„Звуци от дълбоките води” (2019) е албум на Теодосий Спасов с композирана от него филмова и театрална музика. От киното Теодосий е включил пиеси, създадени за „Пазачът на мъртвите” (реж. Илиян Симеонов, 2006), „Следвай ме” (реж. Дочо Боджаков, 2003), „Докато Ая спеше” (реж. Цветодар Марков, 2016), „Бартер” (реж. Атанас Киряков, 2015), „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син” (реж. Иглика Трифонова, 2015); театрални са „парчетата” от „Продавате ли демони?” на Боян Папазов (реж. Крикор Азарян, Театър на българската армия, 2004), „Опит за летене” на Йордан Радичков (реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов”, 2018), „Престъпление на острова на козите” на италианеца Уго Бети (реж. Гриша Островски, Младежки театър „Николай Бинев”, 2004), „Три високи жени” на Едуард Олби (реж. Стефан Спасов, Народен театър „Иван Вазов”, 2018), „Цветът на дълбоките води” на Оля Стоянова (реж. Бойка Велкова, Народен театър „Иван Вазов”, 2017), „Призраци” на Хенрик Ибсен (реж. Бойка Велкова, Бургаски драматичен театър „Адриана Будевска”, 2018). Като „приложен композитор” (Теодосий Спасов определя тези свои творби като „приложна музика”) нашият прочут музикант – противно на очакванията, не набляга само на кавала, на мистичното му звучене и на джазово-фолклорните импровизации; доста е разнообразен и неочаквано различен на места. Разбира се, това произтича от предназначението на създаваната музика – тя няма да звучи сама по/за себе си (макар че в диска си стои съвсем автентично самостоятелно), а е елемент от сценично-визуални изкуства, които не могат да бъдат осъществени иначе, освен екипно. Тоест музиката също трябва да работи в екип – да подчертава, не да се откроява. Да звучи органично и синхронно, да е едновременно съавтор, съ-актьор и мизансцен на театралното/филмовото действие. Музика-съратник…

Първата пиеса от албума „Звуци от дълбоките води” – „Призраци (Тема 2)” обаче е точно онова, на което можем да разчитаме при един толкова отдаден на музиката и на нейното изначално звучене композитор и изпълнител като Теодосий Спасов: издълбоко идващо монотонно, наподобяващо исо, звучене, върху което се наслагва пронизващ пиано-тон, създаващ усещане за прорязване плътта на вселената, за проникване в най-съкровените ѝ тайни. Няма как да бъде иначе, след като композицията иде да онагледи „Призраци” – една от най-мрачните и безнадеждни в посланията си творба на норвежкия драматург. В нея Хенрик Ибсен извършва точно това, което и Теодосий Спасов извършва със своята музика: прокъсва плътната обвивка на уж отличните – или ако не отличните, то поне благоприличните семейни взаимоотношения, за да ни покаже през пролуките истинската същина на нещата: похот, лицемерие, отчаяние. Едно такова произведение сякаш пасва синхронно на натюрела на композитора, който казва за себе си, че се стреми към „максимално потапяне в дълбоките води”; с други думи, не остава на повърхността, а търси проницателно под нея, за да достигне – доколкото е възможно, бездънността на човешката душа, неизмеримостта на индивидуалната емоция. Музиката към „Призраци” не е просто онагледяване, тя е оголване на смисъла-без-смисъл…

