Не че не можех да живея иначе. Можех да се къпя в суетата си, да плувам в малките заливчета на очите, в задръстванията на красотата, в силата на вниманието.
Виждах, че, ако искам да правя вирове, ще мога да ги отварям и ограждам, че, ако ми се прииска да слагам бентове, ще смогна да се отскубна от дупката, която ме докарва до праговете на умовете, че ще се провра и през разлома дори.
Винаги са ме радвали сплотяването и близостта, само че. На лагерите и на сегментите. Минерали, части, молекули, колела.
От много малък ме дърпат към себе си лагерите и сцеплението им с метала, който задържа тяхната общност. Нещо извън тях и нещо в тях, което не може без тях.
В момента имам чувството, че България се развива с динамични темпове , които я изтеглят и я прехвърлят през лоста на нашите все още така и непрескочени бариери. Наши, казвам, защото ги виждам като пречки пред краката на страната, независимо от това дали са поставени пред краката й някак от чужди на нея хора, или са произведени от нас, създаващите пречки пред страната и краката си.
А иначе в чисто политически аспект ситуацията е сякаш нестабилна, но не се знае така ли е наистина. Виждаме как българският парламент върви към някаква консолидация. Това дори притеснява с индикациите за създаването на неофициална еднопартийна система, отговаряща на понятието „картел” в икономическия му дискурс. Това е притеснително.
Но България притежава в момента големи, много твърди шансове да изведе себе си до най-личното място в югоизточните части на Европа и да стане от периферия и маргинал център на региона. Да се окаже мястото, което е най-предвидимо и с това привлекателно със своята стабилност и с изгледите си за траен икономически просперитет.
За тази перспектива се говори от години, но ми се вижда, че сега знаците в тази посока изглеждат по-убедителни от всякога.
За де не звучи прекалено общо, ще поясня. Говоря за вървежа към преобръщането на България в политико-стратегически, но и в икономически централен пункт, който привлича все повече вниманието на големите в световните отношения.
Мисля, вече се разбира без особено усилие, че България постепенно излезе от своята анонимност, мина през периода на разпознаването си от другите като европейска страна, която има потенциала да бъде стабилна част от онова, което се нарича Европа.
България сега е фактор, който засилва позициите си не само в регионален, но и в далеч по- голям мащаб значително.
Нашата страна продължава в последните около две години да бъде не просто сигурна, предвидима и коректна от гледна точка на международните отношения изобщо, но и заедно с това стабилна във вътрешните, в собствените за Европейския съюз правила, сигурна като външна граница на Съюза. Вероятно това ви звучи като панегирик, но, с извинение, толкова сме привикнали към охулването на ближните, че се страхуваме, сякаш от такава самооценка. Безкритично. А мисля, че тя е разумна. Мисля,че България съумява сега да запази също така един баланс между охраняване на границите, що се отнася до притока на имигранти, от една страна, и отвореност към бежанския поток, от друга, която отговаря не само на приетите международни законови стандарти, но и на неписаните норми на хуманността.
Очаквам и се надявам, че поведението на българската държава в така създалата се ситуация, която е общоевропейска и световна, естествено ще бъде оценено без пренебрежение и без прояви на недозряла или недоизживяна, наивна предразсъдъчност от страна на останалите засегнати. Да припомним и това, че разпределението на интересите, както вече беше посочено от мнозина, включително и от мен, твърдо и твърде грубо посегна на европейската идея за солидарност и създаде усещането, че лидерите на европейските държави не се търсят взаимно с интенцията консолидацията във времената на изпитания да бъде спасена, а, напротив, поемат пътя на разбягването.
След всичко казано дотук ще спомена отново, че сега България има пред себе си пространства, които се откриват много рядко, има прерии пред себе си. Не говоря за някаква форма на експанзия, на инвазия или превземане, разбира се, а за едно по-добро позициониране върху европейската, и съответно световна политическа карта, което разкрива пред българската държава и нейните граждани възможности, които не са за изпускане. Пак ще кажа, че не говоря за стратегическо държание, а чисто и просто за напълно легитимно възползване от появили се възможности.
И затова управляващите днес България са длъжни да направят много добре своя избор, да преценят как точно могат да използват разкрилите се пред страната ни пролуки, които твърде вероятно ще променят състоянието ни позитивно, стига да успеем да се възползваме добре от тях.
Да не забравяме, че трябва много да се внимава с всичко около нас.
Изборът. В наши дни това понятие стана особено платежно и купешко, мисля си. Сиреч, малко девалвира. И все пак, то няма как да изгуби и по-тромавия си, природния си смисъл.
В наши дни правенето на избор си остава същото.
Не че не можех да живея иначе. Можех да се къпя в суетата си, да плувам в малките заливчета на очите, в задръстванията на красотата, в силата на вниманието.
Виждах, че, ако искам да правя вирове, ще мога да ги отварям и ограждам, че, ако ми се прииска да слагам бентове, ще смогна да се отскубна от дупката, която ме докарва до праговете на умовете, че ще се провра и през разлома дори.
Винаги са ме радвали сплотяването и близостта, само че. На лагерите и на сегментите. Минерали, части, молекули, колела.
