0
1219

Извън литературата

Даница Петрович на страниците на списание „Мисъл“

д-р Кр. Кръстев, 1910 г.

В края на ХIХ и началото на ХХ в. на страниците на „Мисъл“ се появява името на една авторка, което се загубва безследно веднага след залеза на списанието. То не се среща в никое друго периодично издание преди или след това. Името ѝ е Даница Петрович, но д-р Кръстев ѝ дава литературно име – Денница. Неговото често присъствие от 1898 до 1907 г. в д-р Кръстевото списание, при това с обемни текстове, ме провокира да го потърся в интернет и разни справочници, още повече че и в архива на редактора не бях открил никакви данни или следи от него. Търсенията ми обаче останаха напразни. В една от последните публикации редакторът на „Мисъл“ прави обширен биографично-портретен некролог, който осветлява както авторските ѝ текстове, така и представата за нея.

Според неговите сведения Даница Петрович е родена в Белград на 2.VIII.1872 г. и умира (най-вероятно в София) на 19.IV.1907 г. Макар и родена в Сърбия, тя пише само на български, като освен сръбски и български владее немски и френски език. Тя е и музикантка, и активна интелектуалка, с висока култура и образованост, а писателските ѝ качества са безспорни. Даница Петрович е моножанрова писателка – публикува единствено дневници през цялото време на сътрудничеството си. Д-р Кръстев анализира живота и Дневниците ѝ с подчертан литературно-психологически интерес както към младостта ѝ, така и към характера на еднотипното ѝ творчество. Причините за този интерес са в писателските ѝ качества, но и в неизменния му афинитет към психологията. „Дневник на една мома“, както е честото заглавно или съпътстващо обозначение на публикациите на Денница, дава обширна и неедностранна картина на личността, писателските ѝ възможности и духовния ѝ живот. Някои заглавия са анонимни или самостоятелни: „Обикновена история“ („Мисъл“, 2/1900), „Из жизнения път“ („Мисъл“, 10/1902), „Безпокойства“ („Мисъл“, 9/1905), като веднъж публикува с псевдонима Д. Невенова („Из дневника на една мома“, „Мисъл“, 5/1899). Денница печата и стихотворение в проза: „Последно“ („Мисъл“, 8/1904), заедно с „При гробницата“ от М. Кремен, а след смъртта ѝ д-р Кръстев публикува и „Mӓdchenschicksal” („Моминска участ“, „Мисъл“, 7–8/1907). От тези Дневници става ясно, че тя и редакторът на „Мисъл“ общуват дълго и непосредствено. Според неин запис от 7 май 1898 г. той има намерение тя да му чете от дневника си, а Денница да му поиска дневника на Мария Башкирцева. Наред с това в бележка под линия д-р Кръстев съобщава, че е запознат и с дневниците ѝ, водени във времето между 1885 и 1889 г. С други думи, Денница започва да пише още на 13 години. В същата бележка той хвърля светлина и върху отношенията си с младата писателка, тъй като след смъртта ѝ всички нейни книжа са предадени „непокътнати на жена ми, съгласно предсмъртното ѝ желание[1]. Вероятно редактор и сътрудник общуват творчески и интелектуално, без по-дълбоки отношения помежду си. Поне такова заключение може да се направи от наличните материали. Отделно от всичко това, в писмо до Мара Белчева, писано в София на 23 януари 1916 г., д-р Кръстев споделя за пръв път проекта си за книгата „Христо Ботйов, П. П. Славейков, Петко Тодоров, Пейо К. Яворов“, в която има намерение да включи и други статии, като изрично посочва, че една от тях ще бъде за Денница. Желанието му да включи статия за нея в тази важна литературно-изповедна книга съвсем не е без основание. Макар името и творбите ѝ да стоят заключени в неизвестността, той очевидно знае и помни литературните ѝ достойнства и впечатленията си от личността ѝ, за които е писал 10 години по-рано: „… човекът в нея притежаваше във висока степен всички качества, които образуват един писател, когато дарбата не липсува: съвършен такт, непогрешим вкус, впечатлителност, живост на темперамента и удивителна обща култура. Тия качества са ѝ спомогнали да даде на своите Дневници художествени достойнства, които ги поставят наравно с най-доброто в нашата литература[2]. Ако говорим за дневниците и мемоарната литература от онова време, бихме се съгласили с оценките и характеристиките, които д-р Кръстев дава на Даница Петрович и може би бихме си обяснили защо тя остава непозната.

