуждаеше от време за национална кампания. Томислав Дончев е от трезво-мислещото крило в ГЕРБ (и това не е малко достойнство), но и той не е градил политическата си кариера с оглед на президентската институция. Дори Йорданка Фандъкова да се окаже скритото оръжие, пак усещането за непохватно и неохотно запълване на кадрова дупка ще остане.

Затова първият въпрос, който тази кампания повдига, е защо ГЕРБ просто не подкрепи естествения си кандидат – Росен Плевнелиев. Без да има по-силна алтернатива, Борисов се лиши от възможността да обедини десните избиратели, като предпочете да лови риба в мътна вода и да се надява на заблуден ляв вот или на споразумение с ДПС. Това е негов стратегически избор, който едва ли е изненадващ, но към момента изглежда все по-малко логичен или печеливш.

Изборите ще доведат до сериозно разпръсване на вота на първия тур – както в ляво, така и в дясно. ГЕРБ сигурно ще излязат с едни гърди напред поради законите на човешката (конформистка) природа и на партийната гравитация. Но няма да са толкова напред, че да са сигурни в крайния успех. И Трайчо Трайков, а и патриотите получават реален шанс да се борят за периферията на Борисовата (или по-скоро Цветановата) партия, която няма да се ентусиазира прекомерно от нито един от четиримата си вероятни кандидати.

В ляво битката е още по-отворена, като там реално няма ясен фаворит. Вече разбрахме, че генерал Радев е генерал. Това сигурно е решаващо за избирателите с генералски фетиш, но те едва ли са толкова много. Калфин и Дончева са рейтингови политици, които на униформено-казармен фон бляскат с индивидуалност.

Така че нищо чудно след първия тур политическата ни система да заприлича на Снежанка и седемте джуджета, колкото и трудно е да си представим г-жа Цачева в ролята на точно тази приказна героиня.

Кой къде стои

Въпреки разпръскването на подкрепа и идеологическия безпорядък, столчетата и пейките на Снежанка и джуджетата са подредени по собствена, строга логика. Разделителните линии са следните:

Бъдеще v. минало

Най-тъжното в задаващата се надпревара е, че само един и половина кандидати са сложили столчетата си на страната на бъдещето. Това са Трайчо Трайков (с всички крака) и Татяна Дончева – с повечето. Трайков вече си е избрал добър лозунг за кампанията, но и заслужава още един – „България има бъдеще!“. Колкото и да е парадоксално, другите основни кандидати ще ни убеждават, че „България има минало“ и че всъщност то е нейното бъдеще. С други думи, реабилитацията на миналото е основата на програмите на повечето от кандидатите освен двамата споменати, които единствени вярват, че с реформи, борба с корупцията и модернизация България ще стане нормална европейска държава. Тоест добре уредена и (прилично) богата.

Останалите или се прехласват по загубените прелести на соца и в носталията по него търсят мобилизационен ресурс, или пък искат да ни върнат във времената на средновековния ни блясък, но не в реалния, а по описания, реконструкции и възстановки на Божидар Димитров&co и списание „Дъга“ от 80-те години.

Големият въпрос е кое столче ще си избере Снежанка и дали тя няма да падне между бъдещето и миналото в опит за „балансиране“.

Европа v. Русия

Тази разделителна линия за мнозина е най-важната, макар че нещата тук са по-сложни и по-малко екзистенциални, отколкото изглеждат. Ако спрете погледа си върху кандидатите за миг, сигурно ще останете с впечатлението, че само Трайчо Трайков си стои еднозначно в европейския лагер. Но ако премигнете, ще видите че всички останали са примъкнали столчетата си там. Потъркайте очи в невяра и отново ще видите само Трайков. Потъркайте ги пак – всички са около него.

Как става този фокус?

Левицата и ГЕРБ произвеждат този квантов ефект на онтологическа неопределеност. Левите традиционно капитализират на изборите своето „русофилство“. Но какво означава това в конкретни политически термини? Те много добре знаят, че цената на България за Русия – както и тяхната собствена цена от руска гледна точка – е голяма основно, доколкото България е член на НАТО и ЕС. Така Москва може да демонстрира влияние не само в София, но и в основен геополитически опонент – ЕС. Ако България излезе от двете организации, стойността й за Москва ще се изравни с тази на Абхазия, Македония или Чувашката автономна република. И разбира се, в подобен контекст няма да е необходим генерал Радев, а генерал Каулбарс. Нито пък би имало нужда от Георги Първанов, а по-скоро от Георги Димитров. А разликите между двамата все пак са големи и не могат да бъдат компенсирани с инцидентни участия на конгреси на „Единна Русия”.

Разбирайки много добре това, левицата мести с огромна скорост столчетата си през граничната бразда Европа-Русия, така че никой да не може да ги обвини в еднозначно заета позиция. Така и русофилите са доволни, и самите политици са спокойни, че голяма беля няма да направят и винаги ще могат да се върнат в европейските предели, ако се наложи. В този смисъл българската левица е проевропейска като екзистенциален интерес (тоест не иска да бъде заменена от Каулбарс или Георги Димитров), но по чувства и въображение хвърчи със столчето си из „широка страна, моя родная“.

Бойко Борисов разбира добре подобни тънки игри и очевидно е решил да се възползва от тях. За целта неговата оферта към президента Путин е следната: „Не си губете, Владимир Владимирович, времето с нашата левица, защото тях никой в Брюксел не ги взема насериозно (доказано от времето на Орешарски). Аз имам влияние и можем да се разберем. Хем плащанията ни по проектите от шлема ще си вървят (а Белене може и по-напред да се развие), хем ГЕРБ ще си изиграе русофилския коз на изборите, че нещата са се позатегнали електорално.“ Ясно е, че с тази политика и столчето на Снежанка ще е на колелца и ще се носи с голяма скорост между Брюксел и Москва, макар и завързано за Брюксел.

Има едно столче, което е здраво забито на граничната бразда, обаче – патриотическото трикрако такова. Краката на Каракачанов и Симеонов са от европейската страна, заедно с две трети от седалището, но Воленовите части са от руската.

Клинтън v. Тръмп

Нормално е изборите в най-голямата икономика в световен мащаб да влияят и на нашите политически деления. Коалицията от столчета и табуретки в лагера „Тръмп“ у нас е повече от любопитна обаче. Гореспоменатата трикрака патриотична формация вижда в Тръмп отрицание на омразния й либерализъм и връщане към Realpolitik, мисленето от XIX и началото на ХХ век. По някаква причина това се смята за много патриотично, макар че точно в тези времена България е брояла основно национални катастрофи. Но принципът тук явно е този на футболната агитка – „и да паднем, и да бием, пак ще се…“.

И соцносталгиците виждат в Тръмп грозния край на омразната им либерална демокрация и тайно се надяват на реванш. „Казвахме ли ви, че тази работа няма да свърши добре. Ние се провалихме исторически, но и тези ще свършат така, ще видите.“

Русофилите се радват, че Тръмп хвали Путин. Но по-важното е, че всичко, което е зле за ЕС и НАТО, е добре за тях. А Тръмп определено е зле и за двете.

За почитателите на крайното дясно Тръмп е лъч на надежда в бастиона на либералната коректност. Не трябва да си чак фашист, за да се зарадваш на някои от по-пиперлиите изпускания на човека с рижия перчем по отношение на малцинствата и жените да кажем.

За дълбинните апокалиптици от Победоносцев тип Тръмп е една от последните тръби преди окончателния и безвъзвратен залез на Запада. Как този залез ще доведе до възраждане на православието не е много ясно, обаче, освен по-логиката, че в пълната тъмнина и вощеницата е нещо.

Накрая и за професор Мишо Константинов Тръмп е по-приемлив, макар без да я ясно защо. Най-вероятно Снежанка ще си сложи столчето точно в това кюше.

Турция v. Русия

Това ще са първите избори, на които ще се тества новоразвитото русофилство на българските турци. Доган и Пеевски плашат Борисов, че ще разположат миндерлъка си в проруския лагер. Това изглежда логично и по лични причини – в крайна сметка злите езици говорят, че в Турция двамата (а и други от ДПС) изобщо не ги допускат и даже ги издирват международно. Дали заплахата на Доган ще се материализира или едно примъкване на миндера в по-неутрална територия ще бъде изтъргувано от ГЕРБ, ще видим на втория тур.

В тази ситуация на протурска територия (но не в посолството) е разположена само алтернативната отоманка на Лютви Местан.

Антикорупция v. Антитероризъм

Съдържателно най-важното деление на изборите ще е между тези, които виждат несвършената ни домашна работа със съдебната система и борбата с корупцията като най-сериозен проблем и тези, които ще се фокусират върху световния тероризъм, войната в Сирия, бежанците и бурките като най-голяма заплаха. Само столчетата на Трайков и Дончева са в първата група, което прави атмосферата във втората направо спарена. Това няма да попречи на Снежанка да седне там обаче, защото присъствието й в антикорупционната група би било леко нелепо след провалите в търсенето на отговорност за КТБ и реакторите за Белене.

***

Актьорите са ясни, столчетата и останалата част от декора са вече разположени, приказката е с познати мотиви: нека шоуто започне сега!

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияПравославен фундаментализъм
Следваща статияТирза

1 коментар

  1. Естественият кандидат на ГЕРБ Росен Плевненлиев за съжаление се подае на напъните на капиталовците да направят десен проект през Ренегатския Блок на гърба на ББ. Естествено ББ не припозна Росен за втори път. Президента беше много антируски настроен и каза истински неща – Русия ни е враг. Но това не трябва да се артикулира от президнета. Руската преса у нас го анахилира и на капиталовци им остана да обвиняват ББ в антиантланизъм. В същност Ренегатите винаги са воювали с ББ а не с тези които трябва – руските глашатаи у нас – БСП, ГОЦЕ, КАРАКАЧАНОАВ. Цачева би следвало да не е толкова лесна за подлъгване. Росен се оказа доста наивен. Иначе останалото е притоплено онзиденшно. Лоша храна. Лоша кухня.