И аз съм от тези, за които той е нещо повече от голям писател. Нагласата ми, заради която търся истината за човешката участ, стремежът ми да намеря опорна точка и Смисъла с главна буква – те ме карат да живея с творчеството му. Чета го заради неговата проницателност, благодарение на която той съумя да покаже „третото измерение” в живота и литературата. Чета го, защото каза толкова много за несвършващото противоборство между нравственото и безнравственото, за неотменимото зло, което е в нас и обществото, за живота с двете му измерения, каквито са смисълът и безсмислието. Чета го заради мъдростта на словото му, разказало за режима, откъснал народа от онази благодат на сакралното, каквато са земята, обичаите, стародавно българското. Чета го, защото отиде надалеч, за да бъде и за мен надвременен с внушенията и персонажите си. Чета го заради нравствената сила, с която героите му понасят трагиката и безсмислието на историческите превратности. Чета го заради неговия чичо Мартин и съдбите на Иван Шибилев и Деветаков, за когото в историята и човешкото битие има толкова нищета и безизходица. Обобщено казано, чета го, защото словото на Ивайло Петров е промисъл за живота и смъртта, за живите и мъртвите вълнения на съществуването, за любовта, за доброто и злото, за насилието, за плодотворното в разума, но и за неговото безсилие, за живота като празник и съзидание, но също и като произвол, отричащ човешкото в човека.
Ще се опитам да изтъкна накратко значението на Ивайло Петров и неговото творчество. Но по-напред ще се позова на някои от мислите му, които в контекста на творбите, където се намират, но и отделно от тях, имат характера на афоризми, представящи лаконично духовната същност на писателя.
„Не съм фанатик на никаква идея; „Истината стои извън мен и е по-голяма от всяка личност”; „…не мога да превъзмогна истината, че светът е непоправим”; „Защо е всичко съществуващо, защо съм сам?”; „Изкуството е моят морал, извън него всичко е преходно…”. Струва ми се, че подобни мисли, споделени по един или друг повод, са откровение, което разтърсва и приобщава. Те са ключ към личността и творчеството на Ивайло Петров. Можем да ги отнесем към жанра на афоризма, на фрагмента, на лапидарно изказаната мъдрост, зад която е житейският опит на мъдрия човек. Затова един почитател на Ивайло Петров ги събра в книга, напомняща със съдържанието си за Далчевите „Фрагменти”. Те са концептите на неговата своеобразна философия, видяното и премисленото от един мъдрец, неговата памет и съвестта му, според която хуманноста е съдбовна необходимост и в съвременния свят.
Огромна е дарбата му на разказвач, на писател, познаващ превъзходно народния език и характер, на творец, чиято проза е една народопсихология, както и философия на трагичното в историческото ни битие. Скептичен, ироничен и проницателен, но и с дарбата да разсмива. А заради образите и пейзажите в творбите му ще го нарека и поет в прозата ни. Всичко това е Ивайло Петров, за чийто роман „Мъртво вълнение” се написа, че е „една от най-значителните творби в историята на нашия роман” и че „това бе първата голяма творба на съвременната тема в нашата литература” (Боян Ничев). А за романа „Хайка за вълци” се каза, че той е „оправдание наше за съществуванието на съвременната българска литература” (Тончо Жечев). Оценките, напълно заслужени, бяха и заради неговото разбиране за „третото измерение”, без което творчеството му нямаше да има голямата си значимост. Той го бе видял в прозата на Елин Пелин. За Ивайло Петров класическата ни проза е „двуизмерна” и достойнството й е в „нейната пластична изобразителност”. Но тя не се опита – твърди го той – „да обясни човешкото страдание не само с външните социални и други причини, а със самата същност на човека”. Според него само Елин Пелин от нашите класици е надникнал в „бездната на неговата душа, където се таят ония нечисти сили и зли духове, които го тласкат към греховност въпреки неговия разум и морална съпротива.” Отнасям тези думи и към Ивайло Петров, към характерното за най-доброто в прозата му. Разсъждавайки за това „трето измерение”, той казва: „Същността на човека е сложна, а може би и непонятна, от което животът му е тежък до безсмислие, но трябва да се понесе, а и да се направи смислен и дори красив, макар и с цената на безкрайни усилия.” И понякога, бих добавил, и с цената на смъртта, както е в „Мъртво вълнение” и „Хайка за вълци”. С пластичната изобразителност, присъща и на неговото творчество, писателят разгръща широкото платно на живота с цялата му битова и духовна култура, с делничното и сакралното, с примитивното и възвишеното. Носталгичен, но и