Девет дни нашето разединено и настръхнало общество живя с тревога за Сашко. След неговото изчезване стотици, може би хиляди хора денонощно го търсеха из планинските пущинаци. Търсенето се превърна в основна новина, а всички следяхме с болка безрезултатните усилия. Появиха се чудовищни хипотези и обвинения. Този път не им обръщахме внимание. Те не ни интересуваха, защото ни интересуваше единствено дали има надежда. А надеждата намаляваше с всеки изминал ден и час.
Освен съдбата на момчето, за мен най-интересното беше как нашето общество можа да постигне нещо, което смятахме за непостижимо. И друг път са се случвали подобни трагедии, които също са ни обединявали. Малко по-рано беше трагедията с наводнението, последиците от която, за съжаление, не могат да бъдат преодолени толкова бързо и много хора ще прекарат зимата в трудни условия, а домовете им, построени с многогодишен труд, ще останат негодни за живеене. Много от събраните средства няма да отидат по предназначение. Това бедствие беше колкото природно, толкова и резултат от нашата немарливост, безотговорност и алчност.
Нещастието със Сашко беше от друг характер. Няма разрушен дом, няма виновни. Само миг невнимание и момчето се е изгубило от погледа на баща си. Потънало е вдън земя. И започна претърсване до дъното на земята. Без никакъв резултат, без никаква следа. Беше като че ли невъзможно такова изчезване. Но хората, които го търсеха, не се отчайваха и не се отказваха. Колкото необяснимо беше изчезването, толкова необяснима беше и упоритостта на стотиците хора, които не губеха надежда и продължаваха да го търсят.
Когато са се изгубвали хора в планината, на третия-четвъртия ден търсенето се прекратяваше, защото здравият разум диктува, че не е възможно издирваният да оцелее толкова време. А за Сашко никой не изгуби надежда. В това има нещо отвъд логиката и здравия разум. Като че ли нещо е говорело на тези хора, че още и още има надежда. Дори когато вестникът с най-голям тираж написа с огромни букви на първата си страница, че бащата е убил сина си, всички, които претърсваха огромния периметър, не изгубиха надежда. Само разширяваха периметъра – на територията и на надеждата.
Като че ли всеки търсеше своето дете. Сашко беше станал син на всички. Чуждо дете не може да бъде търсено с такава упоритост и с такава неугасваща надежда. Беше се появила любов, защото само любовта никога не отпада. Когато вярата и надеждата отпаднат, остава любовта, която никога на отпада. Любовта става извор на вярата и надеждата.
Няма чужди деца, беше казала една украинска майка.
Филмът на Андрей Звягинцев „Нелюбов” се занимава с изчезването на 12-годишния Альоша, чиито родители са в развод и той е мълчалив свидетел на ежедневните свади в разпадащото се семейство. Бащата и майката, обединени от нещастието, се обръщат към полицията, оттам ги насочват към доброволческите отряди, които се сформират с небивал професионализъм, вещина, точност, групите се редуват спрямо заетостта на членовете им, всеки знае, че трябва да даде всичко от себе си, защото и неговото дете може да изчезне, а той на полицията не може да разчита, може да разчита само на хората около себе си. Не намират изчезналото дете, родителите се разделят, филмът е горчиво обвинение към грубостта и нехайството на руското общество.
Ние не знаем коя от хипотезите за изчезването на Сашко е вярната. Възможно ли е, не е ли възможно едно дете да издържи на минусови температури толкова дни и нощи. Било ли е държано някъде от някого, или е скитало само. Обявяването на наградата от сто хиляди лева от бащата има ли връзка с намирането му, или не. Това не е в нашата компетенция, с това се занимават разследващите органи и се надяваме когато приключат, и ние да получим достоверната информация. Но може и да не получим. Мълчанието на детето може да се окаже удобно прикритие за неудобни истини.
Аз обаче искам да напипам едно друго явление в обществото ни, което напоследък често започна да се появява. Искам да артикулирам онова, което обедини българите и за украинските бежанци, и за наводнените къщи в карловските села, и в издирването на Сашко. Като че ли всеки от нас осъзнава собствената си обществена недостатъчност, собствената си социална непълноценност, собствената си липса на кауза за другите, за доброто, за смисъла. И чрез вълната от съчувствие към украинските майки и деца и към Сашко, чрез това сетиво за общност ние се опитваме да компенсираме нещо, което дълбоко е изтръгнато от нас като граждани на общество без обществени механизми. Чрез издирването на Сашко ние като че ли издирвахме нещо изгубено в самите себе си.
Често съм си мислела, че нашите поколения не знаят нищо за дарителството, за истинското дарителство, не са го виждали, не знаят как то се ражда. В ежедневието на нашите предци е било въпрос на чест и на морал да заделиш нещо за другите, да отделиш от своето, за да дадеш. Но това се възпитава само чрез личен пример, само когато някой до теб го направи.
Но защо е изтръгнато от нас чувството за общност? Защо срещу това крехко чувство дори се надига неистов вой, присмех, злост? С какво това усещане за заедност в нещастието и бедата травмира много наши сънародници?
Изобличава един манталитет, наследен от времето, от което искаме да се откъснем, от миналото, от което искаме най-накрая да се отскубнем? Наричам за себе си този манталитет деветосептемврийски. Той се появи след нахлуването на една чужда армия, която наложи чужд на нашата вековна традиция морал, който постепенно обхвана като плевел народната душа. Вековни корени бяха изтръгнати издъно. Този манталитет вече се предава от поколение на поколение. За този манталитет почтеността, състраданието и моралът са нелепа (преди се наричаше буржоазна) отживелица. За този манталитет алчността за власт и пари са единствената легитимна житейска цел и който не се съобразява с нея, е лузър.
Издирването на Сашко създаде малка пукнатина, през която в този мрак прониква малко светлина и малко надежда.
А филмовата притча на Звягинцев се оказа мрачно пророчество. Разкрива ни го самият той: „Всичко, което се случва, е гражданска война, изнесена на чужда територия. Ние като проводници продължаваме тази война. Трябва да спрем войната в себе си. Защо трябва да разбираш от геополитика, когато Мариупол е изравнен със земята?“