Една от съществените причини за това е, че тя не описва исторически събития, не разказва за общенията си с ключови публични личности, не се самогероизира. Също така единствената форма на нейното творчество – дневникът – не се оказва достатъчна, за да изплува от перифериите на литературата. Дневниците на Денница притежават всички характеристики на мемоарния жанр – дори когато няма обозначени дати („В пътя на живота“ – „Мисъл“, 2 и 3/ 1901 и др.), сюжетиката им е обособена като дневен запис. В тях обаче няма да прочетем за участие в значими обществени събития, за национални проблеми и политическия живот, за творчески идеи и преживявания. Авторката няма самочувствие на писател и затова не демонстрира самомнителен манталитет и карамелизиран стил. За д-р Кръстев това е много важен елемент в работата ѝ, тъй като точно поради отсъствието на писателска предвзетост изпъкват нейните дарби. Дневниците са доминирани от самоанализи, но наред с тях са анализирани и лицата, с които тя общува. На фона на иначе динамичната ѝ мисъл се откроява едно относително бавно развитие на общия сюжет. В този смисъл в темпорално отношение нейният стил на повествуване напомня за някои довоенни и военни романи от типа на „Големия Мон“ на френския писател Анри-Ален Фурние – бавно и на пръв поглед монотонно протичане на събитията, белязани от една романтична любов, в които се намесва Първата световна война. Денница не я доживява и макар лишени от една цялостна, споена фабула, нейните сюжети протичат психологически – с подобни на Фурние ретроспекции и ретардации. Ще бъде пресилено да се каже, че тя възсъздава грандиозния дух на епохата, че тези Дневници проследяват живота на българската интелигенция. Но те отразяват пулса им и макар да говорят от перифериите, илюстрират с неподправен педантизъм и красноречива автентичност влиянията им. Денница не преиначава, за да митологизира, не демонстрира преднамерено културата си, не се увлича в ексцентрични споменни фантазии. Твърде конкретна и несантиментална, духовита и лаконична, тя се откроява като психоложка и познавачка на човешките характери. Плътният ѝ стил, точният ѝ език не възсъздават лирико-епична картина на случващото се около нея и с нея, за разлика от „тихата“ сантиментална романтика у Фурние. Те увличат с опростения стил на една нетипична за нашите географски ширини интровертна нагласа и на едно интелигентно всекидневие, скрито зад българския обществен и културен живот от края на ХIХ и началото на ХХ в. Всекидневие обаче, белязано с разтърсващи нещастия, заемащи важно място в текстовете ѝ, при това без да се натрапват. В хода на повествуването ѝ тези особености се вплитат по такъв начин, че е видно и възможно да се обособят отделни пластове при прочита му, за да се откроят по-дълбоките нива на нейната душевност и да си обясним причините както за нейната неизвестност, така и за творческите ѝ способности – интересно несъответствие в традиционните ни представи за писател. Дневните ѝ записи се открояват със самоанализи по време на влюбеност, а също и със себепоставяне в противоположни и привидно несъвместими позиции. В този смисъл може да се каже, че чрез самоанализ тя наблюдава собственото си душевно развитие, маркира промяната в себе си, предизвикана както от смъртта на сестра ѝ, така и от онези почти депресивни и несъзнавани състояния, съпътстващи навлизането в зрялата възраст – 30–35 години. В цитирания запис „В пътя на живота“ Денница отбелязва: „По примера на поетите почвам да се жаля, да се мисля за по-добра от останалия свят, да намирам несправедливо, гдето всички имат (поне тъй ми рисува фантазията) по-лека участ от моята и да чувствам завист към тия „по-щастливи“. Дали това не е началото на една вътрешна промяна?