Рим не е построен за един ден,
древнoримска сентенция
След един продължителен период на военно противопоставяне без категорично изявен победител, в началото на II век пр. Хр. легионите на Римската република успяват да нанесат две съкрушителни поражения на Македонската държава. През 179 г. пр. Хр. те разбиват войските на Филип V Македонски, а по-късно и тези на неговия син и наследник – цар Персей. Съвремените историци определят второто поражение в битката при Пидна през 168 г. пр. Хр. за край на съществуването на eлинистическа Македония и начало на директното, римското управление на Балканския полуостров.
Въпреки че въпросните войни се водят между Римската република и Македонското царство, много тракийски племена участват в тях като съюзници на едната или другата страна. След приключването на военните действия всяко от тях е възнаградено според заслугите си. На победените е отнета свободата, а на съюзниците на Рим, като дардани и пеони, са запазени независимостта и територията, която обитават. Тя не е включена в границите на новосформираната през 148 г. пр. Хр. римска провинция Македония.
През следващото столетие Рим укрепва своето господство върху територията на Древна Гърция, елинистическа Македония и Средиземноморска Тракия. Утвърждаването на римската цивилизация по тези земи през следващото столетие оказва пряко влияние върху живота и политическите взаимоотношения на тракийската общност на целия Балкански полуостров. След гръцките колонии по крайбрежието на Черно море съюзници и васали на Рим стават не само Одриското царство, а и други тракийски племена от Южна и Централна Тракия.
Ключът към Мизия
След средата на първото столетие пр. Хр. едно унищожително нападение на бастарните – племе населяващо обширни райони в Западните Карпати и Дакия, над черноморските гръцки колонии (за неговата жестокост говори фактът, че 200 години по-късно майките плашели децата си с бастарните) дава повод на Рим да предприеме поход в защита на своите съюзници и васали. Тогава легионите на Републиката за първи път навлизат във вътрешността на Балканския полуостров и след поредица сражения в Мизия и Добруджа прогонват наществениците зад Дунав. За този поход свидетелства римският историк Дион Касий Дио, който в своята Римска история, кн. 5, гл. 25 отбелязва, че през 29 г. пр. Хр. войските на консул Марк Лициний Крас преминават през един град, разположен в средното течението на река Искър (Oescus), който е смятан за „ключ към страната Мизия”. За основоположника на съвременната историческа наука – проф. Теодор Момзен, няма никакво съмнение, че този град е столицата на тракийското племе серди – Сердонполис.
Съществуването на този град е потвърдено по-късно и от открит в Атина надпис от І век, в който той се споменава като Астю Тон Сердон – град, столица на сердите. От неговото съдържание става известно, че жителите на Сердонполис оказват ожесточена съпротива на войските на Крас и за това свое деяние са наказани жестоко – на всеки заловен жив тракийски войн е отрязвана едната ръка, а много от жителите на града са изселени на юг.
От тази кратка информация би могло да се направи логическото заключение, че Сердонполис е бил град със значителни за времето си размери и многолюдно население, за да повярва то, че може да се противопостави на многочислената армия на Крас.
Къде е бил разположен този град, каква е била градската му структура и как той е изглеждал, днес никой не знае! А най-лошото е, че май никой не се интересува!
Задължителни условия за възникване на един град
Преди години в разговор по друг повод споменах пред един доктор на науките в Столичната община, че столицата на сердите би трябвало да се е намира на територията на днешна централна София. Отговорът му беше категоричен и нетърпящ никакво възражение – тракийска Сердика е била разположена някъде в подножието на Витоша, най-вероятно в Бояна. Точка! Лошото в случая е, че ако това е официалното становище на българската наука, то е в тотално противоречие с принципите на урбанистиката, а от това следва, че то не може да бъде вярно.
Всеки град преди всичко е урбанистичен продукт и неговото възникване, еволюция или ненасилствена деградация до ниво на изчезване се определят от принципи, установени и ясно формулирани в съвремената урбанистика. А те са следните: в зората на човешката цивилизация единственото условие за възникване на населено място е била сигурността. С развитието на човешкото общество и появата на търговските взаимоотношения към това условие се прибавя и необходимостта от комуникация, т.е. от път – воден (речен или морски) или сухоземен. Това е моментът, в който се ражда урбанистичното явление градска структура, и след него всички възникващи градове отговарят на тези две условия – сигурност и комуникация. Нашата цивилизация не познава град, появил се без път сред степта, в гората, в пустиня и пр. Този фундаментален принцип в урбанистичния генезис напълно изклюва възможността столицата на сердите да е била разположена в подножието на Витоша поради простата причина, че в тази зона липсват комуникации.
През тази епоха, а и до наши дни нито на територията на планината, нито в подножието й към Софийското поле не е съществувала и не съществува пътна артерия, която да позволи осъществяването на пряка връзка на един град с останалия свят или да е позволявала придвижването на многобройна армия в миналото (справка – историята на Владайското въстание).
Път през Владайското дефиле в тази епоха не е съществувал. Той е прокаран много по-късно. Доказателство за това са не само походите на Филип Македонски и на Александър Македонски във вътрешността на Тракия, а и пътищата, които са използвали и други заевоеватели преди и след тях.
Тук е наложително да направим едно отклонение и да изясним накратко зараждането на пътната система в Европа.
Главен Източен път на Европа
Първите пътища на територията на Европа възникват още по времето на неолита. За най-древен път се смята този, който минава по поречието на река Вардар и свързва средното течение на Дунав със Средиземноморието. След него се появяват първите пътища в посока север–юг, следващи течението на реките Рейн, Елба и Лоара, и най-значимият път за Европа – този, който я пресича по диагонал и по-късно е наречен главен Източен път – сега известен като магистралата Е70. Той е в посока изток–запад и свързва централната зони на континента с Азия. На изток той води началото си от Босфора, преминава през територията на южна Тракия и стига до долината на река Марица в околностите на днешния град Одрин. След това следва поречието й, преминава последователно през прохода Вакарел и Софийското поле, продължава на запад и чрез пролома на река Нишава стига до долината на река Морава. Следвайки нейното течение, достига устието на река Савa. Оттук той се разклонява в западна и северо-западна посока. Западният клон продължава по течението на река Сава, стига до югоизточните склонове на Юлианските Алпи, пресича ги и завършва на територията на Северна Италия, в околността на днешна Венеция. По-късно този път се превръща в главна пътна артерия на Римската империя. Разклонение в северозападна посока следва средното течение на Дунав и стига до Централна Европа. Още в първите години на Средновековието този път се утвърждава като главна комуникационна артерия, която свързва Западна и Централна Европа не само с югоизточната й част, но и с Азия.
Ако изключим първите градски структури (градски, а не селищни), които възникват по крайбрежието на Егейско море в средата на второто хилядолетие пр.Хр., именно по протежението на главния Източен път възникват първите градове на европейския континент, и то най-вече на територията на древна Тракия. Без съмнение един от тях е бил и древната столица на сердите – Сердонполис, която според мнението на изследователите би трябвало да е възникнала някъде след средата на VI век пр.Хр.
Сердонполис
Следвайки логиката на урбанизацията и позовавайки се на ограничените исторически и от друго естество данни, би могло да се направи заключението, че столицата на сердите е била разположена в непосредствена близост до трасето на главния Източен път, т.е. в сърцевината на Софийското поле. Така градът е можел да го контролирала и да използва предимствата, които той му предоставя. Още повече, че от това място водят началото си и някои други второстепенни, но важни пътни артерии – пътят, който свързва Софийското поле с Долината на тракийските царе, разположена между Стара планина и Средна гора, и този на север, който чрез пролома на Искър е връзката с тракийските племена в Мизия. Именно заради последното си качество по-късно Сердонполис е наречена „ключ към Мизия“.
Ако приемем за верен изводът от този неоспорим от урбанистистична гледна точка анализ, естествено би възникнал въпросът – как град, разположен насред равното Софийско поле, би отговорил на второто изискване за възникване на градска структура – сигурността? Топографският анализ показва, че в него едни от най високите точки са тези, които сега се намират на територията на съвременна София – едната при т.н. Слатински редут и другата в района около храм-паметника „Александър Невски“. Тъй като височината „Слатински редут“ е разположена твърде далеч от пътя, водещ към Мизия, и град, разположен на това място не би могъл да го контролира, остава втората вероятност – столицата на сердите да е заемала височината около „Александър Невски“.
В подкрепа на подобно твърдение, доколкото ми е известно, са намерените археологически находки от предримската епоха в северо-западния край на бившия Царски дворец, сега Национална художествена галерия. Не без значение е и фактът, че именно оттук започва пътят към Подбалканското поле, респективно някогашната Долина на тракийските царе.
Освен естествената защита от стръмните склонове, височината около „Александър Невски“ е защитена допълнително и от преминаващите в близост реки – Владайската и тази, върху чието някогашно корито сега е изграден Женският пазар. Допълнително предимство за основаването на един град на това място е и неговата непосредствена близост с термалните извори, намиращи се на територията на днешната Централна баня.
Познанието е гордост
Преди много години в един къмпинг на морето нашата софийска тайфа се запозна с група поляци – момичета и момчета. Станахме близки приятели и заедно вършехме какви ли не щуротии. След морето те ни гостуваха в София. По това време икономическата ситуация в Полша не беше цветуща и ние се чуствахме много велики. Непрекъснато говорехме за нашата 1300-годишна история, а поляците мълчаха. В техните магазини не можеше да се намери и телешки салам, а те, за да се издържат на нашето Черноморие, носеха да продават крем „Нивея“ и полско кадифе.
След година-две един от групата ни отиде на гости на нашите приятели в Полша. Един ден един от тях го завел в градския музей. Спрели се пред портрет на мъж от XVII век и полякът му казал:
– Това е моя пра-пра-пра дядо! – Гледал го гордо, но и малко притеснително-извинително от страх да не го обиди.
Нашият приятел нищо не му отговорил, защото имал само една изпочупена снимка на прадядо си с опълченска униформа, но нищо не знаел за неговия баща.
*
Рим не е изграден за един ден. София също. Но докато за Рим ние знаем почти всичко, дори местата, където са се намирали първите глинени къщи в протоурбенната му структура, в историята на София има цели епохи, които са описани само с едно изречение. Ние все още не знаем нито къде се е намирал Сердонполис, нито как е изглеждал средновековният Средец! А те са били градове, които са предизвиквали респект или завист сред приятели или врагове!
Ако в днешни дни гордостта на едно парвеню или примитивен политик могат да бъдат изцъклено-луминисцентните очи на някогашен повелител, „автентичните“ римски аркади от итонг или капките „свещена“ вода от клоака, то гордостта на интелигентния човек са познанието и истината за миналото му. Част от него е и паметта за мястото, където се е родил.
София не е само столица на България, но и град с близо 26-вековна история. Тракийският Сердонполис е бил град, когато по-голямата част от населението на Европа все още е живеело в селища от колиби. Римска Сердика е била столица на провинция. Византийска Триадица също. Средновековен Средец е бил вторият по големина град на България след столицата Велико Търново. Късносредновековна София е била столица на Румелийска Тракия, т.е на континенталните владения в Европа на Османската империя, и седалище на наместника на Римския папа в същата империя. Колко и какво истинско от тази многовековната история ние знаем, за да не мълчим, като моя приятел?
2 април 2016 г., Мисисага
Арх. Емил Коцев е роден през 1950 г. в София. Завършил е архитектура във ВИАС (днес УАСГ). Напуска България през лятото на 1989 г. и след престой от 17 месеца в бежански лагер в Австрия заминава за Канада, където живее със семейството си. Там специализира „Морфология на градската структура” и се заминава с научна работа в Университета Лавал, Квебек. До 2006 г. има частна практика и строителна компания в провинция Квебек и Онтарио. Работи по проекти в България и Франция.
