Начало Книги Изборът Издихание
Изборът

Издихание

Тед Чанг
08.08.2023
3151
Тед Чанг

Откъс от сборник с разкази „Издихание“ от Тед Чанг, автора на „Историята на твоя живот и други разкази“. Преводът отново е на Владимир Полеганов, изданието е на „Колибри“

От разказите в „Издихание“ читателят ще научи за вратата на алхимика, портал във времето; за един титанов извънземен, студент по анатомия и за неизбежния край на Вселената; за жизнения цикъл на софтуерните обекти, с които си създаваме емоционална връзка; за избирателното действие на паметта ни и за това какво би било, ако можехме да записваме всеки миг от живота си; за убеждението ни, че сме пъпът на Земята и за съмненията ни, че това е така; за съществуването на паралелни светове, в които постъпваме по друг начин; за „призмите“, чрез които можем да поговорим със своя Парааз от някой от паралелните светове и да изберем как да постъпваме в бъдеще.

Определян като гений на научната фантастика, Тед Чанг (р. 1967 г.) е американски автор от китайски произход, завършил компютърни науки в университета „Браун“ в Провидънс, Род Айланд. Докато работи по специалността си, той пише и публикува в различни списания. Неговите общо 18 разкази и новели са спечелили 4 награди Небюла, 4 награди Хюго, 4 награди Локус, наградата Джон У. Кембъл и наградата Теодор Стърджън. С изобретателност и фантазия разказите в сборниците „Издихание“ и „Историята на твоя живот и други разкази” ни приканват да преосмислим нашата вселена и мястото на човека в нея.

„Издихание“, Тед Чанг, превод Владимир Полеганов, художник на корицата Росен Дуков, издателство „Колибри“

ЖИЗНЕНИЯТ ЦИКЪЛ НА СОФТУЕРНИТЕ ОБЕКТИ

Името ѝ е Ана Алваро и днес определено не ѝ е ден.
Седмицата ѝ бе преминала в подготовка за едно интервю за работа, първото от месеци насам, стигнало до видеоразговор, но лицето на рекрутъра едва се бе появило на екрана, когато въпросният ѝ каза, че Компанията е решила да наеме друг човек. И ето я, седнала пред компютъра си, облякла хубавия си костюм за нищо. Прави половинчат опит да изпрати запитвания до други компании и на мига получава автоматични откази. След час, прекаран в тази дейност, Ана решава, че има нужда от разсейване: отваря прозорец в „Некст Дайменшън“, за да поиграе любимата си в момента игра, „Ерата на Иридия“.
Бреговият плацдарм е пълен с хора, но аватарът ѝ е облечен в така жадуваната седефена бойна броня и не след дълго други играчи започват да я канят да се
присъедини към бойния им отряд. Прекосяват бойната зона, мъглива от дима от горящи превозни средства, след което отделят час, за да прочистят една крепост от
богомолки; мисията е идеална за настроението на Ана: достатъчно лесна, за да я кара да се чувства уверена в победата, но и достатъчно предизвикателна, за да извлече някакво удоволствие от цялото усилие. Другите от отряда ѝ точно се канят да приемат поредната мисия, когато в ъгъла на видеоекрана на Ана се отваря прозорец за телефонно обаждане. Гласово повикване от приятелката ѝ Робин; Ана превключва микрофона си, за да го приеме.
– Здрасти, Робин.
– Здрасти, Ана. Как е?
– Ще ти дам жокер: в момента играя ЕнИ.
Робин се усмихва:
– Кофти сутрин, а?
– Може да се каже.
Ана ѝ разказва за отмененото интервю.
– Е, аз пък имам новини, които може да те зарадват.
Искаш ли да се видим в „Дейта Ърт“?
– Разбира се, само минутка да изляза от играта.
– Ще съм на обичайното място.
– Окей, до скоро.
Ана се извинява на взвода си и затваря прозореца на „Некст Дайменшън“. Влиза в „Дейта Ърт“ и прозорецът отваря последното ѝ местонахождение – дискотека, издълбана в огромна скала. „Дейта Ърт“ има свои си континенти за гейминг – Елдърторн, Orbis Tertius, – но те не са по вкуса на Ана и затова тя прекарва времето си тук, на социалните континенти. Аватарът ѝ все още е облечен като за купон от последното ѝ посещение; тя се преоблича в по-ежедневни дрехи, след което отваря портал към домашния адрес на Робин. Прекрачва го и се озовава във виртуалната
дневна на приятелката си, разположена в жилищен аеростат, който се носи над полукръгъл водопад, дълъг цяла миля.
Аватарите им се прегръщат.
– Какво става? – пита Ана.
– „Блу Гама“ е на линия – отговаря Робин. Получихме нова доза финансиране и наемаме нови хора. Показах сивито ти тук и там и сега всички нямат търпение
да те видят.
– Мен? Заради огромния ми опит ли?
Ана току-що си е взела сертификата от програмата за тестване на софтуер. Робин води един от въвеждащите курсове там: така двете се бяха запознали.
– В интерес на истината, да. Последната ти работа привлече вниманието им.
Ана бе работила шест години в зоопарк; затварянето му бе единствената причина да се върне към университета.
– Знам, че в стартъпите често е лудница, но не вярвам да имате нужда от пазач в зоопарк.
Робин се смее.
– Дай да ти покажа върху какво работим. Казаха ми, че мога, при условие че подпишеш споразумение за поверителност.
Наистина важен момент; досега Робин не е имала правото да споделя какво прави в „Блу Гама“. Ана подписва споразумението и Робин отваря портал.
– Имаме си частен остров; ела да го видиш.
Аватарите им прекрачват прага.
Ана очаква, когато прозорецът се презареди, пред очите ѝ да се разкрие фантастична гледка, но вместо това аватарът ѝ се озовава насред място, което на пръв поглед прилича на детска градина. А на втори – на сцена от някоя детска книжка: антропоморфно тигърче плъзга цветни мъниста по извивките на лабиринт; панда разглежда детска количка; анимационна версия на шимпанзе търкаля топка от дунапрен.

