Алберт Бенбасат, „Изгубени вещи“, издателство „Колибри“, София, 2020 г., 260 с.
Във времената на господствалия почти половин век у нас „социалистически реализъм“ нормативната естетика не допускаше смесването на научна и художествена дейност. Не че имаше писмена забрана университетски преподаватели с научни степени да пишат и публикуват поезия, проза или драматургия, но научната гилдия набързо ги отписваше от партийно-йерархичната си общност, а художествената не ги възприемаше насериозно. Докато в свободния свят понятието професионален писател свързваше двете дейности в неразривно цяло, в което ученият и художникът не само се допълваха и обогатяваха, но съграждаха и един нов интелектуален профил – на писателя-ерудит. Слава богу, през 70-те и 80-те години на миналия век въпреки посочените обстоятелства неколцина млади учени-филолози от СУ „Св. Климент Охридски“ като Кирил Топалов и Боян Биолчев, още преди да станат професори, без притеснения нагазиха в дълбоките води на художественото и за кратко време разчупиха закостенелите представи за професионалния литератор.
Днес пред нас е белетристичната книга на друг известен наш учен – проф. д-р Алберт Бенбасат, когото познаваме от емблематичните му трудове „Българска еротиада“ (1998), „Книгата като тяло и като дух“ (2004), „По въпроса за книгата“ (2008), „Банкноти и мечти между кориците“ (2011), „Алиса в дигиталния свят. Или по въпроса за книгата през XXI век“(2013), „ЛъжеНауката за книгата“ (2014), с които е израснало цяло едно съвременно поколение редактори, издатели, научни работници и преподаватели, негови възпитаници във Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет. Противно на очакванията за привнесена „научност“ в прозата на професора по книгоиздаване, учения и изследователя на историята на книгата, творбите от „Изгубени вещи“ разкриват един самобитен белетристичен талант, обогатен с многото придобити знания и от научното общуване с литературата. Кратките му истории от вчерашния или днешния ден, свързани с хора, предмети, артефакти или поизбледнели във времето сюжети, разказани уж непретенциозно, съдържат не една и две провокации към позабравената или направо изоставена необходимост от самопознание, сякаш завинаги изместено от съвременните все по-съвършени технологии. Във време, в което цели поколения израстват без особена необходимост да изучават задълбочено миналото, след като „знанието“ за него е на един клик разстояние в интернет, във време, в което личната памет може да бъде заменена от услужливата мултимедийна търсачка „Гугъл“, литературните свидетелства за духовно преживяното се превръщат в насъщна културна потребност. Книгата на Алберт Бенбасат със своя хуманистичен патос и оригинална архитектоника е художествен отговор именно на тази потребност.
Разказите в сборника са композирани в три цикъла – „Изгубени вещи“, „Момчетата и аз“ и „Джуджета и великани“. Три са и обединяващите ги смислово-проблемни линии: предметно-асоциативна, биографично-споменна, и сказово-метафорична. Като прибавим и органичното включване в белетристичната тъкан на някои от разказите на авторски рисунки или факсимилета на описвани в тях артефакти, можем да добием ориентировъчна представа какво духовно приключение ни предстои от първата до последната страница. Сякаш с някаква въздушна лекота Алберт Бенбасат възстановява културния наратив в осмислянето и на миналото, и на настоящето. И затова ти се иска да четеш още… Или по-скоро – да „слушаш“ още: носталгично-ироничните разкази (повечето от първо лице) за едно безвъзвратно изтекло време, които го съживяват с много хуманизъм и тънък хумор.
Още в самото заглавие на сборника „Изгубени вещи“ прозира търсената от автора двойственост и многозначност. От една страна, това са загубилите вече своето значение вещи от миналото като уличните телефони, старите лампови радиоапарти, пощенските картички, някогашните най-ранни грамофонни плочи на 78 оборота, пишещите машини и пр. От друга страна – те са „намерени вещи“, спасени от боклуците, от депониране или рециклиране. Това са предметите, които отключват толкова много спомени от детството и младостта, от времето, в което светът е бил пълен с емоции, страсти и надежди, а настоящето е изглеждало вечно. Тези „намерени“ вещи вече са загубили предишната си „вярна служба“, но днес имат освен антикварно-колекционерска, и духовна стойност. Те са ключ към едно завинаги отишло си време. В този смисъл писателят ги е нарекъл „изгубени вещи“, които той връща отново към живот. Побелелият вече професор, посветил целия си живот на времето и духа, запечатани и увековечени в книгите, най-добре знае колко преходно е всичко и колко важно е знаците на довчерашното ни минало да се съхранят, защото в тях се съдържа и частица от нас – от духа ни, младостта ни, сбъднатите и несбъднатите ни мечти. Онази частица, която ако потъне в забрава и не бъде предадена на децата и внуците ни, дигиталната молекула на духовното ни бъдеще би се разпаднала с непредвидими последствия.
Бенбасат притежава невероятен усет за детайла. Той привлича по детски любопитната му наблюдателност, развихря въображението му и се превръща в основополагащ елемент на повествованието. Голяма част от разказите му започват от конкретен предмет (счупения писец на Мишовата перодръжка, часовника с кукувичката, съветско производство от началото на 60-те години, ютията на въглища на баба Рашел, портативния лампов радиоапарат „Филипс“, уличния телефон, пишещата машина, еврейската шестолъчка и др.), които отключват в съзнанието на разказвача спомени за отминали случки и събития, свързани с тях. Без да одушевява предметите, той им вдъхва живот и благодарение на значещите детайли, изведени със завидно белетристично майсторство, те се превръщат от обичайни предмети на бита в пълноправни участници в сюжетното действие. Изкушавам се да цитирам великолепното описание на двете ютии на въглища, които се запечатват в съзнанието ти с един съвършено нов и неочакван образ.
„Мъжката ютия на въглища дойде като подарък вкъщи преди има-няма двайсет и пет години. Установи се върху стърчащата част на един от отоплителните ни радиатори и си стоеше там кротко и достолепно – черен чугун върху бял. Езичето, с което се затваря капакът ѝ, изобразява глава на древен воин, с шлем и героично излъчване. Ако имаш в ръце такъв боздуган, треперете крадци!
Женската се появи преди седмица. Очевидно бе живяла охолно, прекарвайки неопределено количество време на полица в някое ретро гурме заведение редом с дървен бърдук или дудук… десният ѝ профил бе майсторски изрисуван с тънка четчица и разноцветни блажни бои. Бих нарекъл орнаментите „стилизирани фолклорни мотиви с флорален характер“, но не съм сигурен дали съм точен. Ще питам изкуствоведите. Гиздава, суетна, малко нещо миньонче, новата ми ютия на въглища бих сравнил с писаните каруци на Сали Яшар, може и с креватната живопис (пак от Йовково време), все красоти, които са се пренесли от народния бит в градския антиквариат, а оттам в кръчмарския бранш.
Моята женска ютия на въглища може и от родината на Алексис Зорбас да е дошла. Първо е заминала на гурбет там, сетне се е завърнала у дома. Нещо в шарката с блажни бои по корпуса ѝ (искам да кажа флоралните мотиви), което не е баш българско, ми подшушваше за скитническата нейна одисея.“
В това описание няма как да не съзрем изследователския подход на учения, който сякаш следва принципа на остранеността на Виктор Шкловски. Разказвачът като че ли за пръв път вижда тези „всекидневни“ предмети, изучава ги с детско любопитство и проектира съдбата им в различни сюжети – някои напълно правдоподобни, други – поетико-метафорични. Но това едва ли е съзнателно търсен композиционно-смислов прийом, както е например в „Шестолъчка“. В повечето от творбите той е естествено продиктуван от избраната позиция на разказвача – на дядото, който чрез кратките си разкази отговаря на безкрайното любопитство на внучката си Ани. На нея е посветена и книгата. Без някъде да е конкретно обрисувана, Ани, истинската внучка на автора, присъства осезателно в цялата книга. Тя е постоянният (видим или невидим) събеседник на професора, определяща темите и проблемите на кратките разкази. Другият основен персонаж в книгата на Бенбасат е повествователят, който на места изцяло се слива с автора. Това естествено води до включването на редица автобиографични елементи, което придава допълнителна автентичност на житейските истории, събития и описания. И разбира се – на цялата пъстра галерия от запомнящи се образи и съдби, обрисувани в трите цикъла с носталгична любов и проникновение. Мишо от „Счупено перо“, антикварят от „Кукувица“, Павел от „Уличен телефон“, баба Рашел от „Ютия на въглища“, „Пощенски картички“ и „Кино „Солун“, Елито, Любо и Пипата от „Пишеща машина“, Мочко от едноименния разказ, уличният търговец от „Вечен календар“, Мариянчето от „Клекшоп 2“, Джеки Бандита и Чочо от „Как му е името?“, Изидор от едноименния разказ, Галчето от „Паламид“ – всички те оживяват под талантливото перо на Алберт Бенбасат, създавайки един колкото художествено-условен, толкова и истински свят, в който читателят няма как да не открие и себе си, свой познат или случка, на която е бил свидетел или самият той е участвал…
Човек, прочел сборника „Изгубени вещи“ (а той се чете на един дъх!), остава с впечатлението, че професорът-ерудит може да превърне в литература всеки житейски факт, спомен или детска питанка. И това е факт – Бенбасат притежава свободата на духа, позволяваща му да смесва комично и трагично, всекидневно и вечно, високо и ниско! Владее и свободата на езика, позволяваща му да ползва и най-тънките му нюанси в честите смени на различните му социални проявления. Следва свободата на мисълта, която неизменно оставя „отворена“ вратата към метафорично-философското осмисляне на прочетеното. Всичко това го прави едновременно разказвач, изследовател, есеист, поет и философ. Като някои велики негови предшественици и съвременници в българската и в световната литература…
Достатъчно е да прочетем дълбокия многопластов разказ „Шестолъчка“, за да се убедим напълно в казаното по-горе. Самата идея да вкараш нацисткия знак на евреите – шестолъчката, обричащ ги на смърт, като нещо, за което героят от разказа не знае и даже не подозира, а я схваща почти като брошка – малка, жълта и елегантна – „взривява“ границата на историческото и личното познание и те поставя в ролята на детето, което трябва да научи, осмисли и преживее най-страшната истина в живота си.
„Живеехме във времето на петолъчките, та най-вероятно брат ми се е повлиял от това обстоятелство. Но като неоспорим авторитет Йосиф ми обясни, че шестолъчката е еврейска звезда. Можел да ме научи как се рисува. Правиш първо един триъгълник, показваше той. Същия, само че обърнат наопаки, рисуваш отгоре. Беше лесно, взех молива и бързо се научих. Прав триъгълник, обърнат триъгълник – шестолъчка. Леко пияни първоначално, после с изправена стойка. Нашарих половината тетрадка на брат ми. Йосиф допълни, че двете шестолъчки принадлежат на мама и татко, едно време ги били носили, длъжни били да ги зашият на дрехата си, понеже били евреи.
Недоумявах (петгодишен бях) за какво е било нужно да носят мама и татко тия шестолъчки. Не че виждах нещо лошо в това, казах вече, че тия брошки внушаваха симпатия и ставаха да си украсиш с тях дрехата.
Баба Рашел разправяше страшни неща. Как в лагерите (кои лагери?!) евреите са били правени на сапун. Как за малко и те, мама, татко, баба, хиляди хора, деца също, са щели да станат на сапун. „На сапун ли?!“ Защо тъкмо на сапун? Вкъщи се използваше един груб миризлив сапун, белезникав на цвят, с който перяхме, но и се миехме, понеже друг нямаше. Върху калъпите беше изобразен петел и може би поради туй самият сапун се наричаше „Петел“.“
Алберт Бенбасат умее да вплита кратки сюжети в привидно безсюжетната основа на разказите си. В споменатия вече разказ „Ютия на въглища“ изведнъж мъжката и женската ютии стават част от трагична „любовна“ история отпреди 100 години: на хубавата Марта, ухажора ѝ – чиновник от Популярната банка, и влюбения в нея подпоручик Караджов, който, обиден от „зализания костюмиран фукльо“, изважда браунинга си и го надупчва с три куршума. Или в „Пощенски картички“ – след прекрасното описание на една колекционерска находка – еротична картичка от началото на миналия век с неграмотно написан на гърба ѝ текст от някоя недоучила се селска мома Марийка до любимия ѝ Иванчо, разказвачът развива няколко възможни сюжета на създалата се ситуация между двамата, съдейки по написаното:
„Какво се е случило по-нататък? Отишъл ли е Иванчо при Марийка, изгазил ли е през снеговете, за да ѝ бъде „полезник“ за Игнажден? Изяснили ли са двамата отношенията си, взели ли са се най-сетне? Според мен Иванчо или е учил, или е чиракувал някъде из родните градища, залюбили са се преди туй с Марийка и тя се е зарекла да го чака на село. Ала явил се е един упорит ухажор Васил, усукал се е около Марийка и тя не се удържала, пофлиртувала невинно, сетне горчиво съжалила. Работата обаче стигнала до ушите на Иванчо, знаете, хората са клюкари, той се ядосал и рекъл на нейния брат: „Предай ѝ, че я не ща вече!“. Даже картичката с щастливите морски девойки не е помогнала.
Аферата може и тъй да е приключила. Ала има вариант Иванчо да е простил на разкаялата се Марийка, да е пристъпил на Игнажден прага на кирпиченото им къще, носейки армаган някоя модна забрадка. Сетне се оженили, Марийка народила деца, заселили се в градски дом, тухлен, където Иванчо – сдобил се вече със занаят – изхранвал жена и челяд.“
Дотук нищо необичайно – напълно правдоподобни два изхода за бъдещите отношения на тези незнайни персонажи. Но Бенбасат е изкушен и от един поетико-метафоричен сюжетен развой. Иванчо е мобилизиран в следвалите една след друга войни и повествователят развива фронтовия микросюжет на героя по един невероятен, но и напълно възможен начин:
„Дали са ранили Иванчо? Или са го убили? Или жив и здрав се е върнал от полето на честта? Кой знае. Ако е оцелял от Балканските войни, през Световната пак са го мобилизирали. Може да се е случил в една рота с Димчо Дебелянов, „където всички са един и всеки все пак сам“. Да, Иванчо е лежал и в оня проклет окоп някъде край Демир Хисар, а подпоручикът, стърчащ с револвера в ръка, ги е подканял да тичат напред и само напред. Докато паднал прострелян. „Нали няма да умра?“ – попитал, сетне издъхнал. Иванчо помогнал да заровят поета, даже лично забил кръста на гроба му.
Иска ми се и тоя път Иванчо да е оцелял. Дано. Върнал се вкъщи и разказал за своя другар Димчо, който, макар да нямал вид на военен с тая брада и размъкната шинела, държал се мъжки и загинал като герой. Децата ще запомнят историята, ще я разправят на своите си деца. Ще научат и стихотворението „Ако загина на война, жал никого не ще попари…“
„Пощенски картички“ разкрива още една важна особеност на белетристичния почерк на Алберт Бенбасат, която може да открием в почти всички разкази от сборника. Това е ненатрапчивата, деликатно проявявана ерудираност, която заедно с „детското любопитство“ на повествователя прави от читателя своеобразен съучастник в дешифрирането на конкретните нравствени парадигми или дилеми. Този подход на известна отдалеченост и обективираност на описваните събития, независимо от разказа в първо лице, неизбежно включва целия интелектуално-емоционален потенциал на четящия, особено ако е бил свидетел на историята. В известен смисъл общуването с подобен тип проза напомня полемичното отношение на читателя към документалните книги, претендиращи за пълна достоверност. С тази разлика, че тук не спориш с автора, а най-често го допълваш със собствения си опит, спомени и позиции.
Ще си призная, че с голям интерес очаквах тази книга по две причини. Първата е, че с Алберт Бенбасат сме връстници, колеги от университета и – закономерно – имаме много общи приятели, преживявания и спомени. И по-важното – през годините сме отстоявали еднакви или сходни житейски и професионални позиции. Втората е, че това не е първата ми среща с афористичните му белетристични миниатюри. Преди повече от година той започна да ги публикува в страницата си във Фейсбук. И за кратко време спечели много искрени почитатели и ценители като мен. Мисля, че те няма да ми се разсърдят, ако тук цитирам анонимно само няколко от десетките кратки, но много точни оценки за един от най-хубавите разкази в книгата – „Шестолъчка“, публикуван в интернет през януари 2020 г.:
- „Алберт, разказът ти е изключително затрогващ и имаш голям писателски потенциал. Ти си от тези хора, които с каквото и да се захванат, го правят успешно и професионално. Невероятен си. Чакам с нетърпение следващите ти разкази и надявам се и романи. Имаш достатъчно материал за това.“
- „Пак се върнах да прочета, и пак ме развълнува. Прекрасно разказваш, Алберт.“
- „Дори в тъжните си размисли намигваш със своето си чувство за самоирония. Велико!“
- „Разказът ти е потресаващо добър.“
Разбира се, няма да спестя и собствения си коментар:
„И преди съм ти го казвал – имаш истински белетристичен талант и собствен почерк! Не само в писането, но и в рисуването. Тази детска жълта шестолъчка ти се забива в съзнанието като червена петолъчка или черен пречупен кръст! Има нещо Радичковско в чистотата на детските възприятия (включително и в рисунките) и съвсем не метафоричното им отрицание от действителността – някогашната и (уви!) сегашната… Благодаря ти за прекрасния разказ, Бари.“
Истинската литература не копира действителността. Тя тръгва от нея, но създава нова такава в езиковата вселена, чийто притегателен център винаги, от „големия Омиров взрив“ досега, е била и ще бъде метафората – независимо от жанровите ѝ специфики.
Метафоричните връзки на нравствено-психологическите проблеми, заложени в сюжетите на „Изгубени вещи“, с артефактите от недалечното, но вече почти забравено минало, карат читателя да се замисли върху битието си, а не единствено и само върху бита си. Успешната метафора както в поезията, така и в прозата, е едно от най-трудните, но затова и най-високо ценени постижения в литературата. Алберт Бенбасат не само е издържал творческото ѝ прилагане като „приемен изпит“ в полето и на съвременната ни белетристика (в научната сфера за книгата професорът отдавна се е доказал!), но с тези прекрасни миниатюри ѝ поставя нови цели, родеещи се с високата научна култура и в полето на прозата.
Примерът е Умберто Еко, разбира се!
Светлозар Жеков е литературен критик, преводач, журналист и издател. Завършил е българска и руска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като редактор в сп. „Пламък“ и издателство „Български писател“, като асистент по нова българска литература в Софийския университет и като директор на Националния център за книгата. Съучредител е (заедно със Стефан Савов и Александър Шурбанов) на един от първите клубове за демокрация у нас – Клуба за демокрация при Съюза на българските преводачи. Автор на книгата „През двора на времето“ („Нов Златорог“, 2007 г.).
