Начало Книги Изгубеното време
Книги

Изгубеното време

4667
Станчо Пенчев

„Марсов венец. Децата на Уран“, Станчо Пенчев, издателство „Ерго“, 2023 г.

Струва ми се, че тези два романа са част от една съвременна „Човешка комедия“. Може би защото и Станчо Пенчев – подобно на Балзак – е вдъхновен от същата онази Реставрация, в която светлото бъдеще неусетно се превръща в тъмно минало. Точно тогава хората, предметите и идеите губят своите реални очертания. Истински съществуват само парите. Дори и времето го няма. Или ако го има, то ще прилича на кристална чаша, хвърлена от далечен покрив. Би трябвало да се разбие на хиляди парчета, но бурените и високата до пояс трева са сътворили чудо и чашата е останала непокътната. Държим я неумело в ръцете си и се опитваме да отгатнем колко ли сцени е преживяла. В чии ли ръце е била и от чии пиянски изповеди се е опитала да избяга.

Така се появяват героите в книгата. Много са. Както е при Балзак. Има банкери и проститутки, има генерали и министри. Тук е и председателят на Народното събрание – Устабащев, и самият министър-предстедател – Тома Труфчев. Сричаш имената и се опитваш да ги разгадаеш. Кой е водачът на опозицията Сава Сомелов? А секретарят на централния комитет Сергей Хамутов? А Войнов и Галина Богомилова? А Стамат? Или Смилов? Или Доротей Ончев?

Подобни питания са като игра на сляпа баба. Защото литературата не си поставя за цел да описва историята. Тя не е и софтуер за разпознаване на физиономии. Не е фотоапарат и не запечатва миговете. Тя е митична и библейска, в онзи смисъл, в който книгата Паралипоменон[1] (Летописи) е митична и библейска. (Споменавайки тази книга, се замислям, че не познавам човек, който да я е прочел цялата.) Може би понеже е твърде пунктуална. Или защото е официален документ на епохата. Толкова много личности, толкова много генеалогии… Привидно разказът е за събитията до завръщането от Вавилонския плен… но всичко е някак между другото. Даже заглавието го доказва. Та нали именно това означава Паралипоменон – пропуснати неща; онези истории, за които не се говори в книга Царства.

Така е при Станчо Пенчев. Той също прави история. На Прехода. На онзи почти библейски преход, който – подобно на лутането на Израилевия народ в пустинята – продължи (заедно с т.нар. перестройка) точно 40 години. С уговорката, че след като се завърши срокът им, отново ще започнем да отмерваме времето в петилетки и да пеем: „четиресет и пет години стигат!“… Вероятно защото „Животът е бавен кръг, мила“, отговаря ни Смилов във финала на първата част[2]. След което – подобно на Сизиф – ще понесе някаква греда. За да завърши краят с начало – „Лицето му кротко сияеше“[3], и за да може героят да тръгне нагоре…

Няма как това да не е митично повторение. Най-малкото защото марсовият венец е алюзия към кървавия венец на бога на войната – Марс, без който вечният град би бил немислим. Без него Lupa Romana щеше да бъде най-обикновена римска кучка и Историята не би се състояла. Същото е с децата на Уран, или с третото поколение олимпийци. Но за да ги има, ще трябва първо Кронос да изяде децата си (иначе няма как Атина Палада да се роди в пълно бойно снаряжение).

В този смисъл книгата/книгите (защото двата романа могат да се четат и като един двоен роман) на Станчо Пенчев деликатно объркват, предлагайки на читателя трудна и предизвикателна игра; играта на ремитологизация.

Четеш Паралипоменон и откриваш, че последните ѝ стихове почти буквално съвпадат с началото на Ездра (неслучайно вторият роман ще започне с цитат от нея). Откриваш още, че смяната на фокуса, преливането на имена и теми, повторното, привидно случайно улавяне на онова, което уж е изпуснато – и то отдавна, – създава една енигматична многопластовост. Уж сюжетът е за „мутренските години“, но той е и за всички възможни години. Както за онези във времето на Балзаковата Реставрация, така и за онези, от времето на вавилонския плен. Защото всички те – взети заедно – са изгубеното време. Те са онази (нито здрава, нито счупена) хвърлена от далечен покрив кристална чаша. Може би вече е негодна за употреба, може би дори и за украса не става, но важното е, че там е утаена Историята. А още по-важното е, че когато Историята стане излишна, тя се превръща в литература. И ако тази литература се чете бавно, умело и внимателно, няма как да не се превърне или в библейска, или в митична, или в класическа.

Друг е въпросът, че изкуството на бавното четене е трудно изкуство.

–––––––––––––––

[1] С това заглавие е в синодалния превод.
[2] Или на първия роман. Вж. стр. 164 от книгата.
[3] Това е последното изречение от „Марсов венец”.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display