Откъс от сборника с избрана проза на Валтер Бенямин на издателство „Гутенберг“, преводът от немски е на Емил Антонов. 

Наследството на Валтер Бенямин, един от най-оригиналните и значими мислители на ХХ век, включва стотици страници с художествена проза, често опираща се на автобиографичните му бележки и оригиналните му наблюдения върху дребните детайли от миналото и настоящето.

В сборника „Избрана проза“ са включени предимно прозаични произведения, писани в последното десетилетие от живота на Бенямин. Из тези позабравени страници могат да се открият не само характерните му, пропити с ирония идеи, а и необикновената чувствителност, с която е опознавал живота (Хана Аренд изтъква, че това е дарбата му „да мисли поетично“, а пък Сюзън Зонтаг подчертава, че Бенямин в действителност успява докрай „да очертае“ живота на духа.).

Валтер Бенямин, Избрана проза, ИК „Гутенберг“, 2019 г., превод от немски Емил Антонов, редактор Николай Тодоров

СЪНУВАЩИЯТ В СВОИТЕ АВТОПОРТРЕТИ (1932)

(Фрагменти)

Под това заглавие Валтер Бенямин обединява част от своите записани сънища и се опитва да ги издаде, но не успява. В тях вече ясно се долавят някои от експерименталните пориви, движещи повествованието например в творбите на негови съвременници като Франц Кафка и Даниил Хармс. Години по-късно приятелят на Бенямин Теодор Адорно ще развие своя собствена теория за сънищата (специално за връзката им със смъртта). Той също ще опита да подготви сънищата си за печат и тези „сънни бележки“ отново ще видят бял свят посмъртно. И в двата случая авторите ще настояват на автентичността на записаното, но и в двата случая ясно ще личи последвалата литературна обработка.

СЪН[1]

Намирах се в Берлин. Седях в една кола в компанията на две крайно съмнителни девойки. Внезапно небето притъмня.
– Содом – изрече една госпожа на почтена възраст, носеща малка шапчица; изневиделица тя също се бе оказала в колата.
Така стигнахме до малка железопътна гара – релсите се подаваха и поемаха нанякъде. Там се провеждаше съдебно заседание, на което и двете страни седяха на земята, направо върху паважа на два ъгъла.
Съвсем ниско в небето се появи огромна, много избеляла луна – позовах се на нея, понеже ми се стори, че тя символизира правосъдието.
После се оказах участник в малка експедиция, която слизаше покрай една рампа, подобна на тези обикновено със сточните гари – все още се намирахме в сградата на гарата. Спряхме пред един ручей, който течеше между две редици изпъкнали порцеланови плочи, които сякаш плаваха, вместо да стоят здраво на едно място, и се отдръпваха под краката като шамандури.
Не съм сигурен дали втората редица действително бе направена от порцелан – изглеждаше по-скоро от стъкло. Във всеки случай бяха осеяни с цветя, които се подаваха като луковици от пъстроцветните сферични стъкла, а те пък меко се удряха едно о друго във водата – отново като шамандури.
За момент стъпих в лехите с цветя от другата страна, докато в същото време слушах обясненията на дребния чиновник, който ни водеше. „В този канал – завърши той – се хвърлят и слагат край на живота си самоубийците, бедните, притежаващи само цветенце, което откъснат и сложат между зъбите си.“
Сега светлината падаше право върху цветята. Може да се помисли, че реката е нещо като Ахерон, но в съня нямаше и помен от това. Тогава някой ми каза на кои плочи най-напред да сложа крака си, за да се върна. Порцеланът там бе бял и набразден.
Продължавахме да разговаряме, докато излизахме от дълбините на гарата. Посочих чудноватата картина, която се образуваше от керамичните плочки под нозете ни – те лесно можеха да се използват, за да се заснеме филм. Никой обаче не желаеше открито да говори за подобни проекти.
Внезапно по пътя надолу към нас се зададе опърпано хлапе. Оставиха го спокойно да отмине, а пък аз трескаво затършувах из джобовете си за някоя парà от пет марки, но не намерих такава. Когато най-сетне се разминахме – понеже то не спря да изчака, – му дадох по-малка монета и след това се събудих.

