Начало Идеи Актуално Извинение към П. Г. Удхаус
Актуално

Извинение към П. Г. Удхаус

Ивлин Уо
05.01.2013
2062
Ивлин Уо

Миналата година, когато П. Г. Удхаус навърши 79 години, американците, склонни към ярки жестове, му поднесоха поздравителен адрес, подписан от някои от най-известните съвременни англоезични писатели. Сега, когато наближава неговия юбилей, може би и на нас, бившите му съотечественици, се пада задачата да му отправим поздравление, като приключим веднъж завинаги с едно нелепо обвинение, да забравим за него и окончателно да се помирим.

Още повече, че се навършват точно двадесет години, откакто на 15 юли 1941 г. по Би Би Си беше излъчен един пропит с отрова „Поскриптум”, в който знаменитият писател бе обвинен в сътрудничество с врага.

Бидейки в немски плен, Удхаус е записал пет радиопредавания, в които разказва за своите злополучия. Почти никой от нас не е слушал тези предавания. Знаем за тях само от разказа на един журналист, работещ за Министерството на информацията. По неговите думи Удхаус е един изпечен играч, „стар хитрец”, останал във Франция, за да се позабавлява, когото доктор Гьобелс е подготвял за „звездна роля на арената на предателите”, и който е разменил честта си срещу „мека постеля в разкошен хотел”, „падайки на колене и покланяйки се на Хитлер”.

От всичко това едва ли можем точно да разберем какво е казал самият Удхаус. Единственият приписан му цитат е взет не от неговото предаване и всъщност е измислен от американски журналист. И забележете, че докато заклеймяваха Удхаус като предател, на нас ни даваше друг пример за доблест на герой, проявил „истинско душевно величие”. Кой беше този образец на съвършенството? Болезнено е даже да си спомняме за това безумно време – ставаше дума за българския комунист Георги Димитров.

Искам веднага да подчертая, че не Би Би Си е виновно за всичко това. Надзорният съвет на Би Би Си единодушно се е възпротивил на твърдението, а един от неговите членове, лично близък с министър-председателя, се е обърнал към него с молба да се отмени това становище на Министерството на информацията, но никой не е искал да се вслуша в този глас. Случаят е особено показателен за факта колко опасен е в ръцете на политиците контрола над масмедиите – контрол, с който те разполагаха по време на войната и от който, за щастие, вече са се отказали.

„Поскриптум” не постигна желания ефект. Но някои слушатели все пак са повярвали в чутото и са били възмутени до дъното на душата си. Няколко гневни пилоти дори са тръгнали на полет с намерението да бомбардират дома на Удхаус в Льо Туке, но по грешка бомбардирали друг обект. Самият аз по онова време се занимавах с нещо друго и не чух предаването. Но си спомням чувството на срам, което изпитах, когато приятелите ми разказаха за него – срам за това, че в нашата официална пропаганда ние паднахме до методите на врага.

Към Би Би Си и в. „Таймс” се посипа вълна от протестни писма, в това число и от известен поет, който по онова време председателстваше Британското общество на писателите. Всеки, който дори малко познаваше Удхаус, си даваше сметка, че той не е никакъв играч и „хитрец”, а е един от най-работливите съвременни писатели. Всички си спомняха и че по време на разгрома на Франция правителството се обърна към мирното население с молба да остане на място, за да не пречи на отстъпващите войски. След което стана ясно и че за „меката постеля”, на която, предвид на възрастта си, Удхаус е имал право, е плащал изобщо не доктор Гьобелс, а самият писател – от хонорарите за преводите на свои книги.

Още преди да се разкрие цялата истина повечето от съотечествениците на Удхаус отказваха да повярват, че той е преминал на служба при Хитлер. Но мнозина от най-преданите му привърженици по онова време служеха в армията и не можеха официално да протестират. Имаше отделни протести от страна на университетски професори и писатели, които обаче също не бяха достатъчно единодушни в мненията си, поради което се посипаха обвинения, че го правят от класова солидарност. Журналистът, нагърбил се с обвиненията, произнесе пълното име на Удхаус с особена интонация, давайки да се разбере, че то е някак прекалено аристократично. Още повече, че Удхаус (както някога Шекспир) е избирал за свои герои представители на висшата класа и нейната прислуга. Авторът на едно от изобличителните писма в пресата дори не се посвени да прехвърли обвиненията срещу писателя и върху неговите герои – „скучаещи богаташи”, които той нарече „хранителна среда за фашизма”. Във всички герои на Удхаус се крие зародиша на фашисткия светоглед – написа той. Мисълта за мистър Мълинър и лорд Емсуърт като за бъдещи Айхмановци е твърде смехотворна и едва ли заслужава да се споменава, ако не беше характерен симптом на онова болно време.

Пропагандната атака срещу Удхаус напълно отговаряше на интересите на тези, които са опитваха да изобличат аристокрацията в измяна. Следва обаче да се отбележи, че когато през 1944 г. постъпи чудовищното предложение Удхаус да бъде изправен пред съда, тъкмо двама социалисти – Джордж Оруел и Малкълм Магеридж бяха (което им прави чест), неговите първи влиятелни защитници.