Според анотациите на екрана това са диджиенти, дигитални организми, характерни за местообитания като „Дейта Ърт“, но те нямат нищо общо с тези, които Ана е виждала преди. Това не са идеализираните домашни любимци, рекламирани за хора, които нямат време да се грижат за истинско животно; не са изумително сладки, а и движенията им са странни. Не приличат и на обитателите на биомите в „Дейта Ърт“: Ана е посещавала архипелага Пангея, виждала е еволюиралите в парниците там еднокраки кенгура и двупосочни змии, за да знае, че тези дигиумни тук не са се появили там.
– Това ли прави „Блу Гама“? Дигиумни?
– Да, но не са от обикновените. Виж.
Аватарът на Робин отива до шимпанзето с топката и се навежда към него:
– Здрасти, Понго. Какво правиш?
– Понго игрий типка – казва дигиумното, а Ана е в шок.
– Играеш си с топката? Страхотно. Може ли и аз да си поиграя?
– Не. Понго типка.
– Моля те.
Шимпанзето се оглежда, след което, без да пуска топката, се насочва с щапукане към няколко разпилени кубчета. Побутва едно от тях в посока към Робин.
– Робин игрий кибчита – сяда на земята. – Понго игрий типка.
– Добре тогава.
Робин се връща при Ана.
– Какво ще кажеш?
– Удивително. Не знаех, че дигиумните са стигнали до това ниво.
– Така е отскоро; екипът на разработчиците ни се увеличи с двама докторанти, след като видяхме презентацията им на една конференция миналата година. Сега си имаме геномна програма, която сме кръстили „Невробласт“, и тя поддържа такива степени на когнитивно развитие, каквито никой другаде не е виждал. Тези приятелчета тук… – тя посочва обитателите на детската градина… – са най-умните, които сме успели да генерираме до момента.
– Ще ги продавате ли като домашни любимци?
– Такива са намеренията ни, да. Ще ги рекламираме като домашни любимци, с които човек може да си говори и да учи на всякакви готини номера. Даже между нас си имаме и неофициален рекламен слоган: Правете всякакви маймунджилъци, никой няма да ви замеря с акото си.
Ана се усмихва.
– Вече виждам защо би ви трябвал човек, обучен в работата с животни.
– Именно. Невинаги успяваме да ги накараме да направят това, което им казваме, и не знаем дали и доколко проблемът е в гените, или в грешните техники от наша страна.
Ана вижда, че дигиумното с форма на панда е взело количката в лапа и я оглежда отдолу; с другата си лапа предпазливо потупва колелцата.
– С какви знания започват дигиумните?
– На практика с никакви. Ела да видиш. – Робин активира видеоекран на една от стените в детската градина; на него тръгва запис на стая, боядисана в основни цветове, на чийто под лежат няколко дигиумни. Физически те по нищо не се отличават от тези
в детската градина, но движенията им са напълно произволни, спазматични. – Тези са инстанцирани наскоро. Отнема им няколко месеца да се научат на основните неща: как да разчитат визуални стимули, как да движат крайниците си, какво е поведението на
твърдите тела. По време на тази фаза – а тя продължава около седмица – ги държим в ограничена среда. Станат ли готови да се учат на език и социална интеракция, ги включваме в реално време. Тук на сцената излизаш ти.
Пандата бутва няколко пъти количката напред и назад, след което издава звук, подобен на магарешки рев: мо мо мо. Ана осъзнава, че дигиумното създание се
смее. Робин продължава:
– Знам, че в университета си учила за общуването между примати. Сега имаш шанс да приложиш наученото. Какво ще кажеш? Проявяваш ли интерес?