ВНУКЪТ

Бяхме решили да посетим баба. Отидохме с карета. Вече се стъмваше. Вратата на колата имаше стъкла, през които се виждаше светлината, запалена в някои от къщите на стария западен квартал.
Рекох си: „Това е светлината на онази епоха“.
Малко по-късно една незавършена бяла фасада насред група старинни къщи ми припомни настоящето.
Каретата прекоси „Потсдамщрасе“ през кръстовището със „Щиглицщрасе“. Проследявайки пътя от другата страна, се запитах как са били нещата преди, когато баба все още е била жива. Дали все още впрягът не е имал звънчета? Наострих слух, за да проверя дали вече са съществували, и ги дочух.
В същото време колелата като че вече не се търкаляха, а подскачаха по снега – понеже по улицата имаше сняг. Отгоре покривите на къщите се съединяваха в много чудновати форми, а между тях се виждаше само късчета небе. Освен това, отчасти закрити, можеха да се зърнат и облаци с кръгла форма.
Мислех си да посоча облаците и с изненада открих, че ги наричат „луна“.
В дома на баба се оказа, че сме донесли всичко необходимо за гостуването. По дългия коридор разнасяха сладкиши и кафе с голям поднос. Обаче забелязах: носят ги към спалнята на баба; изхитрих се да проверя дали пък може още да не е станала.
Отидох до нейната спалня, понеже от доста време не я бях виждал. Когато влязох, в леглото имаше момиче, облечено в синьо, само че това синьо не бе ново. И тя не се бе завила – изглежда се чувстваше много удобно в онази просторна постеля.
Излязох и видях в коридора шест, даже повече детски легълца, наредени едно подир друго. Във всяко от тях стоеше по едно дете, облечено като възрастен. Можех само да предполагам, че са от семейството. Това ме учуди и се събудих.

ЯСНОВИДЕЦЪТ

Старата част на един голям град, римски цирк. Вече е нощ. Бързо препускат двуколки; и в съзнанието ми ясно се очертава една мисъл – става въпрос за Христос. Целта е в центъра на сънуваната картина. От площада на цирка стръмният склон на хълма се спуска към града. В същото време виждам в подножието трамвай, в чийто последен вагон забелязвам облечена в червена, обгорена дреха жена, която познавам. Трамваят потегля и пред мен внезапно се появява нейният годеник. Сатанинските черти на неописуемо красивото му лице са придружени от срамежлива усмивка. Той вдига ръцете си, в които държи пръчица, и с внезапните думи „Вече знам, че ти си пророкът Даниел“ я счупва в главата ми. В този момент ослепявам. Заедно слизаме и поемаме през града; малко по-късно стигаме до улица, от чиято дясна страна има къщи; от лявата – просторна ливада, а в дъното – порта. Тогава ние се отправяме към портата. Изневиделица на прозореца, който гледа от приземния етаж на една от къщите, сега отдясно, се появява призрак и ни съпътства през вътрешността на дома. Той преминава през всички стени и винаги се разполага на същата височина като нас. Виждам всичко това, макар да съм сляп. Имам усещането, че моят приятел страда под погледите на призрака; тъй че си разменяме местата: аз продължавам от страната на къщите и така го браня. Като стигам до портата, се събуждам.

ЛЮБОВНИКЪТ

Вървях нанякъде със своята годеница; заедно се движехме в нещо средно между изкачване и разходка; сега се намирахме близо до върха. Странно – мислех си, че този връх е висок прът, който се издига към небето, подавайки се иззад скалния отвес. Когато обаче стигнахме горе, видях, че не става въпрос за връх, а за плато, пресечено от широк път, ограден от двете страни с високи къщи. Сега ми се струва, че си припомням: вече не се движехме пеш, пътувахме с кола, седнали един до друг на задната седалка; също тъй е възможно колата да е минала през няколко адреса, преди ние да се озовем в нея. Наклоних се да целуна своята любима, но тогава тя поднесе към мен не устата, а една от бузите си. Докато я целувах, осъзнах, че тази буза е мраморна и по нейната дължина минават черни бръчки, които ме изумиха с красотата си.

МЪДРЕЦЪТ

Откривам, че се намирам в един от големите магазини на Вертхайм, пред кутийка с дървени фигурки – например овчица, подобна на животните заедно с Ной в неговия ковчег. Ала тази овца е по-гладка и не е нарисувана. Тази играчка ме привлича. Когато продавачката ми я показва, виждам, че е изработена като магическите плочки, които придружават някои игри: малки летвички, оградени с цветни ленти, прокарани една до друга като линии, ту сини, ту червени според движението на лентите. Осъзнавам това и дървената игра започва да ми доставя дори по-голямо удоволствие. Питам продавачката за цената и се изненадвам, че струва повече от седем марки. Следователно трябва да се откажа да си я купя, макар и да ми е трудно. Докато се отдалечавам, с последния поглед назад внезапно съзирам нещо неочаквано. Конструкцията се е променила. Сега равната плочка е наклонена, в нейния край има врата, а крилото ѝ е с огледало. В това огледало виждам какво се случва по наклонената повърхност, която в действителност е улица: две деца бягат от лявата ѝ страна. Там няма никой друг. Всичко това е под стъклото, а къщите и децата са оцветени. И вече не мога да се сдържа, плащам цената и прибирам играчката. Сетне, привечер искам да я покажа на приятелите си. Ала в Берлин се ширят брожения. Множеството заплашва да нападне кафенето, в което сме се събрали; ето че обхождаме мислено останалите кафенета, но няма никое, което да изглежда сигурно. Следователно отиваме в пустинята. Там е нощ и си опъваме палатки; много близо до тях има лъвове. Не съм забравил своето бижу, искам да го покажа на своите приятели, пък каквото ще да става. Но не ми се отдава подходящ случай. Африка ни очарова прекомерно; затова се събуждам малко преди да мога да разправя тайната, която току-що проумях: трите времеви измерения, в които се разгръща играта. Първата плочка: пъстроцветната улица, по която бягат две деца. Втората плочка: една бъркотия от фини и точни зъбчати колела, бутала и цилиндри, колелца и предавки – всички те изработени от дърво; както и повърхност, на която няма нито хора, нито шумове. И накрая третата плочка – новият ред в съветска Русия.

ДИСКРЕТНИЯТ

Тъй като в съня си знаех, че много скоро ще си тръгна от Италия, заминах от Капри към Позитано. Смятах, че част от тази територия е достъпна само за някой, който акостира в една изоставена зона от дясната страна на кея.
Мястото от моя сън няма нищо общо с действителното. Изкачих се по дългия и стръмен склон и стигнах до изоставен път, който прекосяваше загнила гора с печални ели. Пресякох пътя и хвърлих поглед назад. Видях един сръндак или заек, или нещо подобно, който бягаше по протежение на пътя, от ляво надясно. Аз вървях направо; знаех, че Позитано е далеч от тази пустош, някъде наляво, в ниското под гората.
Направих още няколко крачки и вече можех да различа старата и изоставена част на това селце – голям, покрит с трева площад. Отдясно, при най-късата му страна, се виждаше нещо като параклис или базилика, напомняща за голяма ниша. Май имаше и няколко дървета, които ограждаха мястото. Във всеки случай се виждаше и желязна решетка около площада; зданията, надвиснали от двете ѝ страни, сякаш се стараеха да стоят надалеч.
Приближих се до решетката и видях един лъв, който правеше салтомортале в центъра, без обаче да отскача много от повърхността. После с ужас съгледах огромен бик с гигантски рога. Щом зърнах двете животни, те се измъкнаха през една порта в решетката, която не беше залостена. Ала начаса се появиха някакви свещеници и редом с тях видях също други хора, които се изправиха в редици под тяхно командване, за да се опълчат срещу животните, чието нападение като че бе предотвратено… Сетне не си спомням нищо повече с изключение на един от свещениците, който застана пред мен и ме попита дали съм дискретен; със звънък глас потвърдих и яснотата на гласа ми ме изненада, макар и да бях потънал във въпросния сън.

ХРОНИСТЪТ

Императорът ще бъде съден. Ала има само една зала и един стол, а пред нея разпитват свидетелите. Тъкмо сега свидетелят е една жена със своята дъщеря, която обяснява, че императорът я е разорил. За да го докаже, тя показва два предмета – всичко, което ѝ остава. Първият е метла с много дълга дръжка; с нея жената чисти дома си. Вторият – един череп. „Императорът ме направи толкова бедна – рече тя неочаквано, – че вече нямам от какъв друг съд с който да дам на своята дъщеря да пие.“

[1] Текстът е публикуван през 1933 г. като част от серията с фрагменти, озаглавена „Мисловни картини“ (или „Мисловни фигури“).