Човешкият живот, включително и най-незначителният, който притежава само измеренията на привидното и тривиалното, се дължи на определен избор. Съзнателно или не човек избира себе си, човешката си участ, това, което иска да бъде през отреденото му време. И в повечето случаи изборът, направен от нас, рано или късно се оказва провал, една върволица от крушения, равносметката за живота ни като пустота и баналност. Причината е в погрешния ни избор, в това, че не сме направили духовен избор, тоест не сме разбрали, че животът е преди всичко духовност, онзи порив на съзнанието, което не иска да се примири с вездесъщите баналности, с наложените граници на ума и сърцето, с неумолимата безпощадност на смъртта. Албер Камю го е казал твърде добре, ако става дума за потреса, който все някога ще ни връхлети, когато разберем безсмислието на живота си: “Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обед, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден избликва първото “защо” и всичко започва в тази умора, примесена с учудване”. А какво започва ли? Това зависи от степента, на която се намира съзнанието ни. Едни, подвластни на изначалната си духовна леност, ще се опитат да се примирят, да потърсят съответното оправдание и въобще да избягат надалеч от угризенията и усещането си за абсурд. Други неизбежно ще се изправят пред решението да променят съдбата си в насоката на духовното. И в двата случая обаче пропуснатият някога избор идва да напомни за себе си, за това на какво равнище е трябвало да осъществим човешката си участ. Тук бързам да напомня, че в каквито и условия да живеем, дори в ада на една диктатура, изборът ни трябва да се извърши. Каквото и да ни струва това, рискът трябва да се поеме, защото един духовен избор може да ни коства живота на тялото, но той гарантира задължително моралното спасение, извисяването ни като личности. Ясперс казва, че “Безусловното решава върху какво в края на краищата почива животът на един човек, дали той има значение или е нищожен”. Изборът ни трябва да бъде в съзвучие с безусловното, за което споменава немският философ. Без наличието на тази безусловност, тоест на ценностния императив, на който никога няма да изменим, без наличието на онова прозрение за нещо свещено, което трябва да направлява живота ни, изборът ни няма да бъде духовен, действително съдържателен. Животът ни ще придобие едно по-висше значение само при онова духовно решение извън познатите стереотипи на мислене и действие.
Жалко е, но повечето хора не отиват по-далеч от обичайните модели на съществуване, изгубили отдавна своята валидност. Повечето от нас нямат чувство за онази отговорност, каквато представлява от само себе си животът ни, замислен като проект на свободата. Затова и не разбираме, че нашето присъствие на земята трябва да бъде енергично самонадмогване, постоянното усилие да спасяваме Смисъла от неуморната агресия на Безсмислието.
Винаги е било така и ако в световната история има толкова низост и безсмислие, това се дължи на погрешните ни избори. Престъпната пасивност на човека спрямо наложените заблуди, липсата на воля, за да стане той повече от това, което е, стадното у него, което му пречи да извърви самотния път на изграждането си като пробудена личност, разбира се – и тиранията на една или друга власт, която по дефиниция отрича отделния човешки избор, ето го отровеният извор, от който продължаваме да пием, въобразявайки си, че съществуваме. Ето защо не можем да се ангажираме с волята за един по-истински живот, подчинен на търсещия дух и на “безусловното”, за което говори Ясперс. Тъкмо в това е драмата на тривиалния човек, която днес, повече от друг път, има всичките характеристики на една трагедия. Защото духовната, метафизичната, религиозната безопорност на днешния човек е наистина трагедия. При наличието на тази безопорност изцяло доминират правилата на бездуховното всекидневие и трябва да са прави онези, които казват, че сме в “състояние на израждане”.
Човекът си остава и днес един незавършен проект. Той не може да осъществи духовното си прераждане, да отиде поне малко по-далеч от пределите на болната ни цивилизация. Жалък поданик на един замърсен свят, в който властват егоизмът и отчуждението, той крачи уморено към смъртта си, приел като неизбежност духовната си деградация. И така животът му е всъщност едно пропиляно битие, безплодие, което иска да отрече величието на живота. Един такъв живот е в буквалния смисъл на думата битие-към-нищото, защото е лишен от озаренията на духовния копнеж, от стремежа към спасителната духовна пълнота на съществуването.
