Начало Книги Издателството като говореща общност
Книги

Издателството като говореща общност

Николай Колев
29.05.2023
4295

Издателска къща „Критика и хуманизъм“ проговаря през авторите и преводачите си – множествено интервю с надграждане на проведените разговори

Видео и аудиокастът „КХ говори“ работи в режим на неизчерпване на темите и проблемите, които разглежда. Изговарянето на всичко е проблем и провал. „КХ говори“ е проект, който не просто представя книги. Разговорите за тях излизат от кабинетната теория и нарояват режими на употреба на текстовете според вкусовете и нуждите на зрителя/слушателя.

Ето защо решихме да предложим още няколко възможни нюанса в употребата на теориите на обговорените дотук – в появилите се пет епизода – автори и проблеми. Във въпроси към д-р Давид Иерохам, Валентин Калинов, Стилиян Йотов, Юлиан Жилиев, Петър Горанов и към създателката на каста и директор на издателска къща „Критика и Хуманизъм“ Антоанета Колева:

Питане към д-р Давид Иерохам, събеседник в епизод на подкаста със заглавие „Да (по)четем Фройд?“:

Предоверяваме ли се на крайния резултат от психотерапията и това повод ли е да я избягваме?

д-р Давид Иерохам: Когато казваме, че се предоверяваме, вероятно надценяваме този или това, на което се предоверяваме. Освен това доверието е свързано повече с нас самите, отколкото с другите, защото обикновено казваме „имам доверие“, т.е. доверието е част от нас, която ние инвестираме в някого другиго или в нещо друго. Този друг вероятно е надценяван или идеализиран, но когато идеализираме някого, това е подплатено задължително и със завист. Което, от своя страна, ограничава и даже задушава креативността ни и стремежа ни да научаваме и да обичаме.

От друга страна, да се определят резултатите от психотерапията е доста рисковано и те зависят не само от уменията и знанията на терапевта и естеството на метода, но и от пациентите и от терапевтичния процес. Това е съвместна работа. Понякога изходът е сравнително по-добър, понякога – сравнително по-лош. Има отговори клишета, например този, че „според пациента терапевтът е този, който знае“, или: „пациентът постепенно разбира, че отговорите на въпросите са единствено в него и разпитвайки себе си, или несъзнаваното си, той сам стига до тях“, или: „терапевтът е този, който само слуша несъзнаваното на пациента заедно със самия него“. Клишетата се сипят от различни страни, има ги в различните теории, самите изобретатели на теориите имат собствени „мантри“, които „вървят“ и се предават на следващите поколения, принадлежащи към „школата“.

Но колкото повече се проточват обясненията, толкова повече се объркват нещата – както се случва и в момента. Според мен истината за терапията е, че всички действащи в нея лица са тотално объркани и неуверени в себе си, непознаващи желанията си и намиращи се на голяма дистанция от чувствата си, което не дава възможност за осмисляне и замъглява целите, които си поставяме. И все пак, даже и в това окаяно състояние персонажите имат способността да направят избор и да се обърнат към друг, подобен на тях, който може и да се окаже психотерапевт и да е избрал да живее и най-вече да търси другия в атмосферата на неувереността. Именно това обръщане към другия е избор, ориентиран повече към живота и за по-голямо удобство в психотерапията може да бъде наречен „жив процес“, или „терапевтичен процес“. В този процес и в тази ситуация се справяме по-успешно, когато се откажем от арогантността си, надменността си, нарцисизма си и омнипотентността си и това се отнася не само за позицията на психотерапевта, но и за позицията на пациента. Естествено, след като човек знае или не знае това, може да се обърне или да не се обърне към психотерапията. За тази професия обаче Зигмунд Фройд някъде отбелязва: анализата (психотерапията) сякаш е третата от онези невъзможни професии, в които човек предварително може да бъде сигурен, че ще постигне незадоволителни резултати… Другите две, които са познати според него по-отдавна, са образованието и държавното управление.

Предлагам да се съгласим с него и да спрем тук.

Питане към Валентин Калинов, събеседник в епизод на подкаста със заглавие „Що е творчески акт? (по Д. Агамбен)“:

Кога можем да мислим творческия акт за провален?

Валентин Калинов: Когато ни отнема възможността да бъдем винаги други. Когато ни отнеме правото на вопъл, на вик. Това ще рече, разбира се – когато ни отдалечава, отделя ни от истината, която е неизменно поле на другостта. Истината е най-важното за мен: дори и тогава, и всъщност най-вече тогава, когато се произвежда възможността тя да бъде поставена под въпрос. Ето това вече е нещо друго. Само където играе другото, в диалектиката между възможно и невъзможно, може да се състои едно истинно говорене, т.е. един творчески акт. Начинанията на Критика и Хуманизъм досега са се ситуирали преди всичко в полето на писането, превеждането, издаването на книги и т.н. Ето че с подкаста КХ говори се отваря нещо друго, една друга възможност – за едно истинно говорене. Какво значи истинно? То не е, разбира се, някакво изричане на истината: защото изричането на истината не е възможно; истината се живее. Но е категория на запитването, на конфронтацията в битието. Тук е налице чисто и просто придържане към въпроса, към неговата отворена позиция, към шансовете, които тази специфична отворена позиция – а също и опасност – предоставя на говорещия. Защото тъкмо такова истинно говорене трябва да задава оста на всеки творчески акт и именно затова например т.нар. съвременна българска литература е почти напълно фалирала, лишена в общия случай от каквато и да е истинностна функция. Говоря общо, но общото в случая визира една структура. Затова и тя провалена – и то най-вече е провалена там, където, разбира се, е най-успешна, в търговски и „публичен“ аспект. Най-големите провали на творческия акт твърде често резидират на стипендии в най-големите му успехи, това не е изненадващо. Но когато този акт на творчество престане да бъде съпротива, казано с цитираните под път и над път думи на Дельоз, когато той стане конвенция и конюнктура, той е свършен. Актът е изчерпан, възможността се е отляла в актуалност, опредметила се е в дело. Нека оставим делата на работниците – и без това полето на литературата и на философията у нас така или иначе е заето главно от литературни и нàучни работници. В нищо от това не става дума за т.нар. талант. В много по-голяма степен става дума за смелост, за упорство и за отпор: големите произведения, плод на същински творчески акт, не отстъпват, те не свършват, иначе казано, не се дават лесно, не се изчерпват, репчат се. Напрежението, което създават, не отшумява в аплаузите, които се очаква накрая да ги увенчаят. Е, вижте т.нар. съвременна българска литература, която е пълна с момичешко-момчешки полюции, от една страна, и от друга страна, със старчески носталгии (това не е ейджизъм, не става дума за възрасти, а за планове и отношения в езика) и няма да видите никакво репчене – нито репчене в или на езика, нито репчене в или на мисълта. Сладкопойна чучулига над полето се издига – и толкоз. И разбира се – по възможност с много пряка реч, по-компактно, за да е по-лесно за четене (говоря за прозата; поезията като цяло е такова падение, че не си струва даже да се коментира; но, разбира се, и при двете има големи и важни изключения – малко, но от сърце). Това е литература, ако изобщо е литература, завладяна от нагона да дава, да благотвори – на автора, на читателя, на целокупното човечество, да дава истории, разкази, преживявания, чувства, ситуации, герои, спомени за соца и т.н. Ето това се казва триумфален провал: литература, която нищо не отнема, нищо не взема, а по правило на всичко хваща вяра – но, разбира се, тя остава твърде далеч от каквато и да е любов, освен може би от платената.

Нищо от това не може да изведе към истината, нищо от това не е път, по който човек да може да се изгуби, в нищо от това не присъства опитът на надживяването. А какъв е смисълът от пътища, които не могат да ти дадат възможност да се изгубиш? И веднага бързам да кажа за онези, дето ще ревнат гороломно кой съм аз да говоря за истината и какво е тя – не, не знам какво е истината (въпреки че съм написал дисертация по темата, или всъщност – именно поради това, че съм написал дисертация по темата), но това изобщо не ми пречи, подобно на Кенет Кларк, който беше казал същото за цивилизацията, в момента, в който дори за секунда я зърна, в момента, в който я доловя дори съвсем с крайчеца на окото си, на сетивото си, на сърцето или както там се нарича този апарат за улавяне на истината – да нямам съмнение, че това е тя: онази истина, която може да бъде само едно прекрачване, едно озъбване на битието (това е израз на Венедикт Ерофеев, не мой). А защо не – всъщност и един провал, да, може и така да се каже, но в друг смисъл: истината е провал, щом като с всяка следваща всяка крачка ние всъщност се отдалечаваме от себе си, от онази бездна на нас самите в нас самите, която е чисто и просто отвратителна, но която е единствената възможност да ни има и която е големият, неразрешимият въпрос на всеки творчески акт. 

Питане към Стилиян Йотов, събеседник в епизод на подкаста със заглавие „Сюрреализъм“:

Не сме ли перманентно сюрреалистични, профанно озарени?

Стилиян Йотов: Когато чух за пръв път в българска реч заемката „тракер“, се сетих, че като юноша, четейки книги за индианци, се бях натъкнал на по-богатия смисъл в думата „следотърсач“ отколкото в еквивалента ѝ на английски – pathfinder, и бях завидял на руската следопыт. В приключенските романи и филми следотърсачите откриват дирите на онези, които преследват, а в шпионските им закачат проследяващи устройства.

Но стихията на истинските следотърсачи е другаде. Етнолозите разгадават чужди култури и отминали епохи. Те неминуемо съзират смислови пластове отвъд непосредствената реалност и споделят предположенията си не като пророци и заклинатели, а като наши близки, търсещи съмишленици. Затова сюрреализмът се спотайва навсякъде, озарението дебне в много кътчета на всекидневието. От своя страна археолозите събуждат миналото или надничат в сънищата, от което руините оживяват, а несъзнаваното се сдобива с глас.

И това се случва много преди творците на изящното слово да отприщят фигуралния си език, хората на изкуството да митологизират обичайния ни свят или да деконструират привидностите, с които ме свикнали. Но тази нагласа не изчезва дори в науката и във философията, когато се опитваме да се докоснем до безусловното, знаейки, че разполагаме единствено с език, на който то неминуемо ще се изплъзне. Крепи ни надеждата, че опитът ни може да бъде споделен или да е начало на нечий друг опит, че през границите на нашия свят проблясват други светове, че сред околните ни има такива, в които си струва да се влюбиш.

Питане към Юлиан Жилиев, събеседник в епизод на подкаста със заглавие „Жорж Перек: Мислене/Подреждане“:

Според Перек „В идеята, че на света нищо не е толкова уникално, че да не може да влезе в списък, има нещо едновременно въодушевяващо и ужасяващо“. Ако списъкът е форма на ред, какво ужасява във факта, че всички можем да бъдем подредени в списък?

Юлиан Жилиев: Списъците у Перек, съставени от самия него или заети от други автори (Борхес, Кьоно, Хари Матюс), са особена „форма на ред“, най-често будеща удивление и смях поради несъобразността или контраста между съседствата; художествена форма, смесваща синонимия и антонимия с подчертан или завоалиран хумористичен ефект.

Спомняме си как в Животът начин на употреба Перек се позовава на проучванията на Марслен Ешар, бивш началник склад, според когото Хитлер, останал жив, е имал решаващо влияние върху световната история от 1945 г. до наши дни чрез манипулирани от него и обладани от нацистките идеали личности, проникнали във висшите държавни, национални и наднационални сфери. И „за да бъдат споменати само някои“, са посочени в скоби имената на Фостър Дълес, Кабът Лодж, Громико, Трюгве Ли, Сингман Ри, Атли, Тито, Берия, Сър Стафорд Крипс, Бао Дай, Макартър, Куде дю Форесто, Шуман, Бернадот, Евита Перон, Гари Дейвис, Айнщайн, Хъмфри [американският вицепрезидент Хюбърт Хъмфри] и Морис Торез. Въодушевяващ е хуморът, който изпълва този списък дори когато всички вече са покойници, а ужасяващото (или поне ужасно тъжното) може би е, че в българското издание на романа (1980), както и в преизданието му от 2015 г., тези имена все така отсъстват, оставайки си цензурирани и подсещайки ни за необходимостта от скромен паметник на хитрата сврака в центъра на социалистическото книгоиздаване. На друго място пък липсва споменатият от Перек Christo (artiste peintre), което навежда на мисълта, че „нашата“ цензура наистина е работила като „началник склад“, управлявайки наличествата и дефицитите. Все пак не мисля, че всички можем да бъдем подредени в един и същ списък; в литературното поле например колегите на Омир са други.

