Кристофър Нолан твърди, че не прави филми с послание, а филми, които повдигат въпроси. И „Опенхаймер“ наистина повдига много въпроси – в пряк и преносен смисъл (като прибавим и факта, чe това е „най-приказливата“ му творба), предлагайки ни многопластов размисъл върху генезиса на един апокалипсис в монументална, изтощителна и завладяваща фреска. Актуалната съпричастност към политическия момент (войната в Украйна) не е програмирана, защото работата по проекта стартира преди пет години, но е в страховит унисон с мнението на американския режисьор, че „късата“ историческа памет рано или късно ще изиграе зловеща „шега“ на човечеството. Защото земното равновесие е твърде крехко и „може да се срине всеки момент“.
Вдъхновен от книгата „Опенхаймер – американският Прометей“ на Кай Бърд и Мартин Шервин, дванайсетият игрален филм на Нолан се заема да съчетае в едно съдбата на гениален учен, спомените за началото на една смутна епоха и чувството за вина – еднакво опустошително в присъствието и отсъствието си. Но както обикновено се случва във филмографията на режисьора, „Опенхаймер“ съдържа в себе си материал за повече от един сценарий, и не става дума просто за мултиплицирането на жанровете, нито само за вълнуващата възможност да се работи с персонаж, когото никой не познава истински…
След като за втори път в кариерата си е привлечен от сюжет по действителни събития и за пръв път – от реално съществувала личност, Кристофър Нолан е изкушен да тества „разтегливостта“ на биографичния формат в киното. Завъртайки „машината на времето“, той кръстосва напред-назад из три десетилетия на ХХ век (от средата на 20-те до края на 50-те години), сред емоционална еволюция и квантова революция, залагайки обичайния игрови „капан“, който му дава възможност да отвори няколко нива на разказа, а на изкушения зрител – да открие различни философски аспекти на казуса с атомната бомба.
След като „хвърли поглед“ на Втората световна война от фронтовата линия („Дюнкерк“, 2017), Нолан се насочва зад кулисите, заинтригуван от една от емблематичните фигури на американския военен потенциал. Дали бащата на атомната бомба Дж. Робърт Опенхаймер е изпитвал вина за Хирошима и Нагасаки? Между Прометей и унищожителя на световете, нетърпелив да пресече границите, които разделят теорията от практиката, обзет от професионален и екзистенциален шемет, Робърт като че ли забравя убийственото призвание на мисията си. Личност с много аспекти, която революционизира науката, квантовата физика, технологиите, каквито ги познаваме днес, той е нещо като Пикасо в своята област. И никой няма отговор на основния въпрос: защо създава бомбата?
Любопитното е, че дори да не се интересувате от физика, от политика или (в краен случай) от история, „Опенхаймер“ е така конструиран, че няма да ви доскучае, въпреки тричасовата продължителност. Чрез прецизно лъкатушещ наративен подход Кристофър Нолан прониква в лудостта на един научен свят, заклещен в хватката на своята разрушителна надменност. Как да бъде представен толкова сложен човек като ръководителя на проекта „Манхатън“? Сценарият, подобно на радиационно излъчване, чертае концентрични кръгове около образа на Опенхаймер, чиито спомени се смесват с космически образи и апокалиптични видения във вероятно най-експерименталното визуално решение (в реалистичен контекст) на режисьора – от цветовите контрасти, до халюцинациите (като секс сцената пред комисията, виденията за последствията от бомбардировката, трепкащите фонове и т.н.). Филмът напомня на експлозия, достойна за Дантевия епос, едновременно изтерзан и хипнотичен. Макар и сравняван с Прометей, Робърт Опенхаймер (в превъзходното изпълнение на Килиън Мърфи) не е титан, а по-скоро призрачен силует на каубой с постоянно измъчения поглед на „провидец“, който поставя на дневен ред въпроса за края на света. Но това е само едната страна на проекта „Опенхаймер“…
Нолан оставя едноименния си персонаж да се разгърне сам, без да анализира и оценява историческата личност, предлагайки само интерпретация на потенциалните емоции и оставяйки на зрителя свобода на гледната точка. В същото време, следвайки предписанията за ядрения синтез, до Опенхаймер е изправена фигурата на Люис Щраус (следкомиксовото завръщане на Робърт Дауни Мл. е знаменателно), председател на Комисията за атомна енергия на САЩ, секретар по търговските въпроси при президента Айзенхауер. Физикът и политикът – две амбиции, две разследващи комисии, търсенето на врага, сянката на комунистическата партия, на Студената война, ядрената надпревара, маккартизмът… Стремежът към прозрачност на намеренията придобива нови измерения, изложен на силата на манипулацията – от книгите (или от интернет) днес всеки може да научи какво се е случило, но далеч по-проницателно е да го видим пречупено през „коментара“ на един творец, обгърнато от изтънчена метафора а ла „розовата пъпка“ (фразата, послужила за двигател на интригата в „Гражданинът Кейн“ (1941) на Орсън Уелс): какво казва всъщност бащата на атомната бомба на Албърт Айнщайн край езерото в Принстън…
„Опенхаймер“ не е филм за трагедията на Хирошима и Нагасаки или за политическото късогледство на Великите сили, нито дори за епохалното откритие в Лос Аламос, а за един страстно влюбен в науката гений и за степента, в която той е в състояние да осъзнае ефекта на дългогодишния си труд от „камбанарията“ на своето време. Кристофър Нолан е смразяващо безпощаден в наблюдението на човешките морални дилеми. Останалото е въпрос на интерпретация и просветление.
