Начало Идеи Гледна точка Извън „капана на средновековието“
Гледна точка

Извън „капана на средновековието“

3977

„1000 години философия. Друг поглед към философията на „средновековието“, Андреас Шпеер, превод от немски Георги Каприев, издателство „Изток-Запад“, 2023 г.

„Срещу клишето „средновековие“ – този текст, посветен на книгата на Андреас Шпеер „1000 години философия. Друг поглед към философията на „средновековието“ („Изток-Запад“, 2023), би могъл да носи и това заглавие, ако нейният преводач Георги Каприев не го беше вече използвал за своя предговор: „Срещу клишето „средновековие“: друг тип история на философията“. Независимо обаче с какви думи опитваме да извлечем квинтесенцията на монографията на немския професор по средновековна философия (ето пак „средновековие“ – трудно е да се измъкне човек от наложени през вековете предубеждения; не на пусто място на с. 25 Андреас Шпеер нарича тази предубеденост „капан на средновековието“), нейната същност е в предлагането (и обосноваването) на една нова методическа програма за изучаване на философията – не европоцентрична, не телеологична, не прогресистка и не еднолинейна. Програма, която стъпва на убеждението, че философията не представлява дисциплина, вертикално вървяща от по-недоразвитото към повече развитото, а е хоризонтално разположена и в нея различните мислители, проблеми, въпроси и теоретизации са еднакво валидни и съответно подлежащи на внимателно и с респект успоредно четене и сравнително коментиране. Историята на философията не в хегелиански или бертранд-ръселовски вариант (24–25), а иначе: една история „без нормативна периодизация“: „На мястото на едната линеарна перспектива трябва да застане една история без голям учителен разказ и без нормативен прогресистки наратив. Това означава да се работи с множествени темпоралности, да се избягва дефинитивния ексклузивизъм, да се разказват истории от различни перспективи и, вместо да копираме различни карти, сами да правим нови карти и по този начин да избягваме маршрутните зависимости. Едно хилядолетие е твърде комплексно и разнообразно, за да бъде разказвано от една перспектива, да се представя като равно, хомогенно пространство“ (123–124).

Спомням си преди време, някъде към края на 90-те, разгарянето на един спор на страниците на „Литературен вестник“, когато Георги Каприев публикува материал с категоричното заглавие: „Философията е наука, господа!“. Тогава това отсечено като с брадва изречение ми прозвуча прекалено самоуверено, извънредно претенциозно и – в последна сметка – сякаш не особено истинно. Още повече че се бяхме наслушали – чак ушите ни сърбяха, как единствената вярна и научна философия били диалектическият и историческият материализъм, тоест детерминистично-тъждествената връзка наука-философия някак не ни вдъхваше особено доверие, също както доверие не ни вдъхваше и развитото социалистическо общество; много повече бяхме склонни да приемем като философия „Митът за Сизиф“ на Камю, откъслечните фрагменти, достигащи до нас, от Ницше и Фройд, беглите цитати, които ловяхме в произведенията на разюзданите им критици-марксисти, от Сартр, Хайдегер или пък Бергсон. Днес съм повече склонен да приема заявлението на Георги Каприев за достоверно, но не цялостно разпростряно върху философията като такава – не мога да открия например нещо подобно на наука в прекрасната книга на испанеца Хавиер Гома Лансон „Философия за света и за всички в света“ (превод Теодора Цанкова, „Критика и хуманизъм“, 2021), или пък в „Камъните на мисълта“ (превод Стоян Гяуров, „Сонм“, 2023) на германеца Хенинг Ритер, които откъдето и да ги погледнеш, са си par excellence философски книги. За историята на философията обаче това твърдение не важи с пълна сила и тъкмо тази история има предвид Андреас Шпеер, директорът на „Томас Институт“ в Кьолн, когато се заема с разказа за хилядата години философия и защо този разказ в настоящия му вид не издържа научна проверка. А не издържа, защото е разказ ограничен, тесногръд, изкривен и изкривяващ; с една дума, неверен. Диагнозата е безпощадна и заедно с това – безстрашна: „Формираният в хода на няколко столетия философски канон, образцово обобщен от стария „Юбервег“ – независимо от реанимирането му преди всичко в популярни историко-философски текстове – е в режим на разпад“ (46). Наблюдението е: има „промяна на позициите“ и тази промяна проф. Шпеер проверява и доказва през „пет тематични полета“: хронологии и топографии, автори и дейци, самото знание, „доколкото засяга отношението между философия и наука“ (47). Прицелът е ясен: не науката „история на философията“ да пристяга в усмирителна риза знанието (разума, който според него е неин предмет, а аз бих допълнил – и основен работен инструмент), а историята на философията като наука да премине „отвъд всевъзможните граници“ (47) – граници, които – ако им се покланяме, губим от полезрението си огромни сегменти от развитието на философията, а с това и възможността ѝ да бъде наука…