Ана се колебае; в университета не си е представяла, че ще прави това, и за момент се чуди как се е стигнало до тук. Мечтата ѝ като малко момиче беше да тръгне по стъпките на Фоси и Гудол в Африка; докато се дипломира обаче, бяха останали толкова малко примати, че най-добрата възможност за нея бе да започне работа в зоопарк. И ето я сега: изправена пред предложение за позиция като дресьор на виртуални домашни любимци. Човек би могъл да проследи в умален вариант стопяването на природния свят само по траекторията на професионалното ѝ развитие.
Спри да мечтаеш, казва си. Може и да не е това, което си е представяла, но все пак е работа в софтуерната индустрия – причината да се върне в университета. А и
всъщност дресирането на виртуални маймуни може да се окаже по-забавно от провеждането на тестови сюити, така че, ако от „Блу Гама“ ѝ предложат и добро
заплащане, защо не?
Името му е Дерек Брукс и не е доволен от последната възложена му задача. Дерек прави дизайна на аватарите за дигиумните създания на „Блу гама“ и обикновено тази работа му е приятна, но вчера продуктовите мениджъри го бяха накарали да направи нещо, което той смята за лоша идея. Опитал се бе да им го каже, но решенията не взима той и затова сега трябва да намери начин да се справи добре с проекта.
Дерек е учил за аниматор и в това отношение създаването на дигитални образи е точно в неговата област. В друго отношение обаче работата му е много различна от тази на традиционния аниматор. Обикновено дизайнът включва работа върху походката и жестовете на образа, но при дигиентите тези характеристики са зараждащи се свойства на генома; неговата задача е да направи дизайна на тяло, което се държи като дигиумно създание по начин, който хората да приемат за близък и разбираем. Тези разлики са причината много аниматори – сред тях и жена му Уенди – да не работят с дигитални форми на живот, но Дерек обожава това. За него да помогнеш на нова форма на живот да изрази себе си, е най-вълнуващото дело, което един аниматор би могъл да извърши.
Дерек изповядва философията на „Блу гама“ за дизайна на изкуствен интелект: опитът е най-добрият учител, затова, вместо да се опитваш да програмираш един ИИ, залагайки в него това, което искаш да знае, създай такъв, който е способен да се учи, и накарай клиентите си да станат негови учители. За да убедиш клиентите, че тези усилия си заслужават, всичко, свързано с дигиумните, трябва да изглежда привлекателно:
характерите им трябва да са очарователни, за което се грижат разработчиците, а аватарите им трябва да са сладки, което пък е територията на Дерек. Но той не
може просто да дари дигиумните с огромни очи и къси нослета. Ако приличат на анимационни герои, никой няма да ги взема насериозно. И обратното: ако приличат твърде много на истински животни, лицевите им изражения и способността им да говорят, биха имали смущаващ ефект. Работата е деликатна, намирането на
баланс е важно и той има зад гърба си часове, прекарани в гледане на записи на бебета животни, но затова пък е успял да създаде хибридни лица, които са умилителни по съвсем премерен начин. Текущата му задача е малко по-различна. Жадни за нещо повече от котки, кучета, маймуни и панди, продуктовите мениджъри са
решили, че им трябва повече разнообразие сред аватарите, нещо различно от бебета животни. Тяхното предложение е: роботи.

