0
1894

Изживявано и изживяно

За да видите това, което се случва под носа ви,
трябва отчаяна борба.

Оруел  

Толкова корях и укорявах г-жа Корнелия Нинова, ето че дойде време и да я похваля. Заслужи си похвалата ми с един поставен преди време на дневен ред въпрос: „Какво ни отне демокрацията?”. Отговорът ѝ не ми се понрави, но, макар и небалансиран, въпросът ѝ е несъмнено на място. А не е балансиран този съществен въпрос, защото, ако беше балансиран, щеше да прозвучи така: „Какво ни отне и какво ни даде демокрацията?”. Но да търсиш балансираност между въпросите и отговорите на неокомунистическата формация, която тя оглавява, е толкова безнадеждно, колкото да търсиш о. Утопия и Града на слънцето извън бляновете на Томас Мор и на Томазо Кампанела. Пък и никой не е длъжен да е балансиран в преценките си – демокрацията великодушно предоставя правото и на небалансираност. За което червената лидерка би трябвало да ѝ благодари – в дебрите на любимия ѝ социализъм подобно право не бе достъпно, там въпрос като: „Какво ни отне Народната власт?”, да речем, не би могъл да бъде поставен. Можеше да бъде поставен само въпросът: „Какво ни даде Народната власт?”. В онези топлени от партийната грижа за човека времена всички трябваше да бъдем балансирани или небалансирани, но не според собствените си виждания, а според господстващата доктрина на Партията-ръководителка. Всички социално-политически, че и морални, и художествени, и икономически, и климатични дори преценки и оценки в онези незабравими времена бяха спускани свише, за да бъдат следвани снише, всички можеха да бъдат само утвърждавани, отхвърляни и коментирани в духа и смисъла на преценяващия – не и в наш собствен, личен дух и смисъл. Тогава г-жа Нинова едва ли би могла да постави въпрос като: „Какво ни отне демокрацията?”. Още по-недопустимо би било моето допълнение към въпроса ѝ: „Какво ни даде демокрацията?”. На подобни въпроси, на подобни заигравания и демократски халосвания тогава отговаряше не запитаната общественост – на подобни въпроси отговаряше Народната милиция. И го правеше не с теоретични аргументи, а със средствата на Народната милиция. Които, както знаят от опит хората от моето поколение, са не теоретични, а приложни. За сметка на това тогава бихме могли например да запитаме: „Какво ни даде Народната демокрация?” и да отговорим с милионите тонове произведен чугун на глава от населението, с постиженията на птицевъдството или с триумфа на последния партиен конгрес, да речем. А на когото подобни отговори, които са вариация на класическия въпрос: „А вие защо биете негрите?”, не се нравеха, който реши да потърси свой собствен отговор, биваше възпиран отново с приложните средства на Народната милиция. А ето че днес г-жа Нинова може свободно да си зададе въпроса и свободно да си изкаже отговора – свободно мога да си задам уточняващия въпрос и свободно мога да си изкажа уточняващия отговор и аз като неин опонент. И то не в Града на слънцето, не на о. Утопия и не в Небивалата земя на Питър Пан, а тук и сега, на родна земя, в реалното и неподвластно на приложните средства на Народната милиция обществено време и пространство. Това си можене дължим на една демокрация, която преди трийсетина години престана да бъде Народна и стана парламентарна. Обстоятелство, което в моите очи е ключово и което г-жа Нинова дори не отчита. В чертозите на онзи соц, по който г-жа Нинова питае неугасими носталгични копнежи, нито аз щях да мога да балансирам въпроса си, нито дори г-жа Нинова щеше да може да постави своя – и двамата щяхме да обеднеем съответно с едно питане и с едно балансиране. А това е горчиво духовно обедняване. Следователно и двамата би трябвало да бъдем благодарни на днешното време, че можем да си питаме и отговаряме, да си балансираме, уточняваме и доуточняваме каквото и както си поискаме. А не сме – благодарният съм само аз, докато г-жа Нинова е възмутената.

И така, според моята задочна опонентка демокрацията ни отне преди всичко спокойствието и сигурността. Заедно с безплатното здравеопазване, с безплатното образование и с безплатните профсъюзни почивни станции, спокойствието и сигурността на гражданите са резонен аргумент на носталгиците по най-добрия от световете. Аз обаче не бих го нарекъл аргумент, бих го окачествил по-скоро като довод. Ето защо: открай време спокойствието и сигурността са пропаганден ресурс на всички деспотични общества – и особено на тоталитарните от тях. Техните апологети и пиари, към които с чиста съвест бих причислил и г-жа Нинова, залагат на обществената хигиена – строгият контрол на органите на реда, който предотвратява, разкрива и наказва сурово всяка противообществена проява и води до ниската битова престъпност, обезпечава спокойствие и сигурност на творците на благата. Тази теза е не само манипулативна, тя е и несъстоятелна. Преди всичко, защото точна съпоставка между престъпните прояви в комунистическото минало и днес е невъзможна. И тази невъзможност е вина не на демокрацията, а на тоталитаризма, на неговата дезинформираща идеологическа пропаганда, която винаги доминираше над истината. Под господството на диктатурата на пролетариата престъпленията, и особено тежките престъпления, бяха така омаловажавани и премълчавани, че за тях дори точна статистика няма. Престъпността според моралния кодекс на строителя на комунизма бе не качество на човешката природа, а недъг на гнилото буржоазно общество, порок, недопустим за човека на новото време. Онова, което не трябваше да съществува според партийната теория, не съществуваше и като гражданска практика – иначе цялата идеологизирана система, съградена върху постулатите на пропагандата, би рухнала начаса. Там, където фактите не отговаряха на декретите, те биваха или фризирани и манипулирани статистически, или просто игнорирани. Тезата на един от корифеите в тази сфера, че статистиката е като моден бански костюм, който показва маловажното, но прикрива най-важното, намира своето най-адекватно осъществяване в идеологическата пропаганда на тоталитаризма – ляв или десен. Така беше в социалистическа Русия, така беше в националсоциалистическа Германия, така беше и в НР България. Не само негативните обществени фактори – дори природните явления биваха идеологизирани и манипулирани в наша услуга и напук врагу, дори ураганите, пороите и земетръсите поразяваха злия Запад, а нас, прогресивните сили, щадяха. Да превърнеш природата в класово-партиен фактор, не е шега работа, но какво ли не прави човеколюбивият класово-партиен мироглед за благото на отечеството! Всичко това прави едно съпоставяне между минало и настояще в тази област трудно, ако не и невъзможно.

Там, където сведенията са укривани, не ни остава нищо друго, освен да се обърнем към спомена. Който, доколкото е личен и субективен, също не е съвсем благонадежден. И така, въпреки всички неизвестности и условности, споменът ми с над полувековна давност говори недвусмислено, че битовата престъпност под слънцето на мира и социализма беше наистина по-ниска, отколкото в днешно време. Незаключваните по цели месеци апартаменти и автомобили са по-скоро легенда – особено в големите градове, но градските паркове бяха и нощем общо взето безопасни като читалните, наркотиците бяха изключение, кражбите с и без взлом бяха по-редки, а обирите на селски къщи, които днес са ежедневие, ги нямаше никакви. Нямаше и скандали и побоища по нощните барове, но нямаше пък и нощни барове – в цяла София те се брояха на пръстите на едната ръка и бяха почти недостъпни за обикновените хора – за да не нарушава тяхното присъствие необикновеността на необикновените. Не убиваха шофьори на таксита, но пък нямаше и таксита. Нямаше и телефонни измамници, но пък нямаше и телефони. Не грабеха луксозни джипове, но пък нямаше и луксозни джипове, освен в антуража на зорко охраняваните номенклатурчици. И изобщо една от причините да се краде по-малко беше, че хората имаха по-малко и просто нямаше какво толкова да открадне човек.

Решаващият въпрос тук е: Сама по себе си по-ниската битова престъпност значи ли по-голяма сигурност за гражданството? Според Корнелия Нинова и компания (под компания разбирам не само олигархичното ѝ тяснопартийно обкръжение, а и милионите ѝ съпартийци, които хорово ридаят по добрите стари времена) – да. Според мен и оредяващите ми съмишленици пък – съвсем не. Принципно по-ниската престъпност може да има много причини, в условията на тоталитаризма обаче тя е следствие най-вече от повсеместното господство на държавата над битието, нищо повече. Доколкото обаче, за разлика от правовата, тоталитарната държава е по своята природа престъпна, нейното абсолютно господство абсолютизира съответно и престъпността. В комунистическа България е по-подобаващо да говорим не за държава, а за партия, заграбила насилствено властта и самопровъзгласила се за държава. Което е вече углавно престъпление. Обсебила цялата власт, партията-държава е всемогъща – тя действително ще пречупи гръбнака на уличните престъпници, но само защото е по-крупен и по-силен престъпник от тях самите. Тотален престъпник, както е тотална и властта ѝ. Една изцяло нелигитимна власт, постигната не чрез волята на народа, а чрез брутален терор и поддържана чрез перманентно ведомствено насилие. Дошла по престъпен път на власт, партията-държава може само по престъпен път да оцелее. Престъпна е саморазправата ѝ и с всички останали политически сили, и с всички политически опоненти, и с всеки другомислещ. По престъпен начин тази престъпна власт се самофинансира, заграбвайки насилствено имуществото на всички едри, средни, че и дребни собственици и наричайки от кумова срама грабежа национализация. По-точният термин в случая би бил одържавяване или, по-откровено казано, плячкосване. Чиято непровъзгласена цел бе не, както прокламира идеологическата пропаганда, да преразпредели справедливо националното богатство, а да обезпечи материално номенклатурните привилегии на новите номенклатурчици. А чрез насилие и грабежи не се създава доверие, спокойствие и сигурност – чрез насилие и грабежи се акумулира само социален гняв в душите на насилваните и ограбваните. Който в края на 80-те взриви цялото общество и помете еднопартийната върхушка там, където тя тържествено се заканваше да помете целия некомунистически свят – на бунището на историята. Човек и човечество са така устроени, че една държавна власт се изгражда и се поддържа или чрез свободни избори, или чрез терор над гласоподавателите – трета възможност няма. И в личен план терорът е престъпление, но държавният терор е държавно, общодържавно, вездесъщо престъпление. Зевзеците го обобщиха в девиза: Да живее Народната милиция – единствена опора на Народната власт! В шегата им имаше много здрав смисъл. За подхранване на ведомствената престъпност репресивният апарат на предшествениците на г-жа Нинова създаде мрежа от доносници, която обхвана цялата страна. Доносът се превърна в истински фолклор, цялата нация бе симетрично разпределена на донасящи и донасяни, при което границата между двата многомилионни контингента беше размита – донасящите биваха най-често и донасяни, както и обратното. Всичко това създаваше не доверие, спокойствие и сигурност сред гражданите, всичко това пораждаше взаимна мнителност, взаимна подозрителност, страх и врагомания. Братството между хората триумфираше само в конгресните директиви – сред хората бродеше демонът на шпиономанията. Цялото морално нищожество на тази жалка мимикрия Радой Ралин побра само в две строфи:

Човек за човека е брат.
Как си бе, гад?!

Каква сигурност и какво спокойствие може да цари в една страна, в която за един прошепнат политически виц всемогъщият надзорник – държавата – може да те пребие в кварталния милиционерски участък?! Дори за брада, за дълга коса и къса пола арестуваха и пребиваха. Ако не вярвате на мен, повярвайте на поета-комунист. Влизайки в най-ранните си творчески години в ролята на бунтар, която, както се оказа впоследствие, хич не му идваше отръки, лакеят на режима Левчев написа стихотворението „Момчето с най-тесните панталони”. В което разказа как пазителите на реда пребиват посред бял ден на улицата един юноша и разкъсват панталоните му, само защо са тесни и модни, сиреч прозападни. От разкъсаните крачоли като от разкъсани вени – пише поетът – потича черна кръв. Със същата безпощадност санкционираха и слушателите на емисиите на „Гласът на Америка”, на Би Би Си, на „Дойче Веле” и особено на Радио „Свободна Европа”. Или посетителите на кварталната черквица, да речем. А за всичко това и изключваха от университета, и уволняваха от работа, и въдворяваха на местожителство дори. За опит да преминеш нелегално границата (а легален начин нямаше – дори до Петрич можеше да се отиде само със специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от МВР само на политически благонадеждните) пък разстрелваха на граничната полоса. Препоръчвам на г-жа Нинова да разкаже всичко това на хилядите ѝ съграждани, много от тях вероятно и нейни съпартийци, които всеки курортен сезон задръстват контролно-пропускателните пунктове на път към плажовете на южните ни съседки.

Съзнавам колко непонятно, колко невероятно, колко абсурдно звучи това за подрастващото поколение – като филм на ужасите. То и си беше филм на ужасите, но филм документален, а не на Хичкок. За да звучи една вчерашна действителност днес толкова недействително, виновна е не най-новата ни история – виновни сме ние, нейните физически носители, преносителите ѝ между две поколения и две хилядолетия. Виновни сме за това, че започнахме една декомунизация, която така и не довършихме. И във вакуума, който това недовършване отвори, закономерно се настани неокомунизмът и на г-жа Нинова, и на милиони още госпожи и господа от куп парламентарни и извънпарламентарни партии и партийки. Които днес се обръщат един към друг по сборищата си с „другарю”. Тяхно право си е, разбира се. Демокрацията им разрешава да се наричат взаимно „другари”, така, както навремето диктатурата ни забраняваше да се наричаме взаимно „господа”. На мен ми стига утехата, че към моя милост не се обръщат така, аз не копнея да бъда другаросван от тях, моите другари имат различно политическо и нравствено кредо.

Та всички гореописани издевателства демокрацията ни отне. С този си отчет аз искам само да допълня равносметката на г-жа Нинова, нищо повече. А онова, което демокрацията ни даде, а г-жа Нинова свенливо премълчава, е безмерно – истинска съкровищница е. Богатствата ѝ са толкова обилни, че заслужават специален коментар. Който предстои, но след време – преди да пристъпя към очарованията на изживяваното, трябва да си почина от разочарованията на изживяното.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияРанният Капоти
Следваща статия„Хилок Карнавал“: Този джаз не сте го слушали!