Хронологията: „[…] всяка, дори привидно „обективната“ хронология, тоест ориентираната към някаква измерима дата, прави веднага видно колко произволни и заедно с това контрафакторни са ползваните от нас разделения по епохи. В тях синхронни събития биват вкарани в диахронен ред“ (53). Примерът за такова изкривено отчитане (кривогледство направо) е фактът, че „ренесансовият хуманизъм и университетската схоластика“ (32) съществуват успоредно, а не – както сме свикнали да ги четем и представяме, една подир друга, едната надмогваща другата…

Топографията: „[…] картографирането става централен белег за едно мислене, което се обявява против стриктното подвеждане на многообразието към някакъв централен основен корен и е отворено за многообразните разклонения и кръстосвания без принудата на дихотомни подразделения и репродуцирането на задължителни убежни и оконтуряващи линии“ (60). Андреас Шпеер прибягва тук до ризомата на Дельоз и Гатари, описана от тях в „Хиляда плоскости“: „Една карта отваря много възможности за подход […]“; картата на пътуванията, доставяли в Западна Европа така ценените и ценни „непознати съчинения на Аристотел“ (58) от арабския свят; или картата на скрипториите, където тези съчинения са били превеждани, преписвани, прочитани…

Автори и дейци: „[…] чрез това разширено понятие за дееца, респ. актанта, се позволява исторически феномени като значимия кодекс и текстуалния корпус да бъдат описани като комплексни деец-мрежа-дела, които се формират не само от включилите се автори, а по същия начин и от материалните обекти, които като актанти генерират връзки и ги съхраняват живи в продължение на векове“ (65). Ето и няколко примера за подобни актанти, където авторът „се оттегля в дискурса“ (62): „кодексът със съчинения на някой си Дионисий Ареопагит“, „автографът на един парижки магистър, Хенри от Гент, в ръцете на неговия колега, Готфроа от Фонтен“, „Сентенциите на Пиетро от Ломбардия“, „съчиненията на Аристотел, събрани в така наречения Corpus Aristotelicum“ (63–64)… В тази посока от особено значение за новите „методически насоки“ за изучаване на историята на философията е теорията на Мишел Калон и Бруно Латур за „дееца-мрежа“, според която деец е не само авторът, но и „други биващи със собствена история, идентичност и взаимоотношения“ (64–65)…

Философията и науките/Знание отвъд границите: „Защото там, където богословите размишляват върху най-превъзходните предмети, които човешкият разум е способен да схване, на теологията се придава едно особено, а именно най-висшето място сред науките. Затова няма кой знае какъв смисъл да дефинираме философията в хилядолетието, което разглеждаме, в противопоставеност на теологията и да блендираме богословските дискурси като нефилософски“ (70). Тук се изправяме пред същностно преобръщане на клишираната парадигма: въпросът не е за какво става дума в едно съчинение, въпросът е как биват разглеждани темите в него – ако тези теми биват разисквани с философски методи и почерци, дори да иде реч за Троицата, или за Въплъщението, или за имената на Бога, то това е философия, кой каквото ще друго да казва и да се опитва всуе да доказва. В раздела „Знание отвъд границите“ Андреас Шпеер показва тъкмо този непрестанно разгъващ се философски дискурс – разгъващ се и през пространствата, и през времената: Византия, която „удържа континуитета с античната и късноантичната гръцка култура“, „трисветият Дионисий“, тоест „авторът“ на Corpus Dionysiacum, толкова важен „в учения латински дискурс на знанието“, Corpus aristotelicum arabum, навлязъл в западния свят благодарение на знаменити преводачески школи в Толедо и в двора на Фридрих ІІ (76–85)… Откриваме в цялото това пресичане на граници и белия слон Абул Абас, проводен като подарък от Харун ал-Рашид на Карл Велики, но и нещо много пò от значение, а именно: „Византийското наследство продължава да живее в произведенията на Джовани Пико делла Мирандола, Марсилио Фичино и Николай от Куза. По никое друго време съчиненията на арабските философи и учени не са били по-често печатани – при това многократно препревеждани – и по-интензивно четени“ (85). Свидетели сме на една синхронна „школа“ от учени мъже, които активно общуват помежду си, преплитайки и обменяйки знания, информация, съгласия и несъгласия, дебати и спорове. Едно „средновековие“, едни 1000 години не като хиатус, а като единна общност на знанието…

И ето го логичното заключение: „За истории на преплитането трябва да говорим в множествено число. Защото както няма една мрежа, която съдържа и репрезентира всички свързвания, така няма и една история на преплитанията, която да обхваща като един магистрален разказ едно хилядолетие в цялата му комплексност и многообразие. Историите на преплитанията са ризоматични, тоест богати на възли и свързвания, но без някаква хегемонна перспектива. Говоренето в множествено число отваря възможността за много истории от различни гледни точки“ (151).

Средновековието е измислица, казва Андреас Шпеер. Освобождаването на мисълта от тази измислица ни отворя многопосочни и живописни пътища към истината…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора