„Преминаване – траектории във времето“, проект от две изложби на проф. Станислав Памукчиев по повод неговата 70-годишнина. Първата изложба – „Паралелни траектории“, 3–28 април 2023 г. в залите на първия етаж в галерията на „Шипка“ 6, София, втората изложба – „Депо 80“, 5–21 април 2023 г. в галерия „Арте“, София
Художниците се отнасят по различен начин към своето собствено художествено наследство. Винаги съм се учудвал на това как великите творци съумяват да изградят един уникален и не по-малко гениален от значимостта на самите творби начин да обвържат себе си и живота си със създаденото от тях.
Въпросът „Как големите живи артисти влияят върху своето наследство?“, не е реторичен – той е съдбовен, защото съдържа интуиции за света, в който тяхното изкуство ще живее. Именно в безмилостната перспектива на постоянно променящата се природа на нашата връзка с това, което наследяваме от другите, и това, което ни прави значими в темпоралното бъдеще на настоящето, художникът Станислав Памукчиев съумява по изумителен начин да предизвика представите за дълголетното си и многостранно творчество с помощта на една наистина феноменална експозиция, осветяваща оголването на най-дълбоките структурни единства на неговото изкуство.
Проектът „Преминаване – траектории във времето“ е монументално усилие и огромен жест на Станислав Памукчиев към всички негови почитатели. За своята 70-годишнина той избира да представи в трите зали на първия етаж в галерията на „Шипка“ 6 своите най-трудни за експониране и възприемане творби от последните две десетилетия, някои от които изобщо не са показвани, а други никога досега не са били показвани по този начин. Рисунките, живописните картини, обектите и сложните многосъставни инсталации на Станислав Памукчиев представляват старателно подготвени свещени инструменти за трансцендентално виждане. Инструменти, в които историята на науката, философията, теологията и художественото въображение работят заедно и хармонично, за да установят особеното място на човека във Вселената. Експозицията с название „Паралелни траектории“ в залите на „Шипка“ 6 има необикновена функция. В тази експозиция тежестта на света сякаш е „задържана“ отвъд копнежите по отминали присъствия и отвъд неминуемите стремежи за отгатване и пораждане на бъдещи идентичности. Експозицията е изградена от паралелни монументални опуси, които създават усещане за величествено „арт светилище“ извън времето и конвенционалното пространство. Пред нас е художествена мегаинсталация, издигната от триумфално множество от скрити същности. Всичко се случва на „ръба на вътрешността“ на изкуството, приближаването към който заплашва да трансформира света около нас и да ни промени завинаги. Експозицията е предизвикателство за тези, които държат да запазят своята дистанция, защото ще бъдат провокирани да взаимодействат с „призовани образи“. Дори твърдият мраморен под, върху който зрителите стъпват, е превърнат в разтърсваща творба от прозрачни възприятия и представи, които не могат да бъдат задържани или обхванати. Без предупреждение посетителите са потопени в изложба, която действа като интензивна органична илюзия. Отвъд метафизичните полярности и процедури, които придружават културните митологии и спомени, експлодиращият заряд на изложбата отваря безкрайни проходи за човешкото съзнание навътре в най-дълбоките и надхвърлящи пластове на енигматичната територия, наречена изкуство.
Чистотата на визуалната среда има за цел да провокира формите на вяра в безкрайното насред ограниченото и материалното. Знаем, че осъзнатата и артикулирана връзка на съзнанието с безкрайното е тази творческа инстанция, която конституира романтичната модерност. Романтичното мислене за изкуството възниква именно в рамките на абсолютното съзнание като трансцендентална форма на чисто виждане. Чистият художествен Аз присъства в съзнанието по начин, който напълно се различава от начина, по който обектите присъстват в съзнанието. Това е знаменателен момент за изкуството, след който то се превръща в непосилна форма за представяне на истината и на непредставимото. От позицията ми на историк на изкуството в тази изложба откривам романтичната фигура на Станислав Памукчиев като художник точно там, в драматичната пределна модерност, застанал замислен на брега на света и на границите на трансмедийното състояние на пост-концептуалното и пост-съвременното изкуство. Художник, дълбоко загрижен за изкуството като възможност, която съхранява идеализираната същност на живота. Художник, напомнящ на другите художници за тяхната роля в пътуването им към вечността или, по думите на Гомбрих, за преоткритата сила на образите да тъкат заклинания за налагането на вечността.
Всяко изкуство произвежда време: времето, в което изкуството живее, и времето, в което изкуството ще продължи да живее. В тази връзка изложбата „Депо 80“ в галерия „Арте“ отваря необикновен прозорец към времето на 80-те. Имаме шанс да надзърнем в интимния екзистенциален свят на художник, абсорбирал енергийни полета от скрити напрежения и незададени въпроси към идеологически затиснат и исторически прибързано прочетен свят. Картините на Станислав Памукчиев от това време разкриват ранената възторжена чувствителност на един самотен и вглъбен експресионизъм, експериментиращ с вечните теми и табута на световната фигуративна живопис. Всяка картина е своеобразно бягство и болка, но и сладка победа от виртуозно спечелена битка. Всяка картина от това депо е път, който заплита отделен лабиринт. Изложбата създава странно усещане за доближаване до съкровени същности и първопричини, но всъщност ни връща обратно към многообразните функции и разклонения на дълбинните метафори, от които е пронизано цялото късно творчество на художника.
В крайна сметка двете части на грандиозния проект „Преминаване – траектории във времето“ се надпреварват със силите на индивидуалното себепознание. За зрителите остава удоволствието да бъдат свидетели на неизтощимата способност на Станислав Памукчиев да слиза под повърхността на видимостта, превръщайки изкуството в несравнимо средство за дълбоко емоционално и метафизично откровение.
