Още в разгара на „извънредното положение” бе ясно, че мерките на карантината можеха да бъдат само кратковременно решение за ограничаване на вируса. Тяхното постепенно отпадане бе неизбежно и единственото неизвестно в този процес бе след какъв период и с каква скорост ограниченията трябва да бъдат вдигани. Тази предопределеност на освобождаването от ограниченията се отрази по любопитен начин върху динамиката на отношенията между двете „партии”, възникнали по повод на карантината. В началния период на извънредното положение позицията на тези, които приемаха и одобряваха ограничителните мерки – „изолационистите” – беше доста по-популярна от гледната точка на „отрицателите”, на тези, които отхвърляха ограниченията поради различни причини, но с упорита настойчивост. В началото хората бяха уплашени, вирусът бе неизвестно предизвикателство и подкрепата за правителството и неговия оперативен щаб за управление на кризата бе масирана и твърда. Постепенно карантината омръзна на все повече хора, заразата остана на относително ниски нива в сравнение с останалите страни на Европа и света, финансовите резерви на хората, останали по домовете си, се стопиха. На този фон „партията” на „отрицателите” започна да набира подкрепа.
По Великден хората тръгнаха да празнуват. Раздразнението от проверките по т.нар. КПП-та и от затворените паркове и общи пространства започна да набъбва. Премиерът Борисов усети заплаха за своя набъбнал с вируса рейтинг. Посланието за успешно управление на кризата, подкрепено от високия престиж на лекарите в оперативния щаб, силно подкрепи изтънелия рейтинг на премиера и го върна в списъка на най-популярните политически фигури в страната. Но ето че на хората им омръзна да се пазят. „Вдигай ограниченията”, разпореди се Борисов, независимо от предупрежденията на щаба, че разхлабването на мерките трябва да се прави предпазливо. За броени дни правителството „освободи” населението от практически всички ограничения, а Бойко Борисов отново получи подкрепата на зажаднелите за слънце, бира и забавления българчета, които само преди месец и половина го бяха подкрепили в обратното – в налагането на карантината, уплашени от злосторството на коронавируса.
Партията на „отрицателите” подуши кръв и се хвърли в атака. За привържениците на легендарния доц. Мангъров не бе достатъчно, че карантината бе паднала. Те изискваха ни повече, ни по-малко от пълно поражение на другата страна – на „изолационистите”, водени от омразния НОЩ – щабът на ген. Мутафчийски. „Отрицателите” искаха открито признание и утвърждаване в общественото мнение на тезата, че карантината е била безсмислена, вредна и абсурдна като решение за справяне с един проблем, който – по думите на Андрей Райчев – „почти не съществува”. Не съществува не просто проблемът – вирусът „почти не съществува”. Стотиците хиляди жертви – от Ухан през Бергамо и Мадрид, до Ню Йорк и Сао Пауло – са жертви на нещо друго, „съпътствани” в страданията си от нещо като коронавирус, което „почти не съществува”… Привържениците на партията на „отрицателите” притежават ясно и категорично обяснение за причината, довела до карантина и „изолационизъм” – обикновен, при това неразумен страх. „Изолационистите” изпитват страх за кожата си, затова панически предават свободата си, финансовата си сигурност, психичното си равновесие и се затварят у дома си, за да не бъдат настигнати и отнесени от заразата.
Виж, причините за яростта на „отрицателите” са малко по-сложни за обяснение. Свободата пазят те – ако ги попитате, но чия свобода и от какви заплахи са въпроси, които правят картината доста по-интересна. Обяснение първо – пазят свободата на икономиката, която е заплашена да рухне от „един обикновен грип”. Разумна причина – спор няма. Има само допълнителни въпроси. Ако „грипът” повали толкова хора, колкото в Северна Италия или в Ню Йорк, каква част от икономиката ще се запази и чия свобода ще процъфти? Но самото пренебрежение към коронавируса като „обикновен грип” отвори вратата към интерпретации, напълно чужди и противоположни на либертарианската стръв в защита на „икономическата свобода”. През обяснението за „обикновения грип” влязоха орляк конспиративни теории за многолик заговор на тъмните сили срещу познатия ни свят. Вирусът е целенасочена провокация – акт на биологична война. Вирусът е нарочно пуснат, за да оправдае налагането на задължителна ваксина, с която в човешкото тяло ще бъдат инсталирани „чипове” и „нанороботи”, способни да управляват поведението на хората. Вирусът отнема свободата на обикновените хора, за да позволи преразпределение на богатството в битката между световните елити в една война на масови заблуди и фалшиви новини. Вирусът е заговор за убийство на милиарди хора в полза на „златния милиард”.
Безценен съюзник на либертарианския възглед за свободата в условия на карантина от коронавирус се оказа един разговорлив инфекционист-педиатър, който обясни, че със или без карантина, вирусът ще се срещне със 70 на сто от хората във всяка общност и тогава ще се успокои. Да, вярно е, че вирусът е по-опасен за възрастните – „сухи съчки”, но те да се пазят повече, а и всеки един ден ще си отиде от нещо – я от вирус, я от нещо друго… Либертарианското възмущение от ареста на икономиката получи легитимация от „науката” – докато едните трябва да продължат свободно да правят пари, другите са на път да получат „стаден имунитет” срещу един вирус, който – да не забравяме – „почти не съществува”. Този дайджест на победоносния път към обществена хегемония на партията на „отрицателите” би бил напълно безсмислен, ако от него нямахме намерение да се върнем към началото на нашия разказ – към тези хора, мнозинството български граждани, които изтърпяха карантината. Към тези, които пожертваха време, нерви, работни места, финансова стабилност. Към тези лекари, сестри, санитари, които работиха и продължават да работят месеци наред, без да виждат семействата си, да жертват здравето и живота си. Към тези от тях, които загинаха, изпълнявайки дълга си. Тези хора трябва да знаят, че жертвите, които направиха, не са безсмислени. Че усилията, които положиха, не са безпредметни. Че тези, които ги подиграват за „страха им”, не са безстрашни. За какво всъщност става дума?
Ковид-19 бе ново и непознато предизвикателство за човешките общества и пораженията, които нанесе – особено на големи мегаполиси и масирани общности по целия свят – са безпрецедентни за глобална епидемия след „испанския грип” от 1918–1920 г. В България пораженията засега са по-умерени поради причини, които не са напълно изяснени. Безспорно едната от тях обаче са навременните мерки, предприети за ограничаване на социалното общуване, и доверието, с което голямото мнозинство от българите приеха тези мерки. За първи път от много десетилетия насам българското общество се обедини около определена обща кауза. През втората половина на ХХ в. българите нямаха правото да се обединяват, нито да се разединяват. Управляващата партия – колониална администрация на Съветския съюз – издаваше заповеди кой кога и по какъв повод да се „обединява” и разединява”. През десетилетията след рухването на комунизма българското общество премина през периоди на яростна политическа поляризация, окончателен разпад на традиционните – патриархалните общности и нарастващ цинизъм като съпътстваща квазиидеология на трансформацията по посока на една по-индивидуалистична ценностна система. Вместо в етика на индивидуалната отговорност, българският преход се фокусира върху ускорен процес на социална атомизация, която нанесе сериозни поражения върху ключови човешки общности – семейството, училището…
Споделената гражданска отговорност като обществено обединение за предотвратяване на тежки поражения от настъпващата епидемия бе ползотворен резултат от опита за мобилизация на обществото и държавата в дните и седмиците на карантината. Бихме могли без преувеличение да отбележим, че за много българи – особено от по-младите поколения – публичното управление на карантината, включващо призиви към гражданите да спазват определени правила и да проявят конкретни форми на лична отговорност, беше първи и уникален опит за практикуване на обществена, гражданска отговорност. С каква сериозност една или друга група граждани са се отнесли към тези свои отговорности е отделен въпрос – общата картина на общественото поведение изразява степен на мобилизация, която демонстрира по какъв начин едно общество се организира, за да посрещне общо предизвикателство. Нека да повторим – за първи път от десетилетия насам. Ние често говорим за „гражданско общество”, но извън акциите на ограничен брой активисти на НПО, практикуването на гражданска мобилизация в по-широки общности е рядко и твърде ценно явление. Събуждането на едно обществено мнозинство за гражданска отговорност в реакцията срещу заплахата от епидемия е прецедент с безспорна положителна стойност. Да се надяваме – събуждане с по-далеч отиващи последствия, отколкото простото реагиране на кризата.