“. На фона на преживяванията в Дневниците като чести светкавици проблясват също точните ѝ критически оценки и културни предпочитания: „Искала бих у Пенча да уча български. Какъв език той владее… Забелязвам, че Кирил си присвоява неговите думи…[3]. Прецизното око на Даница Петрович улавя моменти, каквито почти винаги убягват на създателите на героически идеализации из дневниците, спомените или биографиите на публични и исторически личности от всякакъв ранг. То ги „снема“ от пиедесталите им, поставя ги в една нормална човешка среда и непреднамерено ги гледа в тяхната естествена светлина, привидно безинтересна и повърхностна за личностния и творческия им характер. За концерта по случай 27-та годишнина от смъртта на Любен Каравелов през януари 1906 г. Денница, която е и музикантка, отбелязва: „Карима седеше до мен и всичкото време дрънкаше. Спасибо, поне не слушах Карамихайловата, която безбожно малтретираше Лист-Бетховен – „Ruinen von Athen”. Избор! Това парче може да се изпълни само в изключително Листов концерт, но по никой начин в обикновен, и то Карамихайловата да го изпълнява[4]. А в по-късен запис, между другото, пише: „Четох „Мисъл“. Василев критикува Карима. Клетата! Нищо не ѝ е оставил. Колко мъчно ще ѝ стане, като го прочете[5]. Наред с това, в литературно-портретния ѝ некролог д-р Кръстев цитира нейно писмо до него, в което звучат още силни и безпристрастни нейни оценки: „Г-н Миролюбов – който е всичко, само не Миролюбов… Критиката на Вазов е сякаш сте облекли в думи моите смътни впечатления. Михайловски – juste – какъвто си е. За Елин Пелин сте твърде строг, па и хвалбите са казани с половин уста. За Пенча много хубави думи, без дълбоко вникване – пък аз исках именно от Вас да чуя повечко за „Кървава песен“. Вместо туй, въздигате до звездите „Самодивата“, която и аз харесвам, но не обожавам. Вашата критика на Тодорова прилича на Pierre Loti-вото описание на пустинята – само той я вижда: съчинява, каквото не съществува… Който чете критиката и после драмите на П/етко/ Тод/оров/, ще остане разочарован…[6]. Освен наблюденията в този дълъг цитат, макар и от нейно писмо, в Дневниците на Денница, които д-р Кръстев притежава в цялост, тъй като ги цитира и извън публикациите им, има и други лаконични оценки на творци, творби и културни събития (концерти, театрални представления, вечеринки). Не тяхната – само любопитна – лапидарност обаче представлява същинската стойност на Дневниците. В тях може да се проследи зараждането на един колкото реален и практически, толкова постоянен и действен алтруизъм на авторката. От духовитото гледане към насрещното всекидневие този алтруизъм се потапя в най-сантименталните дълбини на екзистенцията – там, където се таи истинският и неподправящ се от какъвто и да било стил смисъл на личния живот и където съзнанието за самоценността му се размива в чувството за безнадеждна трагика, а вярата в усилията се обезсмисля. Именно преливанията им от монотонното всекидневие в Дневниците предизвикват литературно-психологическия интерес на и без това податливия на различни душевни излияния д-р Кръстев. Изтъквайки литературните им качества, той ги извежда на първо място по значение: „те ни разкриват един рядко богат и дълбок душевен живот, който би бил в състояние да им осигури трайно значение, независимо от всяко тяхно литературно достойнство[7]. Това е положението! – по друг, по-точен и същевременно оригинален и интригуващ начин няма как да се квалифицира и илюстрира характерът на разказваното в Дневниците. Алтруизмът на Даница Петрович е предизвикан от една лична трагедия, каквато иначе се случва на хората по света и за която споменах по-напред. Но при нея води до решителна промяна в душевността и характера ѝ, което за д-р Кръстев е видно и от сравнението с най-ранните ѝ Дневници. Това е смъртта на по-малката ѝ сестра Дáринка, към която Денница е крайно привързана и която остава, както отбелязва тя, безкрайно далече, „в дълбоката яма на Белградските гробища“. Споменът за гроба на Дáринка, за нейните едва навършени 20 години я разтърсва и разколебава чувството ѝ за устойчивост на живота и устременост на младостта, като извиква в мислите ѝ представи за гробове, тъми, надгробни цветя, безсмислен живот, неотразима обреченост, болезнено сутрешно събуждане. Тази постоянна вътрешна атмосфера, с която са проникнати Дневниците, кореспондира твърде здраво с настроенията и представите на съвременната ѝ Екатерина Ненчева:

Напéв плачевен пращат ми бедите –
И давят се, и чезнат сред мъглите
На младостта ми първите зари.[8]

Като че ли точно така се случва и с Денница дори когато не мисли за Дáринка. Но макар да предрича своето бъдеще: „Така ще си умра като любезната ми сестрица, без да оставя най-малко наследство, което да свидетелства, че не съм живяла напусто[9], Денница намира изход от крайните състояния на Ек. Ненчева. „Съзнанието, че е нещастна и нещастна ще умре[10], способства тя да прогледне и да започне практически да се отзовава на чуждите страдания – нещо, което влиза решително и радикално във всекидневието ѝ. С мислите, че „няма по-приятно съзнание, по-дълбока и чиста радост от тая, що чувстваме при мисълта, че другиму сме доставили удоволствие[11] младата писателка се посвещава на чуждите беди и страдания и го отразява в Дневниците. Д-р Кръстев разграничава без колебания чисто литературните достойнства от нелитературния смисъл на живота, който младата писателка изповядва. Паралелно с разяждащата скръб по сестрата и обезсмисления ѝ живот, у Даница Петрович се засилва желанието да се посвети на чуждото. Затова ще си позволя само да маркирам моментите, представящи внушителните ѝ грижи за „своята Славка“, стигащи до самопожертвователност, както и практическите ѝ съчувствия към други, живеещи в беда. Те навлизат в една дълбока сантименталност, която иначе не е съвсем в нейния стил. В този смисъл не може да не се напомни, че езикът или по-точно лексиката на сантименталното и емоцията е значително по-беден от езика на интелекта, тъй като отразява не дълбинни, а при-дънни и първични състояния и действия. Тяхната непосредствена експресивност е постоянно експлоатирана, захабена и обезличаваща, поради което изглеждат тривиални и съмнителни. Интелектът твърде често гравитира около тях, „кълвейки“ отделни жестомимични или други, компенсиращи недостига на реч изразни парчета, за да ги възприеме, разбере и изтъкне. Достигнал до тези при-дъния обаче, той обикновено се отклонява към по-удобни плитчини, в които ако не да естетизира ограничената езиково емоция, то да я направи по-внушителна и усложнена. Поради това д-р Кръстев подчертава, и то съвсем не като заключение: „При тоя безмълвен и никому незнаен подвиг на живота всички наши крясъци за идеали и за чуждо благо ти се струват само красиви думи„. В цялата си статия редакторът на „Мисъл“ безпогрешно улавя и се придържа към онзи хуманизъм, който рядко възниква именно от страданието: „Нещастието облагородява само благородни сърца и няма твар по-жестока и по-безмилостна от една постигната от нещастие душа[12]. Тогава то изостря негацията към живота, света и хората, пораждайки злоба, която се превръща в доминираща страна на характера, изтласквана в хода на междучовешките отношения.

