Европейските избори минаха и крайните резултати от тях в България бяха официално съобщени от Централната избирателна комисия. Коментарите, анализите и прогнозите за работата на Европейския парламент в следващия мандатен период преизпълват информационното поле. Ще се включа и аз с някои скромни наблюдения.
Най-напред ще погледна към България. Каквито и сложни разсъждения да се правят, каквито и дистинкции и различавания да се прокарват, един извод се налага категорично: ниската избирателна активност на българските граждани може и да знак, отвеждащ в разни посоки, може и да се тълкува като симптом, който допуска поставянето на разнообразни диагнози, но при цялата интерпретативна полифония е ясен индикатор за това, че на този етап българите не споделят настроенията за промяна на Европа. Или поне не и нагласите, търсещи някаква съществена, значима промяна в устройството на Европейския съюз и системата на взаимоотношенията между отделните държави вътре в него.
Ако ще и причина за неглижирането на евровота от страна на българите да са били поредицата почивни дни, хубавото време и близостта на черноморските и егейски плажове, или, напротив, разочарованието от политическата класа, все пак пасивността на толкова голям процент от гласоподавателите е неоспоримо доказателство за това, че те не откриха у себе си достатъчно силен мотив да се отправят към урните, за да променят пейзажа в Европейския парламент, а оттам и ландшафта на общото политическо и икономическо пространство. Явно повикът за неотложността на промяната не трогна особено много българския избирател.
Това заключение е, разбира се, банално. Банално е, защото утвърждаваната от него истина е банална. Ниската избирателна активност на българските граждани в съчетание с получената от явилите се партии и коалиции подкрепа даде да се разбере без капка съмнение, че европейският естаблишмънт е последната грижа на днешните българи. Казаното не е никаква новина , като се има предвид, че проучванията на общественото мнение в България регулярно показват висока степен на доверие към Европейския съюз и неговите институции. И наистина доказа се, че ескалацията в евроскептичните и европесимистични нагласи така и не е засегнала българското общество в степен, която би могла да произведе политически вот, облагодетелстващ популистки и националстически формации с агресивни антиевропейски позиции и реторика. (Да се сетим за сетен път, че дори ВМРО не е точно такава.)
На този фон може би няма да е невярно и предположението, че БСП остана толкова назад след ГЕРБ и заради неразумния опит да се говори активно както срещу основния вътрешнополитически опонент, така и срещу принципи на общоевропейската политическа действителност. Очевидно, че надеждите, възлагани от ръководството на социалистите през последните почти три години на полето на национал-популисткия и псевдоконсервативен патос не дадоха желания резултат. Независимо от онези 50 000 нови гласа в сравнение с евроизборите от 2014 г., с които (в иначе плачевното си безсилие) се похвали тези дни Корнелия Нинова.