Заплахата от поражения на коронавируса събуди за първи път от десетилетия насам и чувството за солидарност сред големи общности от хора в България. Наред с всички други аргументи, „партията” на „отрицателите” оспорваше въведените карантинни мерки с аргументите за неоправданите икономически поражения, които ще настъпят в резултат на социалната изолация. Без да даваме оценка на тази позиция, трябва да установим, че мнозинството граждани приеха ограниченията с ясното съзнание, че по този начин допринасят за спасението на своите по-възрастни близки, болни и уязвими хора, чийто живот бе пряко застрашен от заразата. Солидарността е естествено човешко чувство, практикувано като ценност, но то бива често помрачавано от идеологическите ефекти на материалистичния индивидуализъм, който обикновено се основава върху презумпцията, че всеки отговаря сам за себе си. Този индивидуализъм – макар и необходим в определени граници като мотивация за индивидуален успех и индивидуална отговорност – в България от последните три десетилетия бе доведен до стойност на абсолют. Хегемонната икономическа визия на българския преход бе наложена от глобално господстващия неолиберализъм – пазарнизъм, разглеждащ пазара като единствено легитимен метод както на създаване, така и на разпределение на общественото богатство. В България този възглед се разгърна в допълнителна „дълбочина”.
От една страна, неолиберализмът в България се превърна в хегемонна, ако не единствена визия за икономиката, споделяна от всички – с единични изключения – икономически експерти и практици както в частния бизнес, така и в публичните институции. Нещо повече, в България завидно разпространение получи визията на либертарианството в неговите по-радикални варианти (Айн Ранд) и се превърна в обществена философия, оказваща влияние върху умовете и мирогледа на широки групи от по-младите поколения на българското общество. Алтруизмът ли? Задънена улица… Солидарност с другите? Нека всеки се погрижи за себе си… Успехът на икономиката и обществото се измерват единствено по моя личен успех. От друга страна, функциониращата като пазарен фундаментализъм либертарианска визия осигури идеологическа фасада на арогантно непазарните, олигархични форми на ограбване на обществото през държавата, практикувани от организираната престъпност на високо ниво, овладяла икономиката и държавата в десетилетията на посткомунистическия преход. От пропагандна гледна точка, ако си позволявате да говорите против корупцията и олигархията, получавате високия риск да ви обвинят, че сте против „пазара” и преследвате непропорционално висока роля на държавата, разглеждана като „лош стопанин”. Ерго – добрите стопани са там, където отидоха нашите общи активи, собственост и правото на разпореждане с общите условия на нашия живот: в редиците на олигархията.