Дневниците на Даница Петрович пораждат продуктивни творчески асоциации у д-р Кръстев, които недвусмислено свидетелстват за неговия диференциран подход към всеки тип литературност. Оформеното от философията детерминативно мислене му позволява да гледа на литературността от различни позиции и здраво да ги аргументира, без оглед на излъчваната идейност, ако в нея прозират психологическите ѝ основи. Страданието в хуманизма рядко намира истинските си литературни форми – за него изкуството често ги компрометира, преследвайки други свои цели. Затова у редактора на „Мисъл“ „безмълвният подвиг“ на Даница Петрович продуцира асоциации с друг почти непознат интелектуалец – Никола Висковски, и също толкова непозната другоезична авторка – украинската художничка Мария Башкирцева. Литературността им е съвсем нетипична, макар да засяга едни от най-острите драми на екзистенцията. Ако обаче у Н. Висковски резигнацията и отчуждението възпрепятстват литературното му осъществяване, то у М. Башкирцева този подвиг намира най-пълноценната си изява, при това отново чрез дневници, от които д-р Кръстев е крайно впечатлен още по времето на собствените си дневници „Моите мисли и скърби“ (1896). Именно дневниците на покойната 25–26-годишна Башкирцева провокират редактора на „Мисъл“ подробно да ги сравни с литературните и човешките качества на Денница. Без да се спирам на неговите аналитични културно-исторически съпоставки с художничката, ще отбележа, че жанрът „дневник“ се дължи на един динамичен и функционално-проециран архетип, независимо от характера на автора, от неговата житейска позиция, от стиловите му особености и творческите му способности и склонности. Този архетип стои в другия край на съществуващото във всеки дневник (а и във всеки акт на писателска изява) послание и по същество представлява един метафизичен, нуминозен Аз, части от който се интегрират в съзнаващия Аз и го разширяват. По-различно е при другите жанрове, където дистанцията между Аз-а и архетипа се запазва във фигурата на един също метафизичен, нуминозен рецепиент. У автора той е дисоциативен – единият е пак собственият му Аз, а вторият е другият, непознатият, чуждият; позитивно настроеният критик, познаващ пълната вътрешна генеалогия на текста. Запознат не толкова с архетиповите основи на литературните жанрове, колкото с движещите ги сили, д-р Кръстев обхваща в пълна степен страданието в хуманизма на Даница Петрович, което му позволява да разграничи и прецени чисто литературните качества и сравнявайки Дневниците ѝ с тези на Башкирцева, да финализира статията си в глобален културно-исторически мащаб: „Докато Башкирцева е… една натура, каквато намираме в изобилие в Ренесанса, Денница представя един отдавна изчезнал тип – типът на великите жени-мъченици от средните векове[13]. Ако се доверим на концепциите на К. Пирсън за шестте архетипа, в които човек живее през последните два века, можем да причислим Денница именно към архетипа на мъченика в модерните времена. Неговата идеална цел се покрива напълно с инициативна добронамереност и внимание, с активна отзивчивост и отговорност, на които са чужди егоизмът и грубостта и в които той се жертва съвсем съзнателно и доброволно. При Денница е налице едно самоотречение, което съхранява личността ѝ и я предпазва от драматични сривове.

От съвременна гледна точка Дневниците на Денница представляват предимно интерес за аналитичната психология. Авторката засяга както подпраговите несъзнавани процеси и центрове в душевността си, така и онези фактори на своето съзнание, които обуславят волевите страни на поведението и характера ѝ. Процесът на текстополагане е непосредствено свързан с протичането на психичните преживявания – важно, макар и не единствено, условие за достоверен дълбинен анализ. Макар и убягнало на д-р Кръстев, точно това обстоятелство – на очевидна литературно-психологическа симбиоза – привлича вниманието му към нея като автор с неоспорими писателски дарби. Прохождащата по това време аналитична психология с нейните методи е още неразвита и непозната у нас, вследствие на което редакторът на „Мисъл“ достига по-дълбоките основи на Дневниците посредством техниките в общата психология – темперамент, въображение, визионерство, асоциативност. У Денница перото е пряко подчинено на насоченото мислене, вместо насоченото мислене да е зависимо от перото, следвайки фантазно-творческите конвенции на литературността. С други думи, интенцията протича съобразно настоящите състояния и емоции. Това се отнася за всички нейни записи, независимо от тематиката им и прави Дневниците ѝ подчертано частни – една от основните причини името на Даница Петрович да остане извън литературата.