Основанията ми за този песимизъм са твърде много, тъй като научният и техническият прогрес продължава да бъде в контраст с духовното и моралното състояние на човешкия ни свят. И новият ни век се мъчи под бремето на спомена за ужасите, които станаха съдба на отминалото столетие. Поуките, които си направихме, са твърде недостатъчни, иначе нямаше да го има и днес това мъчително чувство за липса на изход, за похитена хуманност, за това нихилистично заиграване с идеи и понятия, които отколе са давали посока на човечеството. Съвременният човек страда от парализа на сетивата, които в други времена усещаха необятната мощ на живота и спасителния смисъл, с който животът е зареден изначално. Потънал в бездната на временното, сграбчен в прегръдките на преходното и тленното, способен да твори само една „история без трансцендентност” (Камю), човекът все повече се превръща в субект на един механичен свят, който ограбва и последните му остатъци от нравственост и духовност. Животът на днешния човек е лишен от истински ценности. Той става все по-безчувствен към идващото от традицията, оставила големите си уроци за духовен порядък и за пътя към човешкото достойнство. Неговото съществуване е престанало да бъде действителна значимост, то се превръща в абсурд. Внушенията, че при тези обстоятелства животът придобива измеренията на абсурда, ще открием на толкова места във философията и модерната литература. Паул Тилих, например, основателно говори, че “човекът от ХХ век е изгубил смисъла на своя свят, както и своя Аз, живеещ в значенията, които идват от един духовен център. Ръкотворният свят на вещите се е вкопчил в своя създател, който в него губи своята субектност. Човекът се е пожертвал заради онова, което сам е сътворил. Но той все още осъзнава какво е изгубил и какво продължава да губи”. Следвайки насоката на тази мисъл, бих казал, че сега, доста време след написаното от Тилих, човекът се намира в още по-окаяно състояние. Защото все повече оредява редицата на онези, които си дават сметка какво сме изгубили.Доказателствата са навсякъде, включително и в съвременния български живот, който не съумя да се възроди на качествено равнище след трагичните поражения на тоталитарната епоха.
Вместо следването на една градивна, морална и духовна насока ние предпочетохме реалност, в която всичко е унижение и духовна нищета. Човешката ни участ е жребият на хора в един живот, където “всичко е позволено”.Липсват границите, липсват свещените табута. Порнография в буквалния и преносния смисъл. Печат и телевизия, които бъдещите историци ще поставят в черните страници на историята ни. Политици, обсебени от единствения инстинкт да трупат все повече богатства. И в целия ни обществен живот един непрекъснат шум, приказки, изпразнени от смисъл, лъжа и демагогия, цинизъм, който може да се сравни единствено с цинизма от тежките години на диктатурата.
Какво означава всичко това? Означава просто, че не сме направили духовния си избор и че сме забравили традицията, значимото духовно наследство на миналото, идеализма на предците ни, което пък навежда на мисълта, че е време някой носталгичен поет да напише с болка една нова “Епопея на забравените”. По един или друг повод споменаваме и днес “най-българското време”, каквото е нашето Възраждане, без да проумеем обаче, че онази епоха беше преди всичко фундаментален, съдбоносен избор. Изборът на Паисий, на Раковски, на Левски и Ботев е техният бунт в името на екзистенциални модуси, мотивирани и от идеята за Доброто, за Правдата. Себеотрицанието на възрожденския човек, неговата идеалистична обреченост на идеята за човешко пространство, където ще царува истината, днес вече не говорят почти нищо на толкова много от нас. Това равнодушие и безразличие ще има тепърва да се плаща на още по-висока цена. Ограбени от днешната реалност, ние ще скъсаме съвсем връзката си и с историята, в която има и светлина. Така ще стигнем още веднъж до нулевата точка на незавидната си участ, на нашата обреченост да живеем без памет, дълг и избор.
Нека споделеното дотук не се тълкува като израз на крайно отчаяние. Но нека и да осъзнаем час по-скоро какъв е поводът за споделеното, за тревогата в душата на мислещия ни съвременник, който все още вярва, че в човешкото същество го има нужният потенциал за повторно съзиждане. Примерът на миналото не може да бъде изтрит напълно. Той ще вдъхновява и занапред, ще ни бъде опорна точка и в утрешните дни на болка и стълкновение с безпътицата. Един такъв пример е Димчо Дебелянов, за когото доста млади хора се сещат единствено, когато ще трябва да държат приемен изпит в университета. Голям поет, високо нравствено съзнание, праведна личност, отишла доброволно на фронта, за да изпълни дълга си. И за да направи своя спасителен духовен избор, постигайки на бойното поле “тихата победа” на духовното си прераждане. Нима личности като него ще бъдат все повече един “ненужен спомен”? За Дебелянов поетът Атанас Далчев казва, че той е “чувствал върху себе си ръката на свръхестественото през целия си кратък и злочест живот”. Далчев си обяснява с “религиозната природа” на поета неговото смирение, неговото чувство на зависимост от Бога, неговата обсебеност от мисълта за една действителност на възродения дух, където няма да се чувства повече чужденец и затворник в тъмница. Колко са днес онези, които имат в себе си нещо от поривите на Димчо, от неговата “природа”? И тук не става дума за таланта на този творец, а за духовната му дарба, за огромната му способност да живее в света на възвишеното. Без тази вродена, но и допълнително култивирана способност Дебелянов нямаше да си пробие път към спасението, към онова неповторимо по своята въздейственост самоутвърждаване, с което е отрекъл света на Нищото. Без спомена за Дебеляновото самоутвърждаване животът ни днес щеше да бъде още по-беден в духовно отношение.
Всъщност драмата на времето ни, кризата на ценностите, която не е от днес и вчера, тази убиваща ни “криза на човешкото”, заради която губим духовната си идентичност се дължи на едно единствено нещо. На това, за което говори Чеслав Милош, имайки предвид постмодернизма. Но то се отнася и за цялата ни постмодерна епоха. Милош казва, че “постмодернизмът в крайна сметка е убеждение, че днес не е възможна никоя вяра, не е възможен никакъв определен светоглед”. След това убеждение – продължава той – “върви свеждането на всичко до конфликт на интересите”. В съзвучие с тази мисъл са и думите на поета Октавио Пас. “Обществата – твърди го този изключителен творец – са исторически, но всички са живели под ръководството и вдъхновението на свои метаисторически представи и вярвания. Нашата епоха е първата, която се готви да живее без метафизическа доктрина”. Отново става дума за “безусловното” на Ясперс, за онази “безусловна повеля”, намираща се извън временните конвенции, извън формулите на “утилитарния” разум и благодарение на която човекът действително постига себе си. Става дума и за това, че без необходимата вяра, без спасяващата благодат на духовния избор все по-малко ще различаваме доброто от злото. И все повече ще се отдалечаваме от самата мисъл за избор. Сега се намираме точно в тази ситуация. Нашата раздвоеност, липсата на вътрешната категоричност, метафизичният ни скепсис, за който един философ казва, че е проява на безхарактерност – всичко това подсказва отсъствието на решение, невъзможността за качествен избор. “Вместо да вземем решение – пише Ясперс – ние се люшкаме и лутаме из живота, свързваме едното с другото и съвсем не признаваме това за необходимо противоречие. Тази нерешеност е злото. Човек се пробужда едва когато различи доброто от злото. Той става себе си, когато е решил в каква посока ще поемат неговите дела. Всички ние трябва постоянно да отвоюваме себе си от