Едва през 1954 г., когато в октомврийския и ноемврийския брой на сп. „Енкаунтър” бяха публикувани текстовете на злополучните берлински радиопредавания на Удхаус, ние най-сетне можахме лично да се убедим, че неговите приятели бяха прави: в обръщенията си по немското радио той не обелва нито дума за политика – нито за Хитлер, нито за нацистката система като цяло. Най-хвалебственото, което той казва за нашите врагове е, че и те са хора, каквито сме и ние: нито по-особени, нито по-приятни, а просто хора. С неповторимия си хумор, Удхаус разказва за всички свои перипетии, от навлизането на немската армия в Льо Туке до пребиваването му в лагера за интернирани, където го назначават за директор на лагерната библиотека и той продължава да работи над своите романи. Ако не смятаме тази длъжност, на която той е бил избран от самите затворници, то Удхаус не се е ползвал с никакви други привилегии. Скитайки се из Европа под надзора на тъпи и  изпълнителни бюрократи, той с възхитителна издръжливост и хумор понася лишения, които биха сломили духа дори на човек, два пъти по-млад от него. Докато целият свят свежда глава пред смазващата машина на германската армия, Удхаус описва хаоса в нейния тил.

Предаванията на Удхаус не са целели да събуждат възхищение, нито пък ненавист към немците. В това, от гледна точка на официалната пропаганда, се е състояло и неговото престъпление. По неговите думи излиза, че пленниците са измисляли на своите надзиратели смешни, а понякога дори ласкави прозвища – „Плуто, Джинджър или Доналд Дък”.  Нашите управници обаче – както и нашите врагове – целяха друго: на всяка цена да разпалят ненавист. Те несъмнено биха предпочели да смятаме, че целият немски народ се състои от някакви чудовища. И това, че позицията на Удхаус се отклоняваше от партийната линия, се е изтълкувало като „преклонение пред Хитлер”.

Минаха години. Краят на Георги Димитров беше достатъчно отвратителен. А плодовитият П. Г. Удхаус продължава да се ползва с почит, но, уви, вече не живее сред нас, неговите съотечественици. Защо тогава, двадесет и пет години по-късно, трябва да се връщаме към онова държавническо късогледство?

„Време е това дело да се смята за закрито” – написа Джордж Оруел през 1944 г. Но клеветата си остана жива, независимо, че невинността на Удхаус е вече установена. И макар справедливостта да възтържествува. Винаги обаче се намира някой подлец или невежа, който да повтори тази гнусна лъжа. И отново и отново през последните години тя изниква по вестникарските страници. Ето защо с голямо удоволствие се възползвам от предоставената ми възможност от страна на Би Би Си да изразя отвращението си към цялата тази клевета. Мистър Удхаус, ако ме чувате от другата страна на океана, искам да ви кажа, че вие винаги сте били за мен образец на великодушие. Най-вече, когато заявихте, че сте се запознал с човека, който преди двадесет и пет години ви нанесе това страшно оскърбление, и дори сте се сприятелили. И все пак, искам да ви помоля да простите и на всички останали, най-вече на тези, които са мислели или говорили лошо  за вас.

Текстът на Ивлин Уо е четен по Би Би Си на 15 юли 1961 г., след което е публикуван във в. „Сънди таймс”.

Превод: Тони Николов

П. Г. Удхаус (1881-1975) е английски хуморист, известен с поредицата си романи за английския аристократ Бъртрам Устър и неговия изобретателен иконом Джийвс. Удхаус се ползва приживе с голяма популярност и книгите му продължават да се четат и до днес. През 1930 г. за кратко работи като сценарист в Холивуд. От 1934 г. се установява във Франция, за да се избегне двойното данъчно облагане. Когато избухва Втората световна война, той остава в морския си дом в Льо Туке, Франция, вместо да се завърне в Англия, очевидно осъзнавайки сериозността на конфликта. Впоследствие е пленен от германците и интерниран първо в Белгия, а след това в Тост, Горна Силезия (днес в Полша). Докато е в Тост, той забавлява колегите си затворници с остроумни диалози. След като бива освободен, той използва тези диалози за поредица от радиопредавания, насочени към Америка, която още не е влязла във войната. Удхаус вярва, че така ще покаже на самия себе си как е “съхранил аристократизма си” по време на интернирането. Военновременна Англия не е в настроение за шеги и предаванията  му носят обвинения в сътрудничество с германците и дори в предателство. Някои библиотеки забраняват книгите му. Сред защитниците на Удхаус са Ивлин Уо и Джордж Оруел. Разследването на британската служба за сигурност MI 5  стига до заключението, че Удхаус е проявил наивност и глупост, но че не е предател. Той става американски гражданин през 1955 г., без никога  да се завърне в родината си, като прекарва остатъка от живота си в Ремсенбърг, Лонг Айлънд.

Ивлин Уо  (1903-1966) е един от най-известните английски писатели на ХХ век. Известен е със сатиричните си романи „Шепа прах“, „Упадък и падение“, „Унизените наши тела“, както и с по-личната творба „Завръщане в Брайдсхед“. Уо е майстор на изтънчената сатира на английското висше общество. Гор Видал нарича Уо „първия сатирик на нашето време“, а Джордж Оруел го описва като „толкова добър, колкото един писател може да бъде, без да е несъстоятелен“.

Ивлин Уо
05.01.2013

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12