В обширната си статия д-р Кръстев разграничава литературната и нелитературната страна на Дневниците. Онова, което ги прави литературно забележителни, е дарбата и лекотата на писане при отсъствието на каквато и да било „писателска манипулация“, релефност и разнообразна сюжетика, пластично съчетана с психологически наблюдения. Онова, което пък ги отдалечава от художествените произведения, е в самата личност на Даница Петрович, у която липсват онези „интереси у нея, които са необходими, за да бъде напълно писателка: грижа за богатство и гъвкавост на езика и за изящество на стила, интерес към писателската работа сама за себе, любов към творческата мъка“. Защо тогава д-р Кръстев се занимава така обстойно с литературните дела на младата покойница и разделя литературното от нелитературното, за да ги свърже отново – само заради впечатлението и изненадата от смъртта на млад сътрудник, с който довчера непосредствено е общувал, без каквато и да било мисъл за смъртта му? Но Н. Висковски също е млад сътрудник. Или заради по-голямата си душевна близост с Даница Петрович като млада жена? В нито един свой запис обаче тя не прави и намек за по-дълбоки отношения с редактора на „Мисъл“, напротив – повече от видна е дистанцията помежду им, „гарнирана“ от мимолетните ѝ годеници, чието присъствие в някои текстове силно вълнува целия ѝ стил. А според една правдоподобна народна сентенция, „любов, сиромашия и кашлица не могат да се скрият“.

Освен способността на д-р Кръстев да разграничава литературното от нелитературното и да търси тяхната свързаност, през цялото му творчество (особено в писмата) като червени нишки преминават наблюденията и впечатленията му върху духовното и интелектуално развитие на следосвобожденската българка; от прехода ѝ към самостоятелно и независимо от бита и мъжа същество. Може да се каже, че в писмените му дела – макар и не непременно първостепенна – тази линия на наблюдение представлява обширна и немаловажна тема. Дори извън неговата литературност, интимните му „залитания“ се дължат на подобни наблюдения и оценки за разрастващото се присъствие на жената като активно участващ личностен и самоопределящ се духовен фактор в културния живот у нас. Пишейки за Дневниците на Даница Петрович, редакторът на „Мисъл“ убедено обобщава дългогодишните си впечатления, че „се заражда едно поколение жени, които смеят и умеят – да мислят и чувстват, които имат свой душевен живот. Това поколение ще намери в Дневниците на Денница своите чувства и копнежи, изразени така, както никоя от пишещите жени у нас не е могла да изрази“ (подч., д-р Кр.). Макар подобно „откровение“ да изглежда днес вехто и декларативно, една възстановка на обществената и културна ситуация от онова време, неутежнена от съвременни надграждания, би потвърдила в пълна степен неговата правдоподобност.           

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.                           

[1] В. Миролюбов, Денница – Даница Петрович, сп. „Мисъл“, 6/1907, с. 424.
[2] Пак там, с. 426.
[3] Пак там, с. 421.
[4] Пак там, с. 431. „Ruinen von Athen” – „Развалините на Атина“ (нем.).  
[5] Пак там, с. 435.
[6] Пак там, с. 425.
[7] Пак там, с. 419.
[8] Екатерина Ненчева – Стихотворения, сп. „Мисъл“, 1/1905, с. 102.
[9] В. Миролюбов – Денница – Даница Петрович, сп. „Мисъл“, 6/1907, с. 420.
[10] Пак там, с. 415.
[11] Пак там, с. 416.
[12] Пак там, с. 417.
[13] Пак там, с. 428.