нерешеността”. И тези думи са твърде многозначителни. Те изрично подчертават, че без нашия избор, оставайки в лоното на нерешеността, ние подпомагаме злото. Косвено или пряко ние се обвързваме с него, ставаме негови носители, въплъщаваме го със самия факт, че сме предпочели духовното безволие, инерцията и равнодушието, онова душевно вкаменяване, с което не би могло да реагираме на съвременния свят, искащ да ни погуби. Предпочели сме да загърбим дълга си пред живота, пред онова, което го зарежда със смисъл. Но дейците на Възраждането са постъпвали по друг начин. И много други от духовните ни предци, идващи след тях, са ни показали какво значи да отвоюваш себе си от нерешеността. Навсякъде по света и във всички времена същностната повеля е била да направиш избора си, решително да забравиш своята себичност и своя егоизъм. Френският персоналист Муние пише, че “съществуването е съвсем различно от това само да живея живота си, моя живот”. И пак той твърди, че “личността е движение на надхвърляне на живота в това, което той е, и в това, което не е”. Едно подобно надхвърляне откриваме в съдбата на онези открояващи се личности, сътворили светлите страници на историята, на религията и философията, на поезията, на изкуствата, търсили трескаво истината за живота и за робствата на човека. Биографията на Достоевски, съдбата на Паскал, животът на Ван Гог, терзанията и копнежите на толкова творци и в нашата литература – какво друго са те, ако не надхвърляне, полет на духа, често пъти последван и от трагични сривове. Всички те са надмогвали отчаянието си, собствените си ограничения, за да се сдобият с “мъжеството да бъдат”. И за да се превърнат в трайното мерило за човешки образ, изтръгнал се от веригите на оскъдната и ограбена налична действителност. Което означава, че са били по-цялостни и по-близко до чистата страна на човешката си природа. Техните лични и творчески безпокойства са ги извели до просветление, до онова себепознание, утвърждаващо силата и красотата на живота. Те са се опълчили на онзи гибелен свят на “безразличието и грижата”, за който говори Хайдегер. Те са престанали да бъдат зависими от тази “обкръжаваща чуждост” (Муние) на времето и обществото, защото са направили своя избор.
Разбира се, наличните условия за нашето пробуждане и възраждане не са никак благоприятни. В нашия текущ живот всичко е крайно потискащо и може да обезкуражи и най-целеустременото съзнание. Но така е било винаги, в смисъл, че животът е онова предизвикателство, което често поражда и чувството за безсмислие. Въпросът е човек да намери нужните сили в себе си, да се превърне в отказ и противопоставяне. Муние казва:” Толкова силен и всеобщ е уклонът към неавтентичния живот, че да ставащ съществуващ значи да вървиш към изключението”. Защо не се помъчим да тръгнем към това изключение? Та нали смисълът на живота ни е в това съществуване на градивните посоки и животоспасяващите отговори. Нали този смисъл е да разберем и отстояваме смисъла на нашето достойно предназначение.
Почвата под краката ни е толкова разкаляна, а въздухът, който дишаме, е просмукан от заразата на клинично време, в което душата на човека е опустошена. Отдавна го няма онова обилие на пориви и смисъл, за да бъде коронован по един или друг начин нихилизмът. Жадуващи прераждане, ние стоим безпомощно пред изстъпленията на времето, което постоянно ни напомня за нашата богоизоставеност. Нещастни поданици на отсамното, където властват кесарите на подлостта и пошлостта, ние сме превърнали живота си в неспиращ гърч. Над главите ни виси мечът на безверието, който може да се стовари и върху най-неподкупните от нас. Наистина сме стигнали до границата, след която настъпва окончателното сриване. Ето защо не бива да забравяме за избора си.
