Изкореняване, режисьор Костадин Бонев, България-Армения, 2017 г., 86 мин., цветен, документален филм
Истината дреме в паметта и нейните меандри: в индивидуално-родовата памет на оцелелите и техните потомци, от една страна, и в колективно-институционализираната памет на архивите, от друга. Новият документален филм на Костадин Бонев Изкореняване (2017), представен за първи път в София пред по-широка публика в Дома на киното на 69-ия рожден ден на режисьора, черпи и от двата източника, за да разкаже историята на апокалиптичното избраничество на един новозаветен избран народ – арменците. За феновете на Вапцаров. Пет разказа за един разстрел (2013), предходната документална лента на Бонев, Изкореняване ще е епично продължение на голямата тема за жертвата, палачите, виктимизацията и възможния изход от омагьосания им кръг чрез истината, която те прави свободен. Документалистиката на Бонев е най-силният познат ми опит за отговор тук и сега – и не само в сферата на киното – както на краевековния културен и морален релативизъм, така и на употребите на миналото ни в модуса на лактобацилус булгарикус в своевременна постмодерна опаковка. И във филма за Вапцаров, и в новия филм за геноцида над арменците има нещо много ясно и просто, върху което се надгражда всичко друго, сложно и субтилно, било то естетическо, или политическо: има истина, която трябва да бъде пробудена в паметта на хората и архивите – и да бъде казана със средствата на най-универсалната и обръщаща се към потенциално най-широката публика медия. Това е залогът на кинодокументалистиката, това е залогът на Изкореняване, нареждащ го до Workingman’s Death (2005) на покойния Михаел Главогер или Срещи на края на света (2007) на Вернер Херцог.
Чийто залог е истината, трябва да има ясна теза, изплуваща от anything goes на постмодерния пандемониум на малките разкази с ограничена морална и политическа отговорност. Изкореняване я има и тя е социалноисторически и културологически изрядна: раждането на модерната държава е рожденият ден на геноцидите и холокостите, за които е абсурдно питането „как е възможно това през ХХ (или ХХІ) век“. Именно тогава – в дългото време на модерността – то е най-възможно и чудовищно действително, емблематизирано в кадрите от боя с кучета сред заснежена равнина и в кръвясалото око на мъртвото куче. От налагането на първата модерна абсолютистка държава в Европа в края на ХV в., довело до прокуждането на евреите от Испания, до административно организираните холокостни кланета при раждането на модерна Турция и „окончателното разрешаване на еврейския въпрос“ в нацистка Германия моделът се повтаря с кошмарна систематичност и неумолимо вечно завръщане. Всеки голям модернизационен тласък има своя геноцид, разказва Изкореняване, арменският е организиран от най-високо държавно равнище при прехода от Османската империя (приютила някога прокудените испански евреи) към модерния ѝ правоприемник в лицето на младотурската държава. Както отбелязва Валтер Бенямин пред лицето на триумфиращия нацизъм и сталинизъм, почудата вече не води до познание. Изкореняване знае това, както и склонността не само на държавите-наследници на палачите героизиращо да ревизират историята, но и на държавите-наследници на жертвите да използват виктимизацията като генерално алиби и индулгенция за грешни политики и ендемична корупция. След филма за Вапцаров Бонев отново успява да разреши квадратурата на кръга на автономния творец да казва истината, без да се остави бъде употребен във властовите констелации, в които тя неизбежно попада. Изкореняване е блестящ пример как спокойно, премерено и освобождаващо (можеш) да бъдеш nobody’s darling на която и да е власт.
Дървото на познанието на кинодокументалистиката по необходимост трябва да ражда горчиви плодове – но и да накара широката непредубедена публика да ги вкуси в един свят, в който разцъфващите мириади зали на мултиплексите все повече са не просто мултиплицирани обичайни пещери на Платон, а направо наркомански свърталища, където технологично все по-твърди дроги за деца и възрастни се предлагат и консумират в градини на земните удоволствия на индустриално отглеждани плантации от дървеса на живота. Ако познавате Костадин Бонев преди всичко като режисьор на игрални филми и тематиката на Изкореняване ви е далечна, но пък сте киноман и наскоро сте гледали Далеч от брега (2018), новата документална лента ще ви допадне с автентични локации и спиращи дъха едри планове на ландшафти с митологичната мощ на кадри от Имало едно време в Анадола и Дивата круша на Джейлан или Срещу стената и На прага на Рая (Auf der anderen Seite) на Акин. Почти всички от интервюираните във филма арменци сънуват въображаемата география на тези ландшафти и техните топоними, сред които поне на два пъти се чува митологичната Киликия, най-новата хипотеза (Раул Шрот) за родното място на Омир. Сънуваната от арменската диаспора въображаема родина намира в Изкореняване визуално плътна реализация, която е еднакво далече както от Нешънъл Джиографик, така и от монументализациите на националната история и идеология. Кулминационната точка на тези копнежни картини на изгубената родина е арменското гробище, потънало в ръждивите треви от Имало едно време в Анадола.
Кинематографичното дърво на живота на Изкореняване, което превръща търсенето на истината в епическа картина на едно от най-страшните – и премълчавани от извършителите – престъпления на изпълнения с ужаси ХХ век, е укоренено в едно мислене и техника, на които са близки Брехтовите ефекти на пробуждането и удоволственото подбуждане към размисъл. Любим за мен е преходът от разказа за арменската екзекуционна команда „Немезида“ (нещо като ранен вариант на Мосад), издирила и екзекутирала високопоставените виновници за геноцида, към монументализацията ѝ в обичайните безумно-смехотворни паметници на националната идеология. И кафкианското общежитие в съвременна Армения, където са попаднали арменски бежанци от Ирак с изтекли паспорти – и с окончателно липсваща родина, окончателно изкоренени в самата нея.