Дерек не вижда никакъв смисъл в тази идея. Цялата стратегия на „Блу гама“ разчита на афинитета, който хората имат към животните. Дигиумните се учат посредством положителна подкрепа, също като животните, и техните награди включват различни взаимодействия като например почесване по главата или даване на виртуални гранули. Напълно логични актове, когато аватарът е животински, но когато е робот, те изглеждат комични и насилени. Ако продаваха физически играчки, роботите щяха да имат предимството на по-евтината изработка в сравнение с убедително изглеждащите животни, но във виртуалната среда производствените разходи не значат нищо, а и животинските лица са по-изразителни. Ако има аватари роботи, ще изглежда все едно предлагат имитацията, като в същото време продават и автентичния продукт.
Почукване на вратата прекъсва потока на мисълта му. Ана е, новият член на изпитателния екип.
– Дерек, трябва да изгледаш видеата от дресировката тази сутрин. Бяха страшно забавни.
– Мерси, ще ги погледна.
Тя тръгва да излиза, но после се спира.
– Май не ти е ден, или поне така изглеждаш.
Дерек мисли, че наемането на бивш гледач на животни в зоопарк е добра идея. Защото момичето не само разработи дресировъчна програма за дигиумните, но и излезе със страхотно предложение за подобряване на храната им.
Другите продавачи на дигиумни предлагат ограничен асортимент от гранули за дигиуми, но Ана предложи „Блу гама“ да отвори радикално формите, които храната за дигиумни може да приеме; тя отбеляза, че разнообразната диета прави животните в зоопарка по-щастливи и превръща храненето им в забавление и за посетителите. Шефовете се съгласиха и разработчиците редактираха базовата карта на възнаграждението на дигиумните така, че да може да разпознава по-широк спектър от виртуални храни; не успяха да симулират различните химични съединения – симулациите на „Дейта Ърт“ в областта на физиката изобщо не ставаха за това, – но добавиха параметри за вкуса и текстурата на храната и създадоха интерфейс за храноразпределителния софтуер, който да позволи на потребителите да измислят свои рецепти. Това се оказа голям хит; сега отделните дигиумни си имат свои любими храни, а бета-тестърите споделят, че страшно им харесва да угаждат на любимците си.
– Шефовете са преценили, че не е достатъчно да има само животински аватари – казва Дерек. – Искат аватари роботи. Представяш ли си?
– Не звучи като лоша идея – отговаря Ана.
Той е изненадан.
– Наистина ли? Мислех, че предпочиташ животинските аватари.
– Всички тук мислят за дигиумните като за животни – казва тя. – Но те изобщо нямат поведението на истинските животни. В тях има нещо неживотинско и затова, когато ги правим да приличат на маймуни или панди, изглеждат като облечени в циркови костюми.
Малко го жегва, когато я чува как сравнява внимателно проектираните му аватари с циркови костюми. Явно е изписано и на лицето му, защото тя добавя:
– Не че обикновените хора ще го забележат. Просто аз съм прекарала много повече време сред животни, отколкото повечето хора.
– Няма проблем – казва той. – Оценявам различната гледна точка.
– Извинявай. Аватарите изглеждат страхотно, наистина. Особено малкото тигърче.
– Не, няма проблем. Наистина.
Тя махва извинително с ръка и тръгва по коридора, а Дерек продължава да мисли върху думите ѝ.
Може би той е прекалено потънал в животинските аватари – до такава степен, че вече ги мисли за нещо, което те не са. Ана, разбира се, е права, че дигиумните са по-далече от животните, отколкото от традиционните роботи, а и кой би могъл да каже коя от двете аналогии е по-точната? Ако в работата си той тръгне от идеята, че един аватар робот е също толкова добър начин новата форма на живот да изрази себе си, колкото животинският аватар, то тогава вероятно ще успее и да създаде аватар, от който е истински доволен…

Тед Чанг
08.08.2023

Свързани статии