демитологизиращ, той казва всичко за него. Това е светът, от който е произлязъл. Един свят, непрекъснато изобразяван от нашите писатели, но същевременно и друг, по-различен, защото подстъпът към него е различен. Това е подстъпът на „третото измерение”, задължил Ивайло Петров да не следва само Йовков, когото нарича „певец и проповедник на доброто начало”. А да следва най-вече Елин Пелин, написал „Под манастирската лоза”. Да следва онези творци, които, като не робуват на предпоставената теза, разкриват антиномичния характер на съществуването, парадоксите на битието, живота на човека с възвишеното и порочното в душата му, с неговите тъмни инстинкти, но и с волята му за мъдрост и самонадмогване. Ивайло Петров знае, че „човекът е наказан от природата да се ражда не по своя воля и така бива обезправен и обречен на страдание още преди раждането си.” Знае толкова добре, че „човечеството никога няма да се върне към детството си и че блаженството на бедните духом, уви, никога няма да се постигне.” Знае, че „човекът се ражда свободен, но не и добър”, както и това, че „ако не беше човекът, светът щеше да бъде рай.” В творчеството му, особено в неговите „Объркани записки” има доста подобни, нека да ги наречем и смущаващи, констатации. Но ако са такива, то е заради посоченото „третото измерение”.
Критиката отбеляза своевременно, че един от основните проблеми в „Мъртво вълнение” и „Хайка за вълци” се отнася до нехуманните средства, прилагани при създаването на кооперативните стопанства. Но тя, дори и да искаше, не можеше да каже, че хуманното изобщо го няма, след като се разчита преди всичко на насилието. Тъй че въпросът за нехуманните средства и хуманната цел тогава не можеше да бъде разгледан, както трябва. Сега вече може да се каже, че стореното някога нямаше опора в рационалното, в уроците на човешката история. Нито целта бе хуманна, нито пък действията, насочени към нея. Насилственото отнемане на земята, произволът на разпасалите се селски диктатори в „Мъртво вълнение” и „Хайка за вълни” бяха терор. Отнемането на земята по съветски образец не бе историческа необходимост. Съвсем не бе необходимост концлагерът, където попада и Иван Шибилев. Каква историческа необходимост бе да уязвят така дълбоко селската и въобще българската душевност? Защо бяха цензурата, насилието, фалшът и онзи непрекъснат страх у хората, за който Ивайло Петров пише в „Объркани записки”? Беше ли това необходимост и хуманност? А насилието спрямо свободата на художественото слово, поради което литературата ни, останала без традициите си, без контакт с европейската и световната литература, придоби за дълго време толкова окаян вид? Мислейки за нейното състояние, писателят бе казал: „Нашата литература не само че не е проникнала, но не се е докоснала до съвременния човек, не се е опитала дори да надникне в „бездната” на неговите противоречия и драми, които са шекспировски по дълбочина и сила.” Написал бе и това: „Човекът е показан в най-опростения му вид – като социалистически човек, т.е. положителен тип, от една страна, и като отрицателен, от друга. Подходът към изобразяването му не е художествен, а политически, следователно и целта е преди всичко политическа – да се потвърди и по художествен път, че същността на съвременния човек е тъждествена на социално-политическата система, в която живее.” В литературата и в живота по времето на Стоян Кралев и на Иван Шибилев, когато горят иконите му, но и по-късно (да си спомним за драмата на героите в романа „Баронови”) всичко бе според писателя екстремизъм. Затова той написа и двата си шедьовъра за вълчите времена в по-новата ни история. Посегнала на земята му, тоталитарната власт убиваше най-същностно в човека. Изтръгваше сърцето му, оставяше го без самоличност, захвърляше го в тресавището на една анонимност и аморфност.
„Народът – пише Ивайло Петров в „Объркани записки” – изпадна в мъчително недоумение: възможно ли е да се прави революция за неговото добро, а да му се отнемат с декрет изконни празници и обреди, на които си отдъхва от тежкия труд, отпуска душата си на празничната трапеза, без да им отдава някакво религиозно значение.” Очевидно писателят много бе размишлявал за последиците от насилието и унижението, за да стигне и до обобщението, че унижението е „причинявало страдание и е потискало гордостта на народа ни в цялата му история”. Какво по-голямо унижение от това да останеш без корените, които те свързват със земята, с миналото, с предците? А непоносимите унижения на Киро Джелебов, предпочел ги и съзнателно, за да не убие Стоян Кралев? А Жендо Хайдутина, изтърпял какво ли не, за да защити, доколкото може, имота и честта си?