Като споменах госпожа Нинова и псевдоконсерватизма с националистически подправки, се сетих за Истанбулската конвенция. Докато лидерът на БСП и целият партиен актив се вихреха в първата половина на 2018 г. да громят този документ на Съвета на Европа, в София по едно време дойде Сергей Станишев. Тогава той пределно ясно предупреди, че предприетата от Нинова и ръководството на БСП офанзива срещу конвенцията рано или късно ще се отрази твърде негативно върху своите автори. Станишев имаше предвид отражението в очите на европейската социалистическа общност. Тогава, хващайки се за тези негови думи, и аз написах за Портал Култура, че госпожа Нинова се заиграва с огъня и ще си плати. Е, дойде време да видим, че предупрежденията от страна на Станишев се оказаха пророчески. Не толкова, защото огромната част от другарите вътре в ПЕС не разбраха как така едни съвременни социалисти бълват огън срещу Истанбулската конвенция, а защото евроизборите демонстрираха, че „консерватизмът“ на българина е карта, на която не бива да се разчита така наивно. Понеже ориентираните еднозначно към европейския интегритет интереси на днешния българин са мотив, далеч по-силен от онова, което народната мъдрост у нас нарича „сеир“ и „ден до пладне“. Такива сме си – сеирджии. А съвременният свят е рай за сеирджията. Но вниманието на сеирджията е силно летливо…
Що се отнася до общоевропейската панорама, то се видя такава картина. Присъствието на антиестаблишмънт партии (може би възможно най-общото валидно определение за всички, характеризиращи се като евроскептични) в новия Европейски парламент действително ще бъде по-голямо. В новото събрание те ще възлизат не на 24, както досега, а на 29 процента. Казано иначе, един на десет депутати ще е представител на някоя от партиите с такъв характер. Гласовете на тези хора и на онези, което те представляват, ще бъдат по-силни наистина. Само че големият проблем е именно в разнородността им. Едва ли има съмнение, че крайно десни националисти няма да се погаждат добре с популисти, имащи ясно изразен ляв профил. Само скептицизмът към Европа в този ѝ вид няма да ги обедини. Прочее, точно тук е мястото да се подчертае за пореден път едно реално различие, според което някои от въпросните партии всъщност не са и евроскептични по принцип, а отрицателно настроени само към сегашния вид на Европа. Ще рече, очаква се позициите на депутатите от тези формации да са често доста несходни с тези на твърдите националисти например.
Така че появата в Европарламента на единен фронт, съставен от партиите на промяната, е твърде крехка перспектива. В подкрепа на тази прогноза само ще отбележа, че вчера Виктор Орбан недвусмислено отхвърли възможността за обединяване с хората на Матео Салвини.
Всъщност, далеч по-интригуващ е възходът на зелените и либералите. Особено този на либералите. Защото, ако и приливът на доверие към зелените да изглежда логичен заради все по-парещата актуалност на екологичната проблематика и на свързаните с нея въпроси за морала и съвестта на съвременния производител и потребител, то увеличаването на подкрепата за либералните политически формации поставя сериозни въпроси. Казах, че изборният успех на зелените изглежда логичен, като имах предвид в европейски контекст, разбира се. Защото се знае много добре, че точно и само Европа е мястото в модерния свят, в което мисленето и надеждите на зеленото движение изобщо имат някакъв реален политически шанс.
Та, пробивът на либералите е по-неочакваният. И заедно с това – по-знаменателният. Защото, не е ли показателно, че тъкмо в атмосферата и климата на ожесточено говорене и пропагандиране от различни точки (вътрешни и външни) срещу греховността на либералната демокрация, пазарния либерализъм и либералния социокултурен модел, политически формации, установени отдавна като либерални (и традиционни в този смисъл), както и по-нови със същата идентичност, увеличиха влиянието си в паневропейски мащаб.
Сигурно поне донякъде обяснението може да се открие и в мотивиралия мнозина стремеж да бъде отговорено на атаките срещу либералната демокрация. Естествено, аз не схващам този модел като патент и запазена марка на либералите, но все пак е много вероятно ядните и несекващи нападки срещу всичко, което допуска категоризирането му като либерално, да е въздействало върху съзнанието на много европейци, решили да се противопоставят в крайна сметка с емблематичен жест на говоренето и действането против либералната демокрация. Между другото, най-големият и запомнящ се удар по евроскептицизма и национализма дойде от Холандия.
От друга страна, очевидно е наистина и това, че оттичането на гласове в посока към зелените и либералите е изява на желанието за намиране на алтернатива и за обновление. На желанието за промяна. Голямото в цялата тази работа за мен е това, че европейските граждани в мнозинството си така и не прегърнаха предложенията за промяна, идващи от дезинтеграционните като идеология и политически ходове партийни централи. И от мишците им, дето са, знае се къде.
Но да завърша с българите. За тия стана крайно ясно едно – че им е достатъчно добре и в европейски съюз, такъв, какъвто си го познаваме.