В тази композиция, между другото, проличава напълно унисонната, дори бих казал сливаща се с намеренията и на драматургичен текст, и на постановъчни решения музикална „приложност” на Теодосий Спасов, когато пише за сцена (или за снимачна площадка). По неговия начин музиката се превръща в естествен елемент на спектакъла, в абсолютно необходим инградиент и конструктивно съграждащ го „участък”. Което е може би най-важното качество за една „съпровождаща” музика: така да се впише в другото произведение, че то повече да не може да се мисли без нея, да стои нелепо без нея. Впрочем така се получава при някои хорър филми, филмите на ужасите: правил съм си експеримент да ги гледам без звук, когато липсва нарастващото напрежение, създавано от музиката към тях, и тогава всичкият им ужас изфирясва по дяволите – превръщат се в някакви малко смешни, малко жалки гламавщини, повече нескопосни, отколкото устрашаващи. Е, тези думи не можем да отнесем към филмите и спектаклите, радващи се на композиторското майсторство на Теодосий Спасов, но със сигурност можем да кажем за тях, че без неговите композиции въздействието им би отслабнало ако не значително, то поне осезаемо. Тъкмо защото той е амбивалентен в своето съучастие и съпричастие с тях: подчинява се на темата, разработвайки я обаче оригинално и специфично. Или, както вече отбелязах, създава музика-съратник, музика-съмишленик…

За различни продукции. Което обуславя и така различното звучене на отделните пиеси в албума. Като че ли най-изненадващ е преходът от първата към втората – „Три високи жени (финална тема)”: от онова почти ритуално звучене на „Призраци” към едно фриволно, джазово, бих казал даже джеймсешънско звучене на „Жените”. Театралният текст е едно от най-автобиографичните драматургични произведения на Едуард Олби, с което, признава той, искал да изгони собствените си демони. Удава му се: творбата получава наградата „Пулицър” през 1994 г., трета поред. Тя представя пред очите ни изпълнения с всякакви превъртания на орисническото колело житейски път на 92-годишната героиня А, а един такъв път е игрив, лъкатушещ, променлив и музиката на Теодосий по блестящ начин демонстрира тази истина (истина за всеки един житейски път, не само този на А). Впечатляващо е как композициите на музиканта успяват по блестящ начин да се втъкат в другия вид изкуство, как му съответстват едновременно прилежно и виртуозно. Но няма как да не се получи, след като: „Часове наред с тишината, с текста, с актьорите, с репетициите, с режисьора – така се достига до музика, която за мен ще е радост, ако някой я чуе и веднага я свърже с филма или театралното представление”. Казано иначе, тук иде реч и за професионализъм, и за липса на творчески егоизъм: не да се въздигнеш над другото произведение, а да му отдадеш таланта си изцяло.

Затова музиката в албума звучи толкова различно, а някои дори биха отсъдили – еклектично; но тази еклектика е не на разнопосочни, несъвместими помежду си стилове, тази еклектика е на отговорността към другото изкуство, което иска от музиката не да го надмогва, а да го разширява. Да го изпраща далеч, отвъд собствените му граници. Теодосий Спасов е великолепен познавач на музикалната история, затова е способен да вгражда в своите композиции отколешни отеквания на музикални стилове и от множество епохи, и от знакови творби: мотив от музиката на Нино Рота от филма на Франко Дзефирели „Ромео и Жулиета“ (1968), в „Пазачът на мъртвите (Финална тема)“ – марш с барокови оттенъци, западен неосантиментализъм от 50-те в „Докато Ая спеше (Финална тема)“ и „Следвай ме (Финална тема)“; кавалът пък в „Опит за летене“ е инкрустиран с литургични песнопения и бегло пробягващи през музикалната текстура популярни балкански мотиви. Така албумът „Звуци от дълбоките води“ се оказва не просто събрани композиции на филмовата и театралната музика на Теодосий Спасов, а манифест на/за майсторството му да си играе с жанровете, да ги напасва съобразно и собствената си идея, и идеята на филма/спектакъла. Музиката (му) се явява пред нас в цялото си богатство, с единствено ней май дадената дарба да тръгва издълбоко и да стига надалеко. Толкова издълбоко и толкова надалеко, че ни отнася в шемет и (само)забрава.

Теодосий Спасов е не само изключителен изпълнител, Теодосий Спасов е и изключителен композитор; „Звуци от дълбоките води“ омайно ни прогласяват това…