Питане към Петър Горанов, събеседник в епизод на подкаста със заглавие „Що (ли) е литература?“:

Как можем да преодолеем разделянето на „твърда философия“ и „твърда литература“, за основанията да мислим философстването като частен случай на литературниченето?

Петър Горанов: 1. Започваме с кратък отговор на въпроса с въпрос: Защо трябва да се преодолява нещо непреодолимо? Ако обаче проявим сдържаност, нека кажем: „твърда литература“ е масив от творби, успял да се намърда в т.нар. „литературен канон“; по-скоро е инсталиран там благодарение усилията на литературоведите (не само, но най-вече). В постоянния пътнически състав на подобна композиция могат да се срещнат, да речем, съчиненията на: Вазов – в българската литература, Юго – във френската, Толстой – в руската, Гьоте – в немската и т.н. За твърда литература иде реч тогава, когато нямаме съмнения по отношение на типа буквализиране на действителност, който не търпи промени в кройката или пък възражения относно мястото на одеждата (в нашия пример Под игото, Клетниците, Война и мир, Фауст и т.н.) в гардероба на съответната съкровищница. Това не означава, че при големите автори с техните скални масиви не бихме могли да се натъкнем на не-твърда, т.е. игрива или забавна/летлива литература, защото едно е „топчето да пукне“, а съвсем друго „люлякът да замирише“. Първото е обективно, второто е субективно. В този смисъл нетвърдата литература създава буквени стълпотворения, оформящи диплите на разточителна думна завеса, която обвива плътно индивида, запращайки го в пазвата на емотивния аз. Тъй че литературата, в качеството ѝ на подвързия на чувствата, възобновява енергийни запаси, захранващи въглехидратния глад на човешката душа независимо от контекста, още по-малко от фазите на модерност, в които тя е имала нещастието да попадне. Действителността присъства и тук, но така че нито да пречи, нито да омръзва.

Пример, взет от словесната игротека на един от най-виртуозните автори на нетвърда литература Оскар Уайлд: „Престъплението е толкова близо до нас, че дори полицаят може да го забележи“. Нима – питаме се наум – влиза в професионалната характеристика на полицая да забелязва/отбелязва/регистрира престъплението? Естествено, че не – си отговаряме на глас – и продължаваме да се озъртаме. Литературниченето си играе на букви и буквени наредби, които със силата на (само)иронията поддържат жив усета за абсурдност на всеки възможен свят – особено когато чертите на лицето му придобият „обаянието“ на обективна действителност. Литературоведстването, напротив, се занимава сериозно с коректна интерпретация и правилно осчетоводяване на произведенията и техните автори – особено тези, които разказват „обективни приказки“ за човека и човечеството.

Извод: Литературните „веди“, професионалните „писатели“, както и лековатите литератори (без кавички) си блъскат главата в стените на най-твърдата клетка, клетката на езика. И ако литературата е „организирано насилие на езика върху обикновената реч“ (Р. Якобсон), то онова, което обединява техните каузи в обща посока, е борбата за надмощие на буквата над цифрата и на буквените редове над числовите редици. Според нас изобщо не е вярно, че двата способа за събиране и класификация на „действителност“ могат да намерят формула за мирно съвместно съществуване. Прогресът е платен със загуба на „кръв и телесна маса“ на самия език и представлява страничен резултат на победни битки, отвоювани от числата при стълкновение с думите. Не намесваме нещата, понеже нашите човешки неща са направени първо от думи, а след това от всичко останало.

