
Впечатления за изложбата „Как изкуството на Япония и Китай навлиза в българските земи до края на ХХ век“ в СГХГ, която продължава до 31 август
Изложбата, подредена в централните зали на СГХГ, проследява пътищата, по които изкуството и мисленето на Япония и Китай проникват в българската културна среда през ХХ век. Изложбата е резултат от дългогодишен труд, направена е с внимание към детайла и лична ангажираност на куратора Красимир Илиев с темата. Целта е да бъде проследено исторически как, кога и по какви пътища изкуството на Далечния изток – Япония и Китай, навлизат и в българската културна среда през ХХ век. В този смисъл избраното заглавие е точно намерено и изведено.
Произведенията са ясно подредени според идеята и вътрешната логика на куратора. Разказът се разгръща последователно и да дава възможност на зрителя да се ориентира в историята. Личи, че Красимир Илиев има отношение към темата за Изтока – не само като изследовател, но и като човек, който обича това, за което говори.
Прави впечатление, че многообразният художествен и богат документален материал е събран в илюстрирана книга като сериозно, пълноценно издание, съпътстващо изложбата. Така експозицията остава съхранена и жива дори и след края си, а зрителят има възможност да се върне към нея, ако има нужда, с повече време и размисъл.

Струва ми се обаче, че в експозиционното пространство текстовете към отделни произведения са много като обем и плътност. Разбира се, те обясняват, тълкуват и свързват цялата история, защото това е замисълът на изложбата – да покаже как се е случвало влиянието, през какви хора, картини, идеи. Но понякога толкова подробен контекст лишава зрителя от лично преживяване. Мисля, че източната естетика предполага повече тишина, отдръпване, дори забавяне. На места в изложбата словото изпреварва образа и балансът между гледане и въведение е малко нарушен. От друга страна, без текста връзките не биха били ясно видими и това е разбираемо.
И още нещо, не съм сигурна, че всички включени български произведения наистина отговарят на духа в японското или китайското изкуство. Някои от тях по-скоро концептуално или декоративно изглеждат свързани, отколкото органично повлияни. Това не обезценява изложбата, разбира се, но поставя въпрос за мярката на влиянието и кога то е съдържателно, кога е намек или свободна асоциация.
Намирам, че изложбата работи в по-специализирано поле. Тя не е „лесна“ или масова, но точно затова е важна. Подобни изложби отварят врата към теми, които рядко виждаме в музеите у нас. Експозицията е образователна, интересна и смятам, че заслужава вниманието на зрителя.
„Как изкуството на Япония и Китай навлиза в българските земи до края на ХХ век“ може да видите и разберете до 31 август 2025 г. в залите на СГХГ.