Успехът на публичната кампания в полза на карантинните ограничения бе основан върху събудената – след десетилетия – ценност на обществената солидарност. Хората решиха да спасят своите „сухи съчки” – бащите и майките си, бабите и дядовците си – от заплахата на коронавируса, независимо че за тази цел трябваше да жертват комфорта си, финансовата си стабилност, нервите си, дори работата си. На обикновен език това решение на общественото мнозинство се нарича човещина. Да, от инфаркт, инсулт, онкологични заболявания и други инфекции у нас умират много повече хора, отколкото загинаха от заразата с новия вирус. Но можеше да бъде и обратното – в средата на март никой не знаеше какво ще се случи. Хората подкрепиха и лекарите, сестрите, болничния персонал. В България, за съжаление, обществените ориентации често са владяни от вируса на злословието. Ние обичаме да гледаме през черни очила върху работата и постиженията на другите. Здравната система не прави изключение. Критични сме към нея – в много случаи с основание. И в много случаи, без да си даваме сметка, че тя е безмилостно източвана, вътрешно поляризирана – единици печелят големи пари, а мнозина други едва се прехранват, лишена е от достатъчна обществена подкрепа и признание. В условията на епидемичната заплаха българите видяха, че техните лекари са готови да дадат всичко от себе си, за да ги спасят от страданието и масовата смърт, покрили Бергамо, Лондон, Мадрид и Москва. Оцениха го и им ръкопляскаха от сърце…
Лекарите проявиха образци на обществена солидарност, жертвоготовност и безкористност. Обществото им отвърна с признание и благодарност. Това са събития с епохално значение за едно общество, разделено и деморализирано от десетилетия. Общество, в което огромното мнозинство от хората вярваше – и все още вярва, че всеки може да разчита само на себе си и на част от близките си. Да видиш протегнатата ръка за помощ от страна на другия – дори тази ръка да е протегната в името на една въображаема (според някои) заплаха – това е пътят към възраждане на една пълноценна човешка общност…
… Ако не ни залее отново цинизмът на отрицанието и не ни затрупат пясъците на хегемонния личен интерес. Ако господстващите глашатаи на отрицанието не успеят да убедят мнозинството от хората, че тревогата е била „фалшива”. „Хе-е-й, вас отново ви прекараха – вирус няма, почти няма, напразно си разбихме икономиката, напразно кесихте в панелката и не си гледахте кефа…”
Човекът не може да живее човешки, без да бъде свободен. Мнозина не го осъзнават и така и не заживяват човешки, с пълното достойнство на същества, надарени с Божия искра, за да следват пътя си. Затова няма по-голяма ценност от свободата. Няма и по-голяма манипулация и лъжа, по която и да е друга тема, в сравнение с темата за свободата. В седмиците на наложена социална изолация едно от големите притеснения – искрено или фалшиво – бе притеснението дали ще излезем като демокрация от извънредното положение и неговите пълномощия. Днес е очевидно, че извънредното положение си отиде очаквано бързо, с доста хаотична отмяна на ограничителните мерки и с видимо облекчение от страна на властимащите. Оказа се, че тези, които ни управляват, нямат нужда от открита диктатура – поне засега. Съхранихме ли свободата си? Побояхме ли се истински да не ни я отнемат…?
Нашата политическа и гражданска свобода се топи и потъва в небитие от началото на настоящия век с процеса на отнемане на обществена власт от гражданството и концентрирането ѝ в ръцете и институциите на тази група от хора, която наричаме посткомунистическа олигархия. Може би защото свободата ни бе подарена, в течение на годините ние позволихме да ни отнемат значителни части от нея – в развитието на икономиката, в управлението на държавата, в налагането на правила и норми на ежедневието… Карантината не ни отне свободата. Карантината ни показа, че човек може да живее затворен у дома си за известно време, но да контролира живота си и да държи отговорни тези, които го управляват. И обратно – човек може да живее уж на воля, но да бъде затворен в невидимия кафез на тези многолики и злоумишлени ограничения, които му се налагат поради липсата у него на осъзнатост и воля да се бори за свободата си.
Вирусът и неговите заплахи не са отминали окончателно. С тях ще успеем да се справим, ако запомним уроците на тази криза, която преживяхме през седмиците на карантината. Надявам се да осъзнаем тези уроци и да пренесем мъдростта от тях в епохата след вируса, в която ще трябва да живеем с нови предизвикателства и с необходимостта от същата отговорност и солидарност, които проявихме през последните месеци – може би неочаквано и за самите себе си…