2. По проблема за философстването като частен случай на литературничене можем да добием представа, хвърляйки едно око/ухо на епизода от подкаста „Що (ли) е литература?“. Ще се ограничим засега с твърдението, че и при двете – дискурса и наратива – действителността играе ролята на конска муха. Мислене, на което наличният свят не пречи, не е никакво мислене, в най-добрия случай да добута своя предмет до сергията на знанието. От друга страна, литературата, която няма нищо против този свят, може спокойно да си признае, че не е „пострадала“ от философия; такава литература остава на място – там, където е написана, прочетена, затрупана. А ние искаме непомерно, неправомерно и некоректно всички неща тук. Трябва следователно да мислим привлекателно.

Питане към Антоанета Колева, чиято идея е създаването на подкаста „КХ ГОВОРИ“:

Издателска къща „Критика и Хуманизъм“ не за първи път работи по проект, различен от издаването на книги. Опитът на екипа минава през създаването на буктрейлъри, организирането на премиери, които в много отношения са театрални пърформанси, философски вечери, а сега и създаване и разпространение на аудио- и видеосъдържание, представящо конкретни книги, автори, идеи. Кое прави всички тези търсения на „Критика и Хуманизъм“ не просто маркетингови стратегии, а самостоятелни артистични – и в случая с подкаста „КХ говори“ – интелектуални опуси и медии?

Антоанета Колева отговаря: Имам си една устойчива идея: че доброто издаване на книги е вървене по острия ръб между два стръмни склона, наречени „култура“ и „икономика“. Ако загубиш равновесие при вървенето, свършено е с теб в различни смисли. В едната посока е свършено, защото е край на опита ти за присъствие в културното поле – което впрочем за мнозина издатели изобщо не е проблем, тъй като те са доволни да летят безпроблемно из пропастта на чисто комерсиалното, бих казала и „издателски популисткото“ (защото популизъм има не само в политиката; но това е друга тема). В другата посока е свършено с теб буквално в институционален план – фалираш. Е, как се върви по режещ ръб? Нашето верую е да се „танцува“ по хребета: хем без губене на равновесие, хем – sic! – с лице и поглед, обърнати към склона „култура“. Затова се опитваме непрекъснато да размиваме граници: книга/театър/аудиовизуални изкуства… Тази година стартирахме отдавна мечтания собствен подкаст, в който ти си модератор и в чийто продукционен екип участва и чудесният Никола Гюлмезов (редом с други колеги и приятели, разбира се). Пак в момента стартираме един специфичен формат, който наричаме работно „арт видеа“, или „КХ арт“ и в който се опираме на таланта на актьорите Юлиана Сайска и Велислав Павлов, които по много антимейнстримен и предизвикателен начин „разиграват“ наши книги. И още неща предстоят! Разбира се, тези не особено типични за издателство формати целят достигане до повече хора, които да потърсят книгите ни. Но сме реалисти и си даваме сметка, че зрителите и слушателите на тези формати ще останат много повече до удоволствието от интелектуалното и/или визуалното общуване. Но нали принципът и тук трябва да бъде „колкото повече – толкова повече (умни и красиви неща)“! За подобни експерименти, трябва да призная, ни трябваше подкрепа – намерихме я сред експертите на Национален фонд „Култура“, които оцениха идеите ни. Но аз пък на свой ред бих искала да те попитам:

Питане към Николай Колев: Какво – извън дългогодишното ни приятелство, включително интелектуално – те привлече към включване в създаването на подкаст епизодите, на които ти си перфектният модератор и сценарист?

Николай Колев: Винаги съм вярвал, че високата хуманитаристика, освен сама за себе си, съществува в полетата на интереси на малцина изкушени, посветени и заблудени. Подобен подкаст изкушава с дързостта да създаде още една сфера на напълно независимо говорене/търсене/лутане, което е достатъчно уважително към всеки, понечил да се заслуша, едновременно с това създавайки напрежение около нивата на осъзнаване на нашите незнания, без да ги санкционира или осмива. Ако удоволствието и уважението отвъд дължимото към текстове и идеи е форма на перфектност, бих приел комплимента за модератора и сценариста. Но само дотолкова…

Подкастът „КХ говори“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Едногодишен грант 2022“.

Николай Колев
29.05.2023

Свързани статии