През 60-те години на миналия век, крайно потиснат от живота, на който е станал свидетел, Александър Геров записва в дневника си следните думи:” По дяволите всички идеологически и държавни философии. По дяволите всички редакционни статии и увъртания. По дяволите всички подлеци, шарлатани, кариеристи и експлоататори на човешкото общество. Ако в това се състоеше животът, той би бил най-голямата безсмислица”. Жалко е, но и днес, в една друга ситуация, пак ще кажем същото. С колко надежда започнахме прехода си, за да стигнем до ужасното прозрение, че сякаш не сме способни да сътворим нормално общество на духовни и свободни хора. Нравствени изроди са завзели ключовите позиции навсякъде. Вместо морален устрем онова, което днес наричаме “общество”, заслужава да бъде определено като нравствен колапс. Повечето деца мечтаят да станат бизнесмени и търговци. Те не искат да бъдат лекари, художници и писатели, инженери и свещеници. Едно момче на десетина години заяви по телевизията, че ходи на училище, за да вземе дипломата си и после да замине в Германия, където щяло да си “живее”. Значима част от нашите студенти са безразлични към това, което беше България по времето на тоталитарния режим. Те не ходят да гласуват, защото нямало смисъл. Довчерашни сатрапи издават мемоари с патриотичните внушения, че тяхното гестапо било в служба на отечеството. Някои от тях са отново началници. И това на свой ред потвърждава колко е наложителен изборът на всеки един от нас, респективно на обществото ни като цяло. Ако не го направим, ще разполагаме и с основанието да повторим едни други думи от дневника на Геров: „Ниско, много ниско е паднал вече духовният ръст на човека. Ако не се оправи, това неминуемо вещае гибел”.
И въпреки всичко, надеждата трябва да остане. Другото име на човека е надежда. Ние сме в поредната си гранична ситуация, където звучат заповедните интонации на онова “или-или”. Тези две думи са пък другото име на избора, без който няма да бъдем хора.
ххх
Горните редове написах преди няколко години. Препрочитайки ги в ситуацията на поредния ни колапс, почувствах, че ако сега трябваше да кажа нещо за това, което става на улицата, в душите ни, в страната ни, в света, пак щях да прибегна до същите думи. Нищо не се е променило, не са особено големи надеждите, че нещо ще се промени до степен, че споделеното от мен да се обезмисли. Защото реториката ни продължава да бъде “прекалено окаяна”, особено онази – на предишните и сегашните властници. А вероятно такава ще бъде реториката и на утрешните. “Силата на вкуса”, силата на моралното съзнание, това, че преди “да дадеш своя глас трябва да проучиш внимателно” толкова много неща, едва ли не всичко, което наричаме реалност, живот и как ли не още… Ето какво трябва да притежававме, какво трябва да направим, ако искаме да б ъ д е м… Ето защо “не трябва да се пренебрегва науката за прекрасното”… Затова и към този послепис прибавям стихотворението на големия полски поет Збигнев Херберт “Силата на вкуса”, преведено от Вера Деянова. То казва едва ли не всичко, когато мислим за днешното и утрешното, за миналото, за живота ни, за избора, без който не сме това, което трябва да бъдем.
СИЛАТА НА ВКУСА
На госпожа професор Изидора Домбска
Съвсем не се искаше прекалено силен характер
за нашия отказ несъгласие и упорство,
имахме частица от необходимата храброст,
но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус.
Да, на вкус, в който са вплетени фибри душа и хрущялчета съвест.
Кой знае какво би станало, ако по-умело и красиво ни изкушаваха,
ако ни пращаха розовобледи жени гладки като парченца нафора
или фантастични създания от картините на Йеронимус Бош,
но какъв беше адът в действителност,
влажен трап сляпа уличка за убийци барака,
наречена дворец на справедливостта,
домашно изпечен Мефисто в ленинска куртка
изпращаше в терена внуците на Аврора,
момчета с картофеножълти лица,
много грозни червеноръки девойки.
Тяхната реторика наистина бе прекалено окаяна,
(Марк Тулий се обръща в гроба)
вериги от тавтология няколко понятия като бухалки,
диалектика на палачи никаква изисканост на мисълта,
синтаксис лишен от изяществото на условността.
Тоест естетиката не е съвсем безполезна в живота,
не трябва да се пренебрегва науката за прекрасното.
Преди да дадеш своя глас трябва да проучиш внимателно
стила на архитектурата ритъма на барабаните и пищялките,
официалните цветове недостойния ритуал на погребенията.
Нашите очи и уши отказаха послушание,
принцовете на нашите сетива избраха гордо изгнанието.
Съвсем не се искаше прекалено силен характер,
имахме частица от необходимата храброст,
но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус.
Да, на вкус,
който те задължава да си излезеш да направиш гримаса,
да не спестиш подигравката,
дори ако затова трябваше да падне,
безценния капител на тялото –
главата.