И в романа „Баронови” писателят за пореден път се връща към темата за насилието и униженията, превърнали в трагедия живота на персонажите. След 9 септември бащата и братът на главния герой са убити от „народната власт”. Той и сестра му израстват и се опитват да оцелеят при новите обстоятелства, но те са дамгосани като хора от семейството на „класов враг”. Лишени от правото си на личностен избор, от правото на онова „лично съществуване”, което философът Муние нарича „екзистенция”, те няма да постигнат себе си. Нещо повече – младият Баронов ще бъде притиснат от тайните служби, за да стане техен доносник. И трагедията на живота му ще продължи…
До сетния си час Ивайло Петров се бе измъчвал с трудните въпроси за човека и обществото, за природата, за историята и смъртта. Веднъж ми бе казал, че в нравствено отношение човек не е пораснал.” Друг път ми сподели, че няма човек, който да открие тайната”. Ако Чоран твърди, че и човекът ще отмине, Ивайло Петров ми бе казал, че „всичко е преходно, защото човекът е преходен”. Сподели ми, че според него „страданието е преобладаващо”. Но той обичаше живота и щом си помисля за него, се сещам за думите на Албер Камю, че няма любов към живота без отчаяние от живота. Да си спомним какво бе написал за смъртта на майка си, за душевното страдание на Догана преди да извърши убийството, за Деветаков, за трагичното в съдбата на Иван Шибилев, за участта на Киро Джелебов и Жендо Хайдутина, за фанатичния Стоян Кралев, „заслепен от плебейска жажда за власт” и преминал границата на позволеното, за да стане отблъскваща емблема на деспотичния режим. Това ни обяснява на какво се дължи скръбното, даже песимистичното у Ивайло Петров. Ако човекът, както пише Ясперс, е „битие на път”, това битие в творбите на писателя е така често безпътица, унижение, провал, нравствено самоубийство. Абсурдите на историята, а те се причиняват от неразумното у човека, от неговия егоизъм, от невежеството и насилието, на което е способен – всичко това бе за него една постоянна тревога. Създавайки „Мъртво вълнение” и „Хайка за вълци”, той нямаше да забрави, че „Светлото и тъмното начало съжителстват в човешкото сърце като непримирими врагове и никога едното няма да вземе връх над другото. Дори когато доброто се опитва да превъзмогне злото, то търпи поражение или в най-добрия случай – порицание.” От това „никога” ще разберем какво още предпоставя посланията на „Мъртво вълнение” и „Хайка за вълци”. И нека да не се плашим от категоричността на неговото „никога”. Нима не са мислили по този начин и много други, изповядали истината за безплодните усилия на човека, за това, че въпреки съпротивата ни, животът ни в повечето случаи е едно поражение. Но Ивайло Петров бе реалист. На собствен гръб бе изпитал колко уязвимо и безпомощно е човешкото същество, независимо дали живее тук или там, в едно или друго време. Проумял нелепото в патоса и оптимизма на онези, причинили страданията, за които ни разказва в своите романи, той бе проумял и онова далеч по-страшно нещо, че животът винаги ще бъде болка и неудовлетвореност. Реализмът му, неговата естетика, моралът му, неговата напрегната мисъл въпреки това бяха на страната на усилието и надеждата. Независимо от факта, че превъплъщенията на насилниците от романите му няма да свършат. Сигурно затова, а не за да изглежда по-оптимистичен, той ми каза един път: „Казват, че българинът е генетично увреден. Това са глупости. Няма генетично увредени. Има просто исторически условия. Като те потискат толкова години, какъв ще станеш!”
Спомням си за нашите разходки по софийските улици и в парка. Мисля си за онова, което ми е споделял, винаги истинен, напълно откровен. С пословичната си скромност и самовзискателност веднъж той заговори за творчеството си и ми каза дословно следното: „Като правиш нещо,трябва да го правиш хубаво. А пак аз какво съм направил? Като се сравня с големите автори – нищо не съм направил.” Колко неправ беше! И сега го казвам с голямото ми чувство на благодарност, че е написал книгите си и че е живял на този свят. А той ще живее с духа си и занапред. Казано накратко, и аз не мога без Ивайло Петров, без неговия критически хуманизъм, без делото му на един от най-големите